Български  |  English

Кой ще ги издаде тук?

Вербално vs. визуално в пет съвременни графични романa, обединени от автобиографичния елемент и болезнените теми на съвремието

 
„It’s A Good Life, If You Don’t Weaken” (“Животът е хубав, ако не проявиш слабост”) на Seth (Сет): темата за самотата и отчуждението
Разказът е от името на автора, историята е повече от обикновена. Млад мъж през 80-те живее сам с котката си. Има един-единствен приятел и слушател. Разделя се с приятелките си бързо и лесно, когато те се привържат към него. Влюбен е в миналото, в старите сгради и магазини. Единствената му страст са карикатуристите от близките десетилетия. История, от която ти става студено (и не защото действието се развива в Канада).
Това, което иначе рядко ще срещнем в обичайния комикс, са многобройните пейзажи. Те са почти изцяло зимни, ненаселени, в унисон със самотата на героя, която е резултат от неспособността му за близост, от трудността да общува с топлота и искреност. Тема, която е привидно семпла, позната, обикновена като дърветата, езерото, на което той кара кънки, влаковете, къщите и оградите, сред които се движи, но толкова болезнено свързана със съвременността, че читателят може да пренесе себе си и фрагменти от своя личен, конкретен свят в ледените, меланхолични пейзажи. В тях е затворена ненатрапчива красота, която с езика на визуалния образ, който винаги е „по-прикрит” от този на текста – а текстът тук е разговорен, открит, документален, опитващ се да дефинира проблема и да го реши, – описва индиректно, но по-точно чувстватана героя. Това са душевни пейзажи, пусти наглед, но със сложна вибрация, не илюстрирани, а пресъздадени от рисунките.
В думите на Сет откриваме всички компоненти на алиенацията, дефинирани от Сиймън – безпомощност, липса на норми и на смисъл, изолация (вкл. и културна), отчуждение от себе си: „Мразя хората”;„Не мога да гледам на бъдещето по друг начин, освен с ужас”. Нарисуваните пространства, в които отекват тези реплики, придават на цитираните признания човечност и разкриват приближаванията: към детството, към трогателните и истински неща от миналото и себеопознаването. Думите говорят за депресия и за невъзможност за общуване. В картинната част на панелите обаче, въпреки тяхната очевидна минорност, има хармония, свеж въздух, спокойствие. Конфликтът в душата на героя между желанието за свързаност с хората и неспособността му да я осъществи по начин, който да удовлетвори неговата чувствителност, се отразява много точно в сложния диалог между думи и образи.
 
„Epileptic” (“Епилептично”) на Давид Б: хроника на болестта и изследване в дълбочина на всички семейни отношения
Разказ за това какво е да израснеш с брат епилептик. В търсене на ефективно лечение, семейството преминава през тежки преживявания. Тук виждаме изобразена болестта. Докато текстът разказва за диагноза, лекарски мнения, алтернативни лечения, чувства, графиката показва хилядите лица на болестта – страдащия човек, неговите превъплъщения, сънищата и фантазиите на автора, предизвикани от болестта, метафоричните й образи в неговото съзнание, отражението й върху лицата на другите от семейството, страха и болката. Това е преживяно и изстрадано многообразие от графични интерпретации на болезненото страдание, въздействащо мощно и поради това, че е документално. Творбата разглежда връзката между физическото и психическото, като често първото е вербализирано, а второто визуализирано.
В новелата на Сет визуалният фон, създаден от пейзажите, изгражда среда, в която чувствата и страховете му се експонират, развиват и достигат до читателя. Без нея биха останали във вакуум, загубили тежест, посока и живот. В “Епилептично” графиката (тя спокойно може да бъде наречена епилептична заради своята експресивност) рисува самите чувства и душевни състояния, физическите усещания и мисловните процеси и образи, провокирани от болестта. Така те преминават през призмата на визуалното изкуство, за да се превърнат в литературен разказ, който може да бъде съпреживяван от читателя. Фантазиите на героя, в които навлизаме благодарение на образите, са неговият своеобразен “щит” срещу ужаса на болестта, но се превръщат и в „изолиращи” спрямо външния свят, докато не преминат в една от най-мощните „защити” – изкуството.
Отношенията между двамата братя (болния и автора) са изразени с думи, които оживяват в богато и многообразно картинно пространство, без което не биха имали смисъл и сила. Драматизмът на тяхната връзка се разгръща с помощта на рисунките, подкрепени от текста, като двата компонента неусетно сменят ролите си на илюстриращо и илюстрирано.
 
