Български  |  English

Да си пожелаем обикновена година.
Пресата в Чехословакия през 1968

 
Колажът съдържа фрагменти от няколко периодични издания в Чехословакия, излизали от януари до септември 1968 г.: ежедневници и седмични издания за литература и култура, вестник „Руде право“ – официоз на Чехословашката комунистическа партия. Включени са и откъси от дневника на поетите Йозеф Хиршал и Бохумила Грьогерова.
Сред най-важните използвани източници са дневникът „Полетът на годините“ (J. Hiršal-B. Grögerová: Let let. Praha: Mladá fronta, 1994); т. нар. „черна книга“ – „Седем пражки дни. 21-27 август 1968“ (J. Macek a kol.: Sedm pražskỳch dní. 21.-27. srpen 1968. Praha: Academia, 1990) с теренния документален материал, събран от учените в Института по история на Чешката академия на науките; вестниците „Литерарни листи“ и „Литерарни новини“, достъпни онлайн на сървъра на Института за чешка литература към Чешката академия на науките (http://archiv.ucl.cas.cz).
Неголяма, но съществена част от колажа представлява анкетата „Откъде? С кого? Накъде?“, публикувана в първия брой на седмичника „Литерарни листи“. На въпросите отговарят писатели, литературни критици, преводачи, кинорежисьори, театрали. Вестникът започва да излиза от 1 март 1968 г. – като нов печатен орган на Съюза на чешките писатели, след като в. „Литерарни новини“ – доскорошното издание на съюза, минава под разпореждането на министерството на културата, затова много от неговите автори се обединяват около „Литерарни листи“. Анкетата е актуално четиво винаги, когато един седмичник за култура сменя стопанина си и кръга от автори. Такава промяна винаги поставя на дневен ред отговорността към публичния авторитет на запазената марка и нейното качество.
Фрагментите разкриват завръзката, а не финала на Пражката пролет, те са разказ за очакването и надеждата.
И накрая, колажът реконструира схващането за политическото в интенциите на Карл Манхайм – в Чехословакия по това време то не означава централизиран монопол върху властта, а необходимост от взаимодействие между всички социални групи. В идеята за политическото вече се съчетават индивидуалната отговорност пред света и противопоставянето на колективното съзнание срещу живота, ръководен „отгоре“.
Добромир Григоров

 

Да си пожелаем обикновена година

 

„Да си пожелаем настоящата година да не бъде изключителна, нека да бъде юбилейна само заради юбилейната осмица в изписването[1]; нека тя се впише в живота на страната ни най-вече като вдъхновение за бъдещи юбилейни размисли върху нея!“
сп. „Репортер“, брой 1, 1968
 
„Необходими са промени в методите на политическото управление, неизбежна е окончателната раздяла с тесногръдия централизъм от директивен характер. Трябва да приемем подхода към човека като активен носител на политическото решение, което не може да бъде само въпрос на някого отгоре.“
Олдржих Швестка, главен редактор на в. „Руде право“, в. „Руде право“, 14.01.1968
 
„Нуждаем се не от система, насочена към изпълнение на директивата, която предварително се възприема като правилна, а от решения, които трябва да изразяват обективните потребности на цялото общество.“
Зденек Млинарж, секретар на Политбюро на Чехословашката комунистическа партия (1968-1970), в. „Руде право“, 13.02.1968
 
„На 28.02. в Прага кацна главнокомандващият на военните сили на държавите от Варшавския договор маршал на СССР И. И. Якубовски. […] Във Философския факултет на Карловия университет в Прага бе създаден Академичен съвет на студентите, който иззе функциите на досегашната организация на Съюза на чехословашката младеж.“
Йозеф Хиршал, Бохумила Грьогерова: „Полетът на годините“, 1994, т. 3, с. 237
 
