Български  |  English

„Култура” е преминавала и през други тежки кризи, била е на ръба,

но е оцелявала...

 
- Вие сте известна с теренните си – социо-етнографски – проучвания в България и на Балканите. Променяме ли се? Ако да, в посока на мултикултурното разбирателство или на националното затваряне?
- В историята се случва периодически така, че обществата се опитват да пренебрегнат, да преодолеят някакви дефакто реалности и като махало се насочват в обратната посока. Поради недоволство, фрустрации, но и с известно любопитство - за да експериментират какво и как ще се случи, „възможно е пък да е за добро”. Мултикултурализмът в съвременния свят е реалност и неизбежност, тъй като светът е глобализиран, комуникациите са широко отворени във всички посоки, миграционните движения са извънредно активни и предстои, поради различни геополитически и климатични причини, да се засилват.
В настоящата политическа конюнктура се намираме обаче в обратния полюс - когато политиците и обществата си самовнушават, че е възможно да редуцират, независимо от високата цена, естествените процеси на придвижване на хората, да ограничат известни права на малцинствата и имигрантите и да достигнат някакъв нов идеал, който е всъщност много стар, а именно националното затваряне. Все по-модерно и привлекателно звучи почти забравената химера „…ние, нашето над всичко”; и желанието да се захлопнат вратите не само пред ново идващите, но и зад изхвърлените „свои-чужди”. Идеалът за чистата нация, както и за прочистената държава, за проспериращите само свои без чуждите е абсурдна фантазия. Пътят за постигането й е опасен и извратен, предполага да бъде осеян с жертви. Освен това, сме го опитвали вече…
Обществата в Централна и Източна Европа близо 30 години (а старите европейски демокрации доста по-продължителен период от време) се радваха като деца на либерализма и на демократичната система на управление, на ценностите на мултикултурализма и на култа към правата на човека, без да ги организират подобаващо. И, разбира се, не действаха разумно и умерено с поглед към далечната перспектива и разширяването на социалната и обществено приемливата база на тази хубава приказка, а пребиваваха в щастливия унес на една друга крайност, наречена свобода и политическа коректност – полуразбрана, полуприета или директно отхвърлена от тълпите (по Льо Бон). Всичко това доведе почти във всяка страна в Европа, но и на много други места по света, до национален солипсизъм в политическия живот.
Сега цената се плаща, защото е времето на политиците популисти, на управляващите националисти, на изпълзяващи неонацистки реставратори, на открито и безсрамно надигащата се глава на антисемитизма, на силно напомнящи фашизоидност „нови” ценности и на тоталното отхвърляне на предхождащите ги либерални и правозащитни правила и норми.
Нищо ново под слънцето. Циклично се е случвало и историята го е „понасяла”, доколкото е възможно, въпреки че зад гърба на човечеството са оставали десетки милиони човешки жертви, разрушена и разграбена материална и духовна култура. Ще трябва да преживеем това с надеждата, че националпопулистката политическа и идеологическа конструкция, която опитва да се настани в цяла Европа, в САЩ, в Азия, няма да издържи дълго и няма да предизвика големи бедствия и поражения, каквито все още помним.
Аз съм от онези, „бившите” - либерали, демократи и мултикултуралисти, но сега не е моето време. Довиждане. Отново е време за дисидентство. Но не и време да сведем глави. Не и този път.
- Балкански патент ли е „кражбата на история“ или навсякъде е така? Може ли науката да спаси историята от политиката и трябва ли?
- Никакъв балкански патент не е. Не сме се и сещали за подобно нещо на Балканите. Имало е времена, когато целите Балкани сме били провинция Румелия на Османската империя и хоризонтът ни страховито се е подпирал в сложността да бъдем евентуално свободни и независими, ако е възможно, без много да пострадаме.
Тогава в Европа са си крали историята и личностите, до безкрай са се конкурирали - кой е изобретил свободата и парламентаризма или пък демокрацията, а също и нацията. Списвали са исторически и литературни мистификации, внушавали са по всякакъв повод и начин иредентистки мечти и въжделения, подрънквали са системно с оръжията, учебниците по история са били уж научни, но всъщност, трескави съновидения. Разбира се, през Възраждането много бързо усвояваме това занимание.
Обезсърчаващо е, когато прегледаш учебниците по история на държавите в различни периоди от време. Как се разказва Войната за независимост (1773-1783), например, в САЩ, в обидената „родина майка” Британия или пък от лоялистите, които се преселват в Канада. Или как са описвали войните и спорните територии Германия и Франция, а също общите изграждащи факти и фактори в историята си малките Швеция и Финландия, Португалия и Испания...