„Fun Home”(“Весел дом”) на Алисън Бекдел: темата за сексуалността, джендър идентичността, семейните отношения и литературата като глътка свеж въздух в „семеен трагикомикс”
В този графичен роман, отново автобиографичен, сме потопени във вселената на семейството. Разглеждайки семейния живот ретроспективно, след ранната смърт на баща си, героинята се връща в детството, за да открие скрити страсти, противоречиви чувства и действия, страхове и прегрешения. Всичко това изгражда сложния микрокосмос на едно семейството, по-скоро проблемно, отколкото сплотено, но живо и чувствително по своему. В този сложен свят понякога думите рисуват, а картините разказват, за да стигнат неотделими до разбирането и опрощението.
Комиксът има специфичен герой - и това е литературата. Литературата като изкуство, разбира се, но и като страст – като огледало на живота, от една страна, а от друга, като първообраз, който животът отразява и повтаря. Цитатите от произведения са своеобразна словесна илюстрация на събитията от живота, които виждаме непосредствено и усещаме най-силно чрез рисунките. Многопластовост, нетипична за популярния комикс, изгражда този роман: диалогът и нарисуваните кадри с вмъкнатите между тях разсъждения на героинята, изпълнени с литературни асоциации; кадрите (отново рисувани) с дълги цитати от писма, от книги и от речници. При тази интертекстуалност се губят границите между илюстрирано и илюстриращо, между визуализирано и визуализиращо. Няма главни и второстепенни средства, визуално и вербално проникват едно в друго и въздействат като едно цяло. Пътуването на героинята към собствената й сексуалност и духовна идентичност, което я отвежда към детството, към семейството, от което тя вече се е отделила, и най-вече към баща й, е подкрепено от литературата. Тя е била и важна част от връзката й с него и не е учудващо, че в един момент не сме сигурни кое е по-истинско – историите от книгите или реалната семейна история.
Творбата не поставя директно социални джендър каузи, а избира да направи фин, тънък, но много дълбок разрез на проблема и да го разгледа през призмата на семейството, на човешките отношения, на бита и ежедневието. Така се изследва женствеността и мъжествеността чрез делничното и документалното, но и чрез литературата, която е ключ към иначе неразгадаемото и сложно развитие на човешката сексуалност и нейното отражение върху духовността и живота. Виждаме героите нарисувани в техния реален физически свят, в различни години от живота им, с несъмнената яснота на пола им, затворени в обикновено семейство. Остава обаче чувството, че има нещо скрито; нещо, за което израженията и погледите подсказват, но остава невидимо...
 