„Откъде? С кого? Накъде?“ - анкета
 
„Литерарни листи“, №1, 1.03.1968
 
„Препоръчвам да започнем с проверка на съзнанието в национален мащаб… И ако след няколко опита отново успеем, вероятно това ще стане под ръководството на нови хора. Една и съща група водачи и вождове за ада, чистилището и рая е прекалено луксозна пестеливост за толкова малоброен народ… Ако държавата досега е обръщала внимание на своите граждани и това е давало резултат, то сега ще опитам обратното: нека гражданите обърнат внимание на своята държава.“
Ян Прохазка, писател
 
Социалният въпрос. Чешкият въпрос. Русия и Европа. Световната революция. Проблемът на малкия народ. Идеалите на хуманизма. Тези въпроси Томаш Гарик Масарик[2] положи в основите на нашата самостоятелност и трябва да изходим от тях. Отново трябва да формулираме тези въпроси възможно най-открито. Да се обнови политическият живот, означава да се намери смелост за свободна дискусия по всички решаващи неща. Такава дискусия не може да се провежда в привилегирован партиен кръг, а трябва сериозно да ангажира всички граждани. Вярвам в следните резултати:
Свободни избори. Функциониращ парламент с опозиция. Реабилитация на общественото мнение. Активен неутралитет. Федерализация на независимата държава. Социализъм от наш тип, според нашите потребности, според нашите възможности и по наш избор…
Александър Климент, писател
 
„Не зная откъде, не зная и с кого, но вече знам накъде: възможно най-надалече, натам, където ни бъде позволено.“
Иржи Менцел, режисьор
 
„Откъде? Със сигурност възможно най-далече от традицията на „Литерарни новини“; повдига ми се, когато си спомня за онези „години на борба“. С кого? Преди всичко без дърдорковци, нагаждачи, апаратчици […]“
Иржи Коларж, поет и художник
 
„Ще си позволя да отговоря:
от мястото на ринга, където сте свалени с удар под пояса, с публика, която ви подкрепя, до победата над играча, за когото утре означава вчера (но не както го е мислил Фучик).“
Йозеф Шкворецки, писател и преводач
 
„От тоталитарна диктатура към отворено общество, към ликвидацията на монопола на властта и ефективен контрол на властовия елит чрез свободен печат и обществено мнение. От бюрократичното управление на обществото и културата, извършвано от „главорезите на официалната линия“, към прилагането на основните човешки и граждански права поне по модела на буржоазнодемократична Чехословакия. С работническото движение без неговите апаратчици, със средната класа без групите охотни колаборанти, и начело с интелигенцията.“
Иван Свитак, философ
 
„От свободата на духа, тоест, от собствената си вътрешна свобода, свободата на собственото мислене, която никоя власт на света не може да окове, и от смелостта да търсим в себе си тази свобода и да я осъществяваме, към свободата на културното изразяване, както и към това, което свободният дух може да си извоюва. Защото това е единственият смислен път: този, който се опитва да върви в обратната посока и схваща свободата на собствения дух като свобода да избира себе си в някакви граници, в зададени възможности за културно изразяване, никога няма да бъде вътрешно свободен, а освен това няма да направи нищо за задълбочаването на обективните свободи. С кого ли? Естествено, с онези, които са решени да поемат по този единствен истински смислен път.“
Вацлав Хавел, драматург
 
Само дотолкова, доколкото си заслужи това
„Според мен, комунистическата партия трябва да има такива права, които може да си извоюва в една демократична система, и да стане водещ елемент само дотолкова, доколкото морално си заслужи това.“
Йозеф Смърковски[3], в. „Праце“, 15.03.1968
 
„На политическата власт може да се изневери, тя може и да бъде присвоена. Човечеството вече доста дълго осъзнава тази поука. Кражбата на власт или изневярата към властта е много по-изгоден тип престъпност, отколкото присвояването на имущество. Те водят не само до владение над имущество, а също така и до власт над хората. Стремежът да се владеят хората не е нужно да бъде вроден, до него може да се стигне, след като човек опита вкуса на властта.“
Владимир Кокочка: „Ренесансът на властта“, в. „Литерарни листи“, № 4, 21.03.1968
 