След падането на Берлинската стена пристигаха колеги и чиновници от Стара Европа, събираха историци от целите Балкани и настояваха, че трябва да напишем общ учебник по балканска история. Като модел носеха изобретен десетина години преди това общ учебник по история на Германия и Франция, за да ни убедят, че това е възможно. Учебникът им беше отвратителен, промит като рядка войнишка чорба, не казваше нищо и на нас, които сме преживели комунизма. Но навяваше спомени за студентските години. Тогава, за да научиш нещо за Фройд, трябваше да прочетеш „марксистко-ленинска критика на фройдизма”. А пък аз трябваше да напиша докторат за разпространението на исляма, но можех да чета само „критика на мохамеданството” от поредицата на атеистичната пропаганда, същинската книжнина беше в засекретените фондове.
Тогава ги разубедихме с примера, че любимият на всички българи „блицкриг” е сръбско-българската война (2.11.1885 г. – 12.11.1885 г., примирие на 7.12.1885), когато капитаните побеждават генералите, и сме готови да изписваме в учебниците поне по 14 страници за всеки ден от тези няколко дни война. Включи се незабавно колегата от Сърбия, за да уведоми менторите от Европа, че такава война не съществува в сръбските учебници и едва ли някога ще се появи.
Историята и политиката не е възможно да бъдат разделени, защото са двуяйчните близнаци от една и съща утроба. Това е вечната драма на науката история, съответно на историците и историографията. Вървели са винаги заедно и в очевидна зависимост още от времената на първите хронисти, които са придружавали походите на крале и султани, на завоеватели и племенни вождове, на победители и победени, за да описват събитията, но и да величаят или да рисуват в черни краски врага, „другите”, да коригират или подменят факти и събития, когато това се изисква от тях или просто са им зададени заплашителни императиви.
Политиката, управляващите се нуждаят от историята. Тя трябва да ги увековечи, да фиксира образите и действията им за следващите поколения. Да ги обрисува убедително и вдъхновяващо. Историята трябва да формира мировъзрението на поданиците, на народите, на нациите. Да култивира у тях патриотизъм, уважение към властта и институциите, готовност да служат и да се жертват, ако е необходимо. Историографията е длъжна да внуши умерен или, ако се налага, силен скептицизъм към съседите и другите геополитически съперници, ясни дози високомерие към едни и чиста омраза към други народи, нации, държави.
Материалът на историците, техният научен и изследователски интерес и обект са събитията и фактите, които се произвеждат от политиците, от управляващите личности на държавите или племената, или анклавите, или островите. Властта, силата и парите са в политиците, репресивният апарат, както и стимулите, са в техните ръце, а историкът притежава само своите знания, страх и перо; и е изпълнител, изцяло зависим от тази естествена подредба на нещата. Близнаците са зависими един от друг, макар да са различни и неравнопоставени. Винаги причиняват злото заедно.
Изключенията потвърждават правилото, както вечната драма в съдбата на онези, които творят историографията.
- Каква е генеалогията на понятието „турско робство“ и изваждането му от употреба днес какъв проблем може да реши?
- Терминът турско робство се утвърждава през Възраждането напълно оправдано. Тогава са необходими обединителни и активизиращи българите каузи и определени въздействащи разкази и стереотипи, които да посочат и очертаят врага, за да ги стимулират да мислят и действат в борбата за независима църква и за политическо освобождение.
Тогава се утвърждават и негативните стереотипи срещу фанариотите, срещу гръцките дейци на църквата, които се разказват като предатели, изедници, колаборационисти с османците, най-големи злодеи. От тези времена са и мистифицираните разкази за насилственото и кърваво ислямизиране на част от населението на Родопите, препотвърдени в съвременността от учебниците по история и романи (филми) като „Време разделно”.
Изразът „турско робство” не е съчинен от възрожденската интелигенция, а е заемка. Той е част от народния наратив, от фолклора, който интерпретира събитията от завладяването на България от османците и го утвърждава като историческа памет - хора са убивани и са отвличани, жени са пленявани, за да бъдат отведени в харемите в хода на завоевателните кампании. Всичко това е свързано с робската институция, която е функционирала в рамките на османската империя като завоевателна практика, без тя да има общо със системата на управление на османските провинции. Ние никога не сме били третирани като роби. Като православни поданици на султаните, ние сме се ползвали с ограничено самоуправление, свобода на движението, на труда, на изповеданието, на собственост, на грижи за местната инфраструктура, а в по-късните векове - на образователна и читалищна дейност. Липсвала ни е политическа и административна свобода, за да се развиваме културно и стопански, както искаме, но не сме роби. Разбира се, били сме задължени като подвластно население с ред повинности, военни или полувоенни служби, данъци и продоволствени наряди от различно естество.