„Blankets” (“Одеяла”) на Крейг Томсън: първата любов, болката на порастването и семейството
В този комикс от 582 страници вихърът от изображения води разказа, който се развива в трудната среда на едно силно религиозно семейство, загубило човечността, както и естествеността и непринудеността на родителската любов. Ако историята за ревностния християнин, хванал сина си в невинна, но според него непристойна постъпка (нарисувал е гола жена), е добре позната, то рисунките (идващи от личните спомени, запечатани в съзнанието) са неповторими, показващи това семейство и никое друго. Те ни въвличат в тази конкретна ситуация и клишето изчезва, за да бъде заменено от позите и израженията на героите, от интериора, от богатството на плановете.
В „Blankets” рисунки и думи изграждат драматичния и крехък юношески свят. Текстът маркира сюжетната линия, но образите разкриват емоции, отношения, усещания и сложното им развитие. Комиксът е изкуство на границата между литература, визуално изкуство и кино, което му дава по-голямо богатство от средства, но и застрашава неговата дълбочина и проникновеност. “Blankets” обаче е пример за това как талантът на художника може да превъплъти личните преживявания в разказ, притежаващ недоизказаност и многопластовост на стойностно литературно произведение. „Бих нарекъл това литература”, казва за него Жул Файфър.
Един от интересните проблеми, които романът изследва на различни нива, е отношението човешко-божествено. Най-директният подход е схоластичното християнство, което е важна част от живота на героите и мощен фактор в тяхното порастване. Те обаче, чрез своята връзка, чрез чувствата и идеите, до които тя ги довежда, „разпитват” християнската доктрина, достигат до различни гледни точки към нея и разбудената им емоционалност започва да търси божественото в човешкото, да открива начини двете да съществуват в хармония, а не в опозиция. В произведението няма тийнейджърски бунт срещу религията, а има сериозно, дълбоко интуитивно търсене на истината за човека и Бога, естествено за чувствителни деца, възпитани в строго християнство. И то е предадено чрез визуалната среда именно защото е индиректно, по-скоро душевна нужда, отколкото интелектуално любопитство. Сенките им след първата нощ заедно наподобяват ангел и кръст , появяват се „снежни ангели” под телата им, звездите се виждат през тавана, в Уисконсин се чуват Соломоновите песни.
 
„Stitches” (“Шевове”) на Дейвид Смол: отново за болестта и семейството
Това е комикс, който хваща за гърлото. Извън клишето, главният герой се разболява от рак в тази част на тялото и това оказва огромно влияние върху живота му. Тук семейството причинява по страховит начин болестта – филм на ужасите, ситуиран в Средния Запад, като всеки от родителите има своя значителен принос: единият чисто физически с рентгенови лъчи; другият чрез студенина и безчувственост, каквито е трудно да си представим. „Просветлението” се появява извън комикса, в документалните автобиографични бележки с истински снимки накрая. Това отвежда произведението до самата граница – автобиографичното става документално, стигайки до фактите и фотографията. Няма нищо по-адекватно за тази поема на безмилостността, която преминава от емоционалното и психическото във физическото. Беки Олсен отбелязва уникалното съчетание между телеграфирането на „готическия ужас на неговото детство” и „импресионистичните, често поетични илюстрации” на автора. Една от трагедиите на това детство е липсата на думи, затова то е изградено почти изцяло от изображения – много динамични, изчерпателни, експресивни. Болезнената липса на вербално общуване с майката преминава в невъзможността на сина да говори вследствие на болестта. Детройтските пейзажи, болничните интериори, автопортретите и портретите в различни планове и формати разкриват емоциите, спестявани от думите.
Авторът работи с детайли (най-често части от човешкото лице), много близки планове и често третира по същия начин и текста – кратки реплики с едър шрифт, лаконични, наситени с драматизъм. Думите изчезват, после се появяват отново, но разказът не се прекъсва, напротив, в безмълвните страници най-остро усещаме мрачния свят, който притиска героя и отвън, и още по-страшно – отвътре. Неговата беззащитност е изразена без думи, но далеч не само с портрети – интериорни, фигурални и пейзажни композиции рисуват дълбоко отчаяние. Липсата на топлина и надежда е с измеренията на личен апокалипсис, достигащ до нас чрез езика на визуалното, подкрепен от рамката на вербалния разказ. Сещаме се за Грегор от “Преображението” на Кафка, като паралелът е най-вече в отношението на семейството и в болезнената изолация. Идеята за изкуството като животоспасяваща терапия, като начин да изразиш себе си, когато това не е възможно чрез обичайните начини на общуване, е част от романа.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”