От беседата в пражкия Парк на културата и отдиха, в която участваха К. Косик, М. Галушка, М. Швермова, инж. Ханцелка, П. Кохоут, Й. Хорец, Й. Смърковски и Ян Прохазка, се роди манифест, в който се казва и следното: нашият социализъм действително трябва да бъде просветен, хуманен и демократичен. Гаранция за такъв социализъм може да бъде само демокрацията. Нейната основа е пълното признаване и съобразяване с всички човешки права и свободи: свободата на изказването…, свободата на събирането и сдружаването…, свободата на движението. Разбиването на монопола на властта, на управлението и информацията е неизбежна предпоставка за последователна демократизация на обществения живот. Настояваме: да се премахнат всички форми на цензура…, да се промени законът за сдружаването…, за промяна на административните мерки за изготвяне на паспорти и изходни визи…, за отстраняването на анонимността на решенията и отговорността за тях…, за последователна реабилитация на всички несправедливо осъдени и преследвани в миналото граждани.
в. „Руде право“, 22.03.1968
 
Съобщение за заседание на ръководството на Политбюро на Чехословашката комунистическа партия. Нашата демократизация е с подчертано социалистически характер. Одобрена е предложената Програма за действие. Ще се приемат следващи мерки за приключването на реабилитацията.
в. „Руде право“, 23.03.1968
 
„[…] стигнах до основателното подозрение, че през 50-те години у нас са извършени юридически убийства, защото много от екзекутираните са били принудително подготвени, на принципа на създаването на условния рефлекс, да заучават механично наизуст предварително съставени въпроси и отговори (можеш – ядеш манджа, не можеш – ядеш бой), и за критичния момент на публичната поява са били дрогирани с опасен билков халюциноген, наричан scopolamine chloralosa, така че в продължение на часове са се превръщали в послушни кретени, които са били готови да признаят каквото и да било обвинение, да си поискат повишаване на присъдата или дори направо смъртно наказание. В края на краищата, имам основателно подозрение, че през 50-те години и по-късно преднамерено са укривани 60 000 чехи, сътрудници на Гестапо, чиито имена са запазени в познатия архив край Щеховице. Може би греша, като казвам, че у нас никога нищо такова не се е случвало. Може би моите подозрения ще бъдат опровергани от някой отговорен фактор като безпочвени. Колко бих се радвал…“
Филип Янски: „Опасения“, в. „Литерарни листи“, № 5, 28.03.1968
 
„Членовете на комунистическата партия нямат правото да заявяват, че така наречените „безпартийни” имат равни права и еднакво право на достъп до всички функции в обществения живот, за това нека да говорят онези така наричани „нечленове на партията”… Само че в социализма, който имахме досега, никога властимащите не се допитваха до по-слабите, до онези, които не са във властта, как живеят, дали са доволни от условията на живот, какви условия са им създадени. И кой всъщност управляваше?... Освен това, беше ясно, че инициативата винаги се пазеше, даже не и за централния комитет на партията, а изключително за нейното председателство, значи, за около десетина души; и така всичко най-важно, основното в тази държава фактически решаваха десет или единайсет човека. И на това му се казваше демокрация.“
Зора Йесенска, „Правата на гражданина“, Братислава, сп. „Културни живот“[4] , бр. 14, 5.04.1968
 
На 8 април президентът Свобода номинира новото правителство с министър-председател О. Червинка. Заместници станаха П. Цолотка, отговорен за правораздаването и работата с Народното събрание, Ф. Хамоуз – като постоянен представител на ЧССР в СИВ, Густав Хусак отговаря за държавното устройство, проблемите на обществените организации и църковните въпроси, О. Шик се зае с икономическата реформа, а Л. Щроугал – с ръководството на Стопанския съвет; министър на вътрешните работи стана Й. Павел, на външните работи – И. Хайек, на културата и информацията – М. Галушка, а на народната отбрана – М. Джур.
Йозеф Хиршал, Бохумила Грьогерова: „Полетът на годините“, 1994, т. 3, с. 277
 