Близо век и половина ни е натрапвана психологията на роби, на народ, чиято съдба ни най-малко не е зависела от неговите усилия, мисъл и труд. Другите балкански страни не използват подобно клише, изместват го с мистифицирани или реални героически подвизи на съпротива срещу османската власт или се фокусират върху собствените постижения и самоорганизация. Имат определено по-добро самочувствие от нас, защото отхвърлят възможността да се изживяват като роби в османския период, каквито не са били.
Изваждането на термина „турско робство” е обречена кауза, това няма да се случи, защото е залегнало твърде дълбоко в травматичната национална памет. Липсва също така политическа, институционална и образователна воля, за да се промени тази трайна нагласа, тя ни е вече като мека и удобна ръкавица. Ако след няколко поколения това се случи, то би помогнало на българите да мислят себе си по-позитивно, по-градивно, а не като вечно оскърбени, винаги нещо им отнето от някого, системно прекланяли глава пред онзи, в когото е силата, винаги усещали се малки и зависими.
В антропологическите проучвания от години тестваме стереотипите, казани с най-прости определения, които имат малцинствата към нас и ние към тях. Интересно е, че ромите и турците, които всъщност доста ни харесват по различни показатели и дават ласкави оценки за българите, ни определят единодушно като „темерути” (арабската дума е temerrud, която означава инат, който стои винаги наопаки, но в българския се възприема като намръщен, необщителен, мълчалив). Ние самите се самоопределяме като много дружелюбни и общителни. Всъщност, сме намръщени, скептични и инатливи, защото ни тежи внушеното минало на роби, подозрението, че и в момента сме, а и перспективата, че пак ще бъдем нечии роби. Не само, че е тъжно, но е и неоснователно.
- Съществува ли историческа вина – например, на днешните турци, заради действията на предците им спрямо българското население в Османската империя или за арменския геноцид? Или на българите заради преименуването на турци и помаци през втората половина на ХХ век?
- Това е много сложен въпрос, защото той трябва да се разглежда и детерминира не само от гледна точка на етиката, но поколенчески да се оценява диахронно. Най-достъпният пример е с вината или чувството за вина у германците. Естествено е, че поколението, което е съвременник на събитията през Втората световна война, дори да са били все още деца, носи вина - не в юридическия смисъл на думата, но морална вина заради съучастие. Това е много травматично, но е факт. Понякога и следващо поколение - потомци на участници или свидетели на насилия и военни престъпления, живее с чувство на вина и, според образованието и възпитанието си, се опитва да я компенсира чрез работата си или с обществени ангажименти.
Турците в България не могат да бъдат винени нито за насилията срещу българите, нито за арменския геноцид, а и те самите нямат чувство за вина по няколко причини: първо, отдалеченост във времето; второ, реалното им присъствие по нашите земи е било в преобладаващата си част в качеството им на съседи, съселяни, съграждани и рая, тоест, те са работели като българите и са плащали съответните данъци, повинности и наряди. Били са мобилизирани по време на военните походи като част от българите, но едните са носели пушки, а другите са водели коне и каруци в обоза. Заедно обаче са участвали в завоевателни или отбранителни имперски войни.
От друга страна, поколението българи, които са съвременници на насилията над помаците и турците по време на акциите за тяхното преименуване и прогонване, могат и би било редно да се чувстват виновни, защото са съучаствали или са се правели, че нищо не знаят и нищо не се случва. Те са виновни и затова, че когато историята обърна своя ход след падането на Берлинската стена, не поискаха съд за виновниците заради извършените над помаците и турците престъпления. Децата им не могат и не трябва да имат чувство за вина, но трябва да знаят какво се е случвало.
От гледна точка на морала и етиката, според моята ценностна система, не е приемлива поколенческата вина, още повече, когато е дума за политически престъпления или авантюри. Намирам за деструктивно децата и внуците да носят отговорност за деянията на предходното поколение, още по-малко на прапредци, които дори не познават физически.
- Как се поделя отговорността за ниската интегрираност на ромите у нас между мнозинството и самото малцинство? Българите, в последна сметка, толерантна общност ли са или не?
