Български  |  English

Кира Муратова (1934- 2018)

Уникалната

 

Киното изгуби един от своите най-могъщи и витални автори.
Кира Георгиевна Муратова е родена в бесарабския град Сороки, живяла е в Букурещ, Кишинев, Ташкент, докато стигне до любимата си Одеса. Муратова е световната легенда на Украйна, но и на Русия – макар че напоследък снимаше повече с украински пари, героите й до края говореха на руски. Бе безразлична към възрастта, пазарната конюнктура и зрителската апатия към префинения филмов език. Просто снимаше своето кино с делнични чудаци из житейския кръговрат - автентично до екстремизъм, авангардно до елитаризъм, безкомпромисно до деспотизъм. Буфонадната олелия, родена от ритмичното наслагване на издевателски протяжната интонационна среда върху битово фантазна фактура и изведена през телесността, е запазена марка на Кира Муратова. Заедно с Алексей Герман и Александър Сокуров, тя си е извоювала славата на стоик в постсъветския артхаус.
Кира Муратова завършва московския ВГИК в класа на Сергей Герасимов през 1959. Психологическата искреност на “Кратки срещи” (1967) и “Дългото изпращане” (1971) така дръзко дискредитира стиловите и ценностни йерархии на съветския застой, че тя е низвергната като “мелодраматична”, а публиката вижда филмите й 20 години по-късно. Особено яростна е бурята, разразила се около “Дългото изпращане”. Цензурата решава, че тя демонстрира “странно поведение, голи чувства, които просто е неприлично да бъдат показвани”. Обвинена още във “формализъм и чуждопоклонство” заради повторенията на фрази, акорди или ракурси, Муратова е принудена да смени киното с работа в библиотека до 1978, когато по покана на приятели снима в “Ленфильм” “Опознавайки белия свят”. Официозната реакция не е най-радушна, но пък малко след това Украинското Госкино решава, че “може да се разреши на Муратова екранизация по някое известно класическо произведение” - за да няма безпокойства по повод “изкривяването на съветската действителност”. Следва проектът “Княжна Мери” (по произведения на Лермонтов). Спрян е след актьорските проби. После идва “Сред сивите камъни”” (1983, по повестта на В. Г. Короленко “В лошото общество”). Драстичната му антиутопичност довежда до отстраняването на Муратова и кастрацията на филма, а тя се подписва в титрите с псевдонима “Иван Сидоров”.
С перестройката на Михаил Горбачов идва и “Смяна на участта” (1987, по разказа “Бележката” на Съмърсет Моъм) – симптоматично заглавие и за бъдещето на самата Муратова. В този филм тя стига до констатацията за неизлечимото несъвършенство на света, където нравствените ориентири са изгубени и оцеляват само моралните мутанти. През 1989 се появява паралитичният, оглушителен и магистрален за времето си “Астеничен синдром”. Филмът трансформира медицинския термин за изнервеност в обществена епикриза. Оттам нататък за Муратова, отдавна оценена в чужбина, най-сетне се отварят рецепторите и у дома. И въпреки че у широката публика филмите й все още често предизвикват “астеничен синдром”, те неизменно предизвикват шумна критическа полемика.
От 90-те насам киното на Муратова, освен познатия нонконформизъм и настойчивото повторение на фрази и интонации, още по-перфидно артикулира безумието през театрализацията на пространството и енергийността на фактурата, експанзията на гротеската, фрагментарната конструкция, откривателството за екрана на Рената Литвинова и актьорите от театър „Маска”...
Ако “Увлечения” (1994 – първият филм на Муратова с Рената Литвинова) е поредната й игра на смисли в разкриването на човека, „Три истории” (1997) е сред най-жестоките й, представящ три вариации на маниакалност, чиито резултат е хладнокръвно убийство. С методичността на индианец, който сваля скалпа на жертвата си, Муратова изважда на показ патологията на времето и човека.
В “Чеховски мотиви” (2002), съединявайки различни Чехови интонации със своите си теми-константи, тя представя провинциалното живеене като нагнетен съспенс на безлюбовието. Стилизирайки визията като нямо кино, Муратова построява симетрия от ужас, унес и отчаяние. Решен като маниакална фиксация, „Чеховски мотиви” стига до сомнамбуличен саботаж, различен от всичко, виждано досега в киното. Виртуозната ода на глупостта “Акордьорът” (2004) е свободна вариация по спомените на знаменития московски детектив от началото на ХХ в. Аркадий Кошко. На екрана днешният Разколников (Георгий Делиев) от одеската ул. „Дерибасовска” заменя брадвата с компютърните технологии. В “Две в едно” (2007) за първи път при Муратова театърът присъства и като реалност – празен салон с покрити столове, сцена с платнени дървета, сред които виси обесил се актьор в костюм на Пиеро. “Мелодия за шарманка” (2009) е най-страховитият й филм. През скиталчествата на малките Альона (Лена Костюк) и Никита (Роман Бурлака), показани като днешни Альонушка и Иванушка из освирепялото урбанистично безумие в навечерието на Рождество Христово, тя представя детството като ужасяваща Голгота, а обществото – като низ от абсурди, като край на света.
„Вечното завръщане. Кастинг” (2012) е завещанието на Кира Муратова. Става дума за повторение на една и съща ситуация. С всичките й изобретателни елементи, тя се повтаря до безкрай с различни любими актьори на Муратова: Наталия Бузко, Георгий Делиев, Рената Литвинова, Сергей Маковецки, Алла Демидова, Олег Табаков... Цялата тази олелия е в черно-бяло и едва по-късно става ясно, че това са проби, заснети от гениален режисьор, внезапно починал. Вече в цвят се прокрадват интермедии с младия продуцент (внукът Антон Муратов) в кинозала, който се чуди как да завърши филма. С „Вечното завръщане. Кастинг” Муратова даде показно по авангардизъм на младите.
Както пише Зара Абдулаева, един от добрите познавачи на Муратова, „При Кира всичко е много сложно… Тя прави дори не авторско кино, а кино на авторското своеволие, кино на авторския „тероризъм”. Тя заставя зрителите да гледат това, което иска да покаже”.
Антропологично-отчаяни, бъбриво-протяжни и забавно-чувствени, филмите на Кира Муратова обемат/осмиват/оплакват съвременния хаос и човешките пробойни с ритуално-шокова екстремност. В киното й фарсът смазва трагедията, но отвреме на време се пръква лиризъм като облачна пауза, като призрачно усещане за другост… Уникални са. Утеха е, че киното й може да се види в интернет.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”