„Ние сме участници в политическо и обществено възраждане. Този процес засяга и писателите. Тяхната организация и всеки от тях лично. Да си припомним: публичното дистанциране от един светоглед и бързия избор на друг. Отричането на собственото творчество. Прекъсването на културната приемственост. Мълчаливото съгласие. Лоялната подкрепа на беззаконието, че и на юридическите убийства. Поетическото възпяване на култа към личността. Култа към постовете. Равнодушието към преследването на колегите. Помощта, оказана на цензурата. Селекцията на литература и автори. Съгласието с административното вмешателство. Неспособността да протестираме. Полягането пред властимащите. Унищожените тиражи. Върнатите ръкописи. Всяко салто в позицията на литературните критици. Документите са публично достъпни в библиотеките и журналистическите архиви. Загубите са морални, естетически, някои писатели загубиха езика, други – родината, някои – дори живота си.“
Александър Климент: „За кого се отнася“, в. „Литерарни листи“, № 7, 11.04.1968
 
Романът „Доктор Живаго“ на Борис Пастернак се превежда от Ян Забрана за издателство „Ческословенски списовател“. Книгата ще излезе идната година в поредицата „Свят“.
Йозеф Хиршал, Бохумила Грьогерова: „Полетът на годините“, 1994, т. 3, с. 290
 
На 23 април, след дълги години, зад катедрата на Философския факултет на Карловия университет отново застана проф. д-р Ян Паточка с лекция върху смисъла и посланието на философията. „Философията е една, тя е взаимното разбиране между хората“, прозвуча кредото на преподавателя, чиято реч бе лишена от блясък и помпозност, с която днес мнозина си поставят на главата короната от тръни на изстрадали мъченици… Същността на лекцията се открои в една от уводните тези на философа: „Нашето Аз битува в определена отговорност.“
в. „Литерарни листи“, № 10, 2.05.1968
 
СССР ще направи всичко за по-нататъшното закаляване на приятелството с ЧССР
На 3 май министърът на народната отбрана М. Джур обяви, че на територията на Чехословакия ще се проведе общо мащабно учение на силите на държавите от Варшавския договор.
Йозеф Хиршал, Бохумила Грьогерова: „Полетът на годините“, 1994, т. 3, с. 292
 
„На 8 май в Москва се срещнаха водещите представители на „Варшавската петица“ – Леонид Брежнев, Тодор Живков, Янош Кадар, Валтер Улбрихт и Владислав Гомулка. На Чехословакия бе посветена голяма част от тяхната дискусия – в наше отсъствие…“
Йозеф Хиршал, Бохумила Грьогерова: „Полетът на годините“, 1994, т. 3, с. 294
 
Маршал Кирил Семьонович Москаленко, като член на делегацията на Съветската армия, която пристигна в ЧССР по повод празненствата за освобождението, подчерта, че СССР няма да се меси във вътрешните работи на Чехословакия. Той обърна внимание на най-различни клевети, с които враговете се опитват да забият клин между приятелските народи на Чехословакия и Съветския съюз. Маршалът увери трудещите се в металургичния завод във Витковице, че Съветският съюз ще направи всичко за по-нататъшното закаляване на приятелството с ЧССР и ще й помогне с всичко, което е нужно.
в. „Праце“, 14.05.1968
 