- Има вина за ниската интегрираност на ромите, но тя не може да бъде поделяна. Затова съществува държавата и всички ние с нашите данъци издържаме политиците и институциите, за да решават определени проблеми от висока обществена значимост. Институциите са тези, които трябваше през всичките изминали близо 30 години да работят за подобряване на образователните възможности на ромските деца. Неправителствените организации пробваха различни модели за интегриране на ромските деца в детските градини и училищата, а за напредналите – за достъп до висшите училища.
Но неформалните организации имат сили и възможности само да тестват на принципа „проба-грешка” кое е работещо и ефективно и кое – не. След това институциите би следвало да поемат добрите практики и да ги приложат със силата на закона и на държавния бюджет. Бяха пропуснати години и едва сега се започва с първи стъпки към приобщаването на ромските деца в образователната система. Ако има воля, може би след десетина години ще видим добри резултати. Разбира се, пропуснатото време, което остави 2-3 поколения роми без образование и без никакъв шанс на пазара на труда, ще трябва да се компенсира също от държавата чрез други социални и коригиращи мерки.
Това е самоласкателно клише, че сме толерантни. Точно както се възприемаме като много дружелюбни, а не сме. Ние не прощаваме на съседите, на политическите опоненти, на случайните минувачи, на конкурентите в труда. Имаме естествено предразсъдъци, съмнения, страхове или поне резервираност към различните по етническа и религиозна принадлежност. По отношение на ромите, негативните стереотипи са на едни от най-високите възможни нива и от експертна гледна точка могат да се детерминират като отхвърляне и омраза.
Имам съвсем скорошен теренен материал от улицата. Жена пада доста лошо на пешеходния остров на трамвайна спирка, пълна с десетки чакащи хора. Никой не се притичва на помощ, само един зле облечен ром на средна възраст. Когато се навежда над нея, той казва: „Госпожо, разрешавате ли да ви докосна, за да мога да ви вдигна?” След разрешението, под зорките и строги погледи на българите зяпачи, той я вдига и я придружава до такси.
Доста често в анализите отпреди десетина и повече години, посветени на темата „ние и ромите”, съм правила съпоставки с Южна Африка, писала съм за белите гета, както и за отношенията между черни и бели там. Тогава само прогнозирах сравненията. Достигнахме ги. В тази история ме натъжи, но и обнадежди въпросът на ромския мъж. Подсказа, че нещата не са толкова зле, колкото ги описваме в проучванията си, а мултикултуралистките правозащитни и образователни проекти са свършили своята работа.
- Риториката на национализма по неизбежност ли е враждебна реч? Може ли да има национализъм, който да не конструира враг?
- Има една убедителна интерпретация по темата за нацията, която принадлежи на Марио Варгас Льоса, която споделям напълно. Льоса детерминира нацията като политическа фикция, едновременно тиранична и неефективна, която служи за алиби на най-големите грабителства през ХХ век: „Ако се отчетат кръвта, която проля в хода на историята, начинът, по който тя допринесе за подхранването на предразсъдъците, расизмът, ксенофобията и липсата на разбирателство между народите и културите, алибито, което тя предложи на авторитаризма, на тоталитаризма, на колониализма, на религиозните и етническите геноциди, то нацията ми изглежда типичен пример за зловредна илюзия” (Mario Vargas Liosa. La democratie aujourdhui, Newsletter,N 40, Institut fur Wissenschaften vom Menschen, 1993, Vienne)
Публикувани са безкрайни академични спорове по темата за нациите – етнически или граждански, френски, германски модели и школи, за разграничаването на нацията от национализма като категории от различен порядък. Така че, всеки запознат с вечния научен перпетуум по темата, се налага да изработи собствената си визия.
За мен като историк е аксиоматично, че нацията в определен момент се превръща в историческа реалност, а национализмът е нещо вторично, надграждане; и почти винаги носи заложена агресия в себе си. Тази вторичност съвсем не изключва обстоятелството, че често национализмът като мобилизираща идеология предхожда изграждането на нацията. Риториката на национализма по презумпция е враждебна реч, защото волята за обединяване, разширяване, бурно икономическо развитие и за власт на нациите винаги трябва да бъдат за сметка на други нации, етноси, племена, територии, държави, острови.
Национализъм, който да не конструира враг? Може и да има, ама нещо не си спомням примери от историята.
- Мултикултурализмът днес заплашена ценност ли е? И ако да, защо?
- Мултикултурализмът е не само ценност, но и реалност. Ясен и близък пример е България, в която от столетия делим общи пространства с евреи, арменци, турци, роми, с близо милион мюсюлмани. Очевидно е, че дефакто ние сме мултикултурно общество. Когато се прави опит да се отрича или да се дезавуира една реалност, то обществото навлиза в сферата на мрака, на лъжите и мистификациите, на психическите и моралните отклонения. Светът е пъстър и ние трябва да се научим да живеем в този етнически и религиозно многообразен свят, който е факт, ние сме в него.