„Д-р Ян Пиларж се превърна, ако не в услужлив, то поне в дисциплиниран инструмент за административна намеса в живота на съюзното издателство през 1959 г., когато бяха отстранени директорът Ладислав Фикар, главният редактор Витезслав Коцоурек, редакторът и литературен критик Ян Гросман, както и авторите на рекламни текстове – поетите Камил Беднарж и Йозеф Хиршал. Всички те, защото представяха културно-политическа линия, която бе неприемлива за тогавашната официална идеология на първата репресивна вълна от 1956 г. … Потресени сме от това, че преди да се изкаже публично извинение към посочените писатели, Политбюро на КПЧ изказва пълно доверие на доктор Ян Пиларж, който, освен поста на директор на издателството, поема и отговорността за репресивната мярка, която е извършил. В следващите години до януари 1968 г. д-р Ян Пиларж трудно постигаше баланс между изискванията на цензурата и естетическата позиция на писателите. … В дилемата кого да представлява, дали „партията и държавата“ или писателите, той колебливо и трудно решаваше винаги в полза на тези, които застъпваха именно партийните и държавни позиции, въпреки че ръководеше издателство, а не целево учреждение на партията и държавата. … С течение на времето д-р Пиларж поемаше инициативата и винаги се нагаждаше пластично според ситуацията: от неговите ръце получиха наградите си автори, за чието дискриминиране той самият асистираше (Йозеф Шкворецки, Бохумил Храбал). Едва под натиска на ситуацията той бе готов да издава писатели, които доскоро бяха нежелани, но през есента на 1967 г., в последната репресивна вълна срещу писателите, той отново не се поколеба бързо да реорганизира издателския съвет, за да отговори на влошената ситуация. … Не искаме да припомняме на никого неговата отговорност за онова, което той самият написа, например, за „процесите“. Смятаме, че всеки сам трябва да се изправи пред собствената си съвест и пред обществеността. Но имаме правото да напомним това на всички онези, които се компрометираха по свое желание и които отново биха искали да се нагодят пластично спрямо новата ситуация…“
(От името на Кръга на независимите писатели – Хана Белохрадска, Бедржих Фучик, Вацлав Хавел, Йозеф Хиршал, Александър Климент, Петър Копта, Ян Владислав).
В. „Литерарни листи“, № 12, 16.05.1968
 
„От 17 до 22 май, по покана на М. Джур, в Чехословакия пристигна делегация на въоръжените сили на СССР, оглавена от министъра на отбраната маршал Андрей Антонович Гречко и началника на Политотдела на Съветската армия генерал Алексей Алексеевич Йепишев, който трябваше да обяви, че Съветският съюз ще предостави помощ на Чехословакия срещу контрареволюцията, ако му бъде поискана такава.“
Йозеф Хиршал, Бохумила Грьогерова: „Полетът на годините“, 1994, т. 3, с. 299
 
„На 22 май министър М. Джур опроверга тревожните съобщения, че в ЧССР трябва да се разположат 10 000–12 000 военнослужещи от частите на други държави от Варшавския договор.“
Йозеф Хиршал, Бохумила Грьогерова: „Полетът на годините“, 1994, т. 3, с. 301
 
„В брой 11 на „Литерарни листи“, в рубриката „Интерпелации“, публикувахме въпрос, адресиран до нашето правителство и свързан с недоказаното твърдение на началника на Политотдела на Съветската армия генерал Йепишев. Попитахме дали твърдението е автентично или не. Вестник „Le Mond“ твърди, че армията на СССР е подготвена да изпълни задължението си, ако се получи молба за помощ от група верни комунисти в защита на социализма в Чехословакия. Говорителят на нашето правителство не отговори на запитването. Но председателят на Народното събрание Йозеф Смърковски „се отби“ в неделните радио новини от името на правителството. Междувременно генерал Йепишев пристигна в Чехословакия, проведе разговор и със Смърковски, който между другото каза на това импровизирано интервю: „Мога да ви кажа, че и двамата се посмяхме, наистина, защото това твърдение не беше автентично. Той всъщност нямаше повод да го каже, макар че искаше да го каже, и попита нашия редактор, който публикува това при нас, и съответно го беше взел от френския „Le Mond“, колко е получил за разпространение на неверни твърдения. Генерал Йепишев категорично отхвърля да е казвал нещо такова.“ […]
„Смърковски отговаря“, в. „Литерарни листи“, № 13, 23.05.1968
 
„На 29.05. в Чехословакия пристигна многобройна група от военни ръководители на въоръжените сили на Варшавския договор, за да подготви планираното за юни съюзническо командно-щабно учение на армиите на ЧССР, СССР, Полската народна република и Унгарската народна република.“
Йозеф Хиршал, Бохумила Грьогерова: „Полетът на годините“, 1994, т. 3., с. 304
 
Инициативният комитет на Чехословашката социална демокрация смята, че сливането на социалдемократите и комунистическата партия през 1948 г. е осъществено против волята на значителна част от членовете, и реши да продължи деветдесетгодишната история на социалната демокрация у нас, т.е. да работи за възстановяването на партията. Последните съобщения, в които се казва, че се прави опит за създаване на опозиция извън рамките на Националния фронт, са безпочвени, защото с дейността си инициативният комитет се обръща именно към Политбюро на Националния фронт и вярва – вижте неговата декларация – че възобновяването на социалната демокрация е подготовка за новия социализъм у нас.
в. „Литерарни листи“, № 16, 13.06.1968
 
„Истината провокира властниците не защото някой иска да провокира властовия елит, а защото дори само рационалното възпроизвеждане на определена ситуация се наказва от овластения елит като лична обида към властимащите. Във всички обществени строеве и всички политически режими същинските истини са били преследвани от подигравки и са наказвани като предателство към родината, а накрая истините, във всяка ситуация, са побеждавали или поне са „останали“, след като всичко е било загубено. Истината провокира властта, защото е по-силна от властта. Старото правило на политиката твърди, че не бива да се сяда върху остриета. Модерните тоталитарни диктатури доказаха, че може да се седи върху остриета, защото днешните факири на властта имат пословични оловни задници. Те могат да седят, но равновесието им е крехко, защото истината може да ги събори. Сега през лятото ние трябва да успеем, защото иначе ново поколение ще седне върху нас през идните двайсет години.“
Иван Свитак, философ: „До какво водят думите“, в. „Литерарни листи“, № 21, 18.07.1968
 
„(19.7.1968) […]Напрежението от последните дни и седмици се усеща все по-силно. Дали в дискусиите в „Славия“ или в разговорите при случайни срещи, или в мненията, които си споделяме. Представата, че Съветите ни окупират, е все още много мъглява и неопределена и никой не може да си я представи реално. И при цялата изнервеност, изглежда невероятна. Затова преобладава оптимизмът. Във вестниците, най-вече в „Руде право“, излизат мнения от чуждестранния печат – преди всичко на „приятелските държави“, а те звучат повече от заплашително. И телевизията и радиото информират доста подробно. Все пак, си отдъхнах за известно време от отблъскващите гласове. Разболях се от грип. И когато се пооправих, заминах за Хомутице, та там преживявах ситуацията заедно със старите си приятели. Всички те имаха положително отношение към неочакваните и невиждани промени. С мама изобщо не си говорехме за тези неща. Но тя показа позицията си по необикновен начин. Никога не я бях чувал да нагрубява, но когато гърмящото радио съобщаваше за това как българският ежедневник „Работническо дело“ пише за пълзящата контрареволюция в Чехословакия, тя тихо продума като на себе си: „И тия нехранимайковци, българите?“
Йозеф Хиршал, Бохумила Грьогерова: „Полетът на годините“, 1994, т. 3, с. 340
 
Ние сме пълнолетни и имаме собствени права. … Не се нуждаем от подсказване. … Имаме собствено социалистическо съзнание. … Нямаме за какво да се извиняваме. … Само свободните граждани са достойни за социализма. … Ще решим сами нашите собствени проблеми.
в. „Литерарни новини“, извънредно издание, 19.07.1968
 
На 17 юли се проведе съвместна среща на представители на комунистическите организации към Съюза на писателите и Кръга на независимите писатели. Участниците в срещата обсъдиха своите позиции върху подготовката и протичането на извънреден конгрес на Съюза на чехословашките писатели, както и върху концепцията, облика и структурата на писателската организация занапред. Съгласието по повечето от важните въпроси им позволи да се договорят, че ще действат заедно, ще представят общи предложения и ще работят съвместно на принципа на равноправното партньорство.
в. „Литерарни листи“, № 22, 25.07.1968
 