В началото вече обясних, че дойдоха други политически и геополитически времена и мултикултурализмът като ценност е в отстъпление, защото новите държавни елити, които нахлуха в управлението на света, се стремят да наложат националния егоизъм и религиозното високомерие като „новата” цивилизационна ценност.
Мултикултуралистите и либералните демократи дишат тежко, притиснати в ъгъла не от аргументи, а от юмруците и ритниците в някакъв националпопулистки политически кеч. Този мач може да бъде много мъчителен и продължителен, но ще му дойде и на него краят. Най-вероятно обаче, не за нашето поколение.
- Правозащитните организации през прехода помогнаха ли на интеграцията на малцинствата или има някакво основание обвинението, че са се грижили повече за себе си, отколкото за тях?
- Преобладаващата част от представителите на малцинствата, които са напълно интегрирани, които познавате като публични личности, които работят във всички сфери на живота заедно с нас, които са наши колеги в различните браншове, всъщност са заслуга на неправителствени организации, които подкрепят идеите на мултикултурализма, както и на правозащитните организации.
Давам за пример само нашия Център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия, който за около 25 години чрез стипендиантски програми подпомогна близо 8000 деца и младежи от малцинствата да продължат образованието си в средни и висши училища, да специализират и да се реализират професионално. Вярно е, че доста от тях заминаха в чужбина, но и тук останаха не малко учители, лекари, инженери, юристи, публицисти. А има не една и две подобни организации, които, особено в първите 10-15 години от прехода, запълваха един ужасяващ вакуум, когато изпълнителната власт и политиците не желаеха да се занимават с проблема за отпадането на децата от училище, затваряха партизански очите си за невъзможността отлични ученици от високопланинските и крайграничните села да продължат образованието си поради отдалечеността от добри училища и бедността на родителите.
Вероятно е имало хора или организации, които са се възползвали егоистично, но това са изключения.
- Когато от есента вестник „Култура” спре да излиза, как трябва да продължим?
- Трябва да продължите да излизате в подобен на сегашния тематичен формат. Времената са сложни, независимите издания, които са профилирани за култура и изкуство, за висококачествен политически дискурс, за обмен на либерални идеи и правозащитни каузи, и които са все още живи, са две или три. Допреди няколко седмици Юлиана Методиева не беше сигурна дали няма да бъде осъдена заради текст срещу проява на антисемитизъм и дали нейното електронно списание „Маргиналия” ще продължи да съществува. През следващите поне пет години все ще бъде така. Това означава, че от нас се изискват усилия, воля и съпричастност, за да продължи списването на медиите, които са важни не само за нас, но за бъдещето на свободната мисъл в България. Лесно е да се каже, но е трудно да се направи. Не е невъзможно обаче. „Култура” е преминавала и през други тежки кризи, била е през годините поне два-три пъти на ръба, но е оцелявала с усилията на редакционния екип, както и с упорството на авторите и на целия обширен кръг съмишленици и читатели, от които вече част са и нашите деца.
Целият ми съзнателен живот е свързан с вестник „Култура”, с обсъждане на текстове, с естетически спорове, с авторски амбиции, с четене на театрални и кино критики, с доверие/недоверие към съветите на музикалните критици. Имало е тежки времена, когато е бил заглушаван моят глас на учен и правозащитник, когато трудно съм намирала възможност да споделя знанията и анализите си, но винаги съм имала пристан – старата „Култура”, а от четири години и младата „Маргиналия”.
Парадоксално е, дори в редакцията не ми вярваха преди години, когато разказвах, че във високопланински родопски села, когато съм била на терен, съм виждала полуразпаднали се броеве на „Култура”, които се предават от ръка на ръка и от село в село, за да прочетат хората в тази планина истината за своята съдба.
Вече има интернет, моите приятели от планините, както и стипендиантите, които се реализираха в чужбина или се върнаха по селата си, четат вестника в електронната му версия. Аз трудно се примирявам, че няма да разлиствам любимия хартиен носител, да се порадвам на дебелите букви на главата, да си огледам отвсякъде първо любимата тетрадка, а после другата и третата. Отчитам обаче факта, че когато му се насладя и го дам на сина ми, той вече го е прочел преди мен, някъде там, в мрежата.
Въпросите зададе екип на „Култура
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”