Безсмисленият диалог продължава. С наближаването на деня Х, когато на чехословашка територия ще се проведе договорената среща между ръководството на ЦК на ЧКП и ЦК на КПСС, в печата на нашите социалистически съседи се очертават двете познати тенденции. Все по-досадната полемика и клеветите в изданията на ГДР, Полша, Съветския съюз и България, и не по-малко решителната подкрепа на нашето развитие в югославския и румънския печат, както и в много западноевропейски братски партии. Унгарският печат отново се върна към своята сдържаност, след като няколко дни енергично защитаваше писмото на Варшавската петица.
в. „Руде право“, 27.7.1968
 
„Британският философ Бъртранд Ръсел призова прогресивната общественост по целия свят да подпише петиция, с която да принуди Алексей Косигин[5] да декларира, че СССР не възнамерява да използва военна сила в Чехословакия.“
Йозеф Хиршал, Бохумила Грьогерова: „Полетът на годините“, 1994, т. 3, с. 347
 
„Защо? Почему?“
Ехото от десетките картечни редове ме доведе пред спестовната каса на Вацлавския площад. Оттам през гилзите и боклуците поехме заедно с един капитан от съветската армия, докато една линейка не прекъсна размяната на мнения помежду ни. Извикаха капитана да отиде с колата при един ранен на Ирасковия площад, дотам можеше да се стигне само по улица „Реслова“, но тя беше под обстрел. Потеглихме, съветският капитан, един наш офицер, двама санитари и аз, и стигнахме живи и здрави. Раненият междувременно беше починал. Съветски войник, казват, че го застрелял диверсант, вероятно от прозореца на една от отсрещните сгради…
Последва дълга стрелба, скрихме се зад един танк на Ирасковия мост и отново започнахме разгорещения разговор. На въпроса защо са тук, съветският подполковник, командващ района от улица „Реслова“ до Ирасковия площад и крайбрежната улица при „Манес“, отговаряше като останалите съветски офицери, които присъстваха на разговора ни. Дойдохме да ви спасим от контрареволюцията… Бяхме четирима на четирима, двамата санитари, които вече бяха при петимата мъртви, шестият загинал от техните беше съветски парашутист, повече от трийсет ранени бяха откарани в болници. Имаше един капитан от нашата армия, който тъкмо се беше върнал от спасителна операция при случаен пожар в сграда на улица „Наплавни“. Както и един гражданин, който беше бил пътя от булевард „Руски“ до няколко болници, където беше предлагал своята кръв, преди това седем пъти беше дарявал кръв за Виетнам.
Излагахме нашите аргументи и когато се разделяхме, бяхме единодушни: „Няма да ви кажем довиждане, няма да ви пожелаем късмет, няма и ръка да ви подадем.“ Това като че ли беше последният аргумент. В очите на съветския капитан наистина видях сълзи. И лицето на подполковника потръпна. Войниците, които стояха край нас и слушаха досега, наведоха глави. Тръгвахме, когато капитанът направи няколко крачки към нас и каза: „Ще си мислим за това, което говорихме. Боя се, че сте прави за всичко. Страшна трагедия. Напишете го, ако искате.“ Е, щом е така, може би някъде другаде ще си стиснем ръцете.
в. „Руде право“, извънредно конгресно издание, 23.08.1968
 
„Ленин, събуди се!“ Това е най-често срещаният надпис по стените на пражките сгради. И си има продължение: „Брежнев се е побъркал!“. Нищо друго не показва толкова точно и лапидарно ситуацията, в която се намираме. Колко е абсурдна, невъзможна, буквално е луда, защото нещо подобно, както смятат нормалните чехи и словаци, а и нормалните хора по света, може да направи само луд човек.
Прага е покрита с плакати. Независимо, че съветските окупатори (повярвайте, трудно е да се напише тази фраза, но, за съжаление, е вярна) късат надписите от стъклата на автобусите (днес потеглиха с надпис „SOS – ООН“), витрините се превръщаха в огромни табла, най-вече във вътрешността на града.
Участват всички прослойки на народа, както личи от съдържанието. От цитати на Сенека, залепени явно от интелектуалци на храма „На поржичи“, до простонародни изблици, точни и шеговити. Колко много поети се бяха родили! „На Дубчек – по сливовица, на Новотни – по мутрата!“, гласи един надпис. „Шест години ви чакахме, сто години няма да ви забравим“, четем на друго място и човек се замисля. Колко връзки са прекъснати, как изчезна всичко между нас и СССР, какви щети, истински щети претърпя международното работническо движение!
Преобладава здравият чешки хумор, с който сме си помагали винаги и навсякъде. „Иване, отивай си вкъщи, Наташа ходи с Коля! Мама.“ На чешки и руски. Съветските войници не може да не го видят и прочетат. „Какво ще кажеш у дома на мама – имаме жертви?“, пита друг надпис със сериозността на този факт. „Изгубихме петима братя – няма значение, сега с нас е целият свят!“ И други: „Здравствуй, братко от голямата Рус, колко ти отива автоматът! Ами какво ще стане, когато трябва да се изпълнява командата „Огън“!“
Окупационни хеликоптери летят над града и хвърлят позиви. Нашето правителство, видите ли, поискало помощ срещу контрареволюцията. Кой? Няма имена. Може би са онези, за които важи законът за предателството към родината, изписан по витрините: закон № 91-090/2079. И позивите бързо приключват в канализацията, хората ги късат, някъде ги палят. По някои от тях боята още не е засъхнала, варта се стича по стените. „Нашите мъртъвци нямат нужда от вашето жито.“
Между другото, през нощта Прага загуби улиците си, както и много от номерата на сградите. Градът посрещна с готовност вчерашната нощ, в която се очакваха арести. Под проливния дъжд момчетата (някъде и малките деца) демонтираха табелите на улиците и номерата на сградите, боядисваха или чупеха надписите по кръстовищата, за да може в града да се ориентират само онези, които трябва да се ориентират.
Накратко, Прага е на крак. Днес, в деня на Света Анна, когато преди 54 години е била обявена Първата световна война, когато Швейк „е запрашил към Белград“ в инвалидна количка. Отражението на тази швейковщина се е запечатало в днешните пражки улици. Швейковщината в добрия смисъл.
в. „Руде право“, 25.08.1968
 
„Събитията в Прага от последните дни протичат пред погледа ни като филм с нереален кафкиански сюжет. Първите ударни групи още през нощта завземат седалището на Политбюро на КСЧ и арестуват неговото ръководство по време на заседание, което тече в този момент. Танковете обграждат старопрестолния дворец Храдчани, седалището на президента на републиката, героя на Съветския съюз, генерал Лудвик Свобода. Стена от бронирани машини затваря парламента със 196 депутати. Въоръжени единици завземат стаите на централния ежедневник на партията „Руде право“ и гонят редакторите от сградата. Също така, през първия ден е превзета и затворена сградата на Съюза за чехословашко-съветско приятелство и на неговия ежеседмичник „Светът на съветите“. Превзети са радиото, телевизията, сградите на всички ежедневници, Съюзът на чешките писатели и Академията на науките. Към окупираните сгради са насочени предимно танкови оръдия. Първите танкове на чуждите войски в Чехословакия достигат до западната граница едва на седмия ден.“
сп. „Светът в картини“, № 34, 7.09.1968
 
За вестник „Култура“ подбра и преведе Добромир Григоров


[1]Годината е юбилейна за Чехословашката република, тя е основана на 28 октомври 1918 г.
[2]Томаш Гариг Масарик (1850-1937) - историк и философ, първият президент на Чехословашката република
[3]Йозеф Смърковски – член на Чехословашката комунистическа партия. Реформатор. През 1968 г. е председател на парламента.
[4]Печатен орган на Съюза на словашките писатели.
[5]Алексей Косигин (1904-1980) – съветски политик, председател на Съвета на министрите на СССР в периода 1964-1980.
 

 

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”