Реплика от ложата (театър), брой 23 (2947), 15 юни 2018" /> Култура :: Наблюдатели :: <i>Do This!: Julius Caesar</i>
Български  |  English

Do This!: Julius Caesar

 
„Юлий Цезар” от Шекспир. Режисьор Никълас Хайтнър. Сценичен дизайн Бъни Кристи. Костюми Кристина Кънингам. Светлинен дизайн Бруно Пое. Композитор Ник Пауъл. Участват: Бен Уишоу, Дейвид Колдер, Мишел Феърли, Дейвид Мориси, Марк Пенфолд, Аджоа Андо, Леафиа Дарко, Роузи Еде, Лейла Фарзад, Фред Фъргъс, Закари Харт, Уенди Куех, Ейбрахам Попола, Сид Сейгър, Ник Сампсън, Хана Стоукли, Кит Йънг. „Бридж Тиътър” - Лондон. В рамките на Световен театър в София. Сателитна прожекция в Синема сити, 6 юни 2018 г.
 
За Никълас Хайтнър – един от най-добрите познавачи на Шекспир – “Юлий Цезар” е възможност не само отново да изследва технологията на политическата власт в модерния свят чрез Шекспир. Тази пиеса той поставя в Лондонския Бридж Тиътър като изследване на начина, по който функционира популизмът в съвременната политическа система. В този смисъл, той я показва чрез три от ключовите елемента в нея - лидерите, политическия елит и народа. Както пита Касий още в началото: “Нима е туй Сенат, като все над/ главата му виси един настойник?” (I д., 2 сц.) Следвайки тази идея, режисьорът изключително чисто и ясно структурира действието на спектакъла около тези три групи основни действащи лица, които я представляват: победителят Юлий Цезар, политическият елит (Антоний, Брут, Касий, Каска, Цина, Требоний, Лигарий, Деций Брут и др.) и народът.
Сцената е преобразувана от Бъни Кристи в арена, около която част от зрителите стоят прави, и така са превърнати в римски граждани. Рок банда свири в началото на живо “We’re Not Gonna Take It”, докато народът очаква победителя Юлий Цезар. Това посрещане на Юлий Цезар (Дейвид Колдер) с плакати, следван от жена му Калпурния и Марк Антоний (Дейвид Мориси), недвусмислено напомня победа на последните избори (изберете си къде). Наистина, на плакатите не четем Make Rome Great Again, а Do This!: Julius Caesar, но асоциацията с Доналд Тръмп е бърза. Разбира се, не може и дума да става за директни сравнения в спектакъла на Хайтнър. По-скоро той е нещо като изследване на политически феномен, който режисьорът помества в една дълга историческа ретроспектива чрез Шекспировата пиеса. Дейвид Колдер в някои от жестовете и стила на поява в началото наистина напомня Тръмп, но, както пишат с основание повечето рецензенти на спектакъла, той играе всъщност успешния съвременен партиен лидер. С чудесно изработената и виртуозно изиграна роля на Юлий Цезар, той показва водача като демонстриращ сила, откликващ на настроенията на народа, едновременно безличен, но и обединяващ медийната звезда с политическата реторика на демагога. Той изглежда убедителен играч в зряла възраст, печелещ с позоваването на опита си като доказан лидер (името Caesar ясно функционира в спектакъла, освен като името на Гай Юлий, така и като титлата, произлязла от неговото име цар/кайзер). В този смисъл, Колдер създава цялостен политически портрет изобщо на авторитарния лидер.
Спектакълът е изграден като бляскаво драматично политическо шоу в кинематографична, клипова стилистика. От пиесата са отпаднали сцените с Цицерон и това е логично, като се има предвид, че Сенатът е епизодично “лице” в действието от гледна точка на интереса на режисьора. Брут само споменава, че е добре да спечелят стария Цицерон на своя страна.
Съпругите - както на Цезар (Калпурния), така и на Брут (Порция), са представени изцяло в поведенческата логика и имиджа на “first lady” или на чувствителната, загрижена жена на интелектуалеца политик. Изобщо женските образи в това представление заслужват специално внимание, доколкото имат важна функция в “транспортирането” на пиесата в съвременните политически реалности. И още тук трябва да кажа, че това е направено по убедителен начин от режисьора и актрисите, които изпълняват тези роли. За въздействието на представлението това има ключова роля. Трудно е да се каже, че “Юлий Цезар” е от най-поставяните пиеси на Шекспир, занимаващи се с темата за властта в модерността, и е известен факт, че това се дължи, наред с други причини, и на “грапавата” композиция, множеството битки или смяната на мястото на действието и т.н. В спектакъла на Никълъс Хайтнър драматургичната логика е обаче кристално последователна, извеждайки от текста точно това, от което той се нуждае, за да е убедителна интерпретацията му.
Касий, Каска, Требоний, Деций Брут в това представление са жени. В политическите елити отдавна женското присъствие е наложено. И така, до Брут застава Касий (Мишел Феърли) като жена. На сцена това не се случва за пръв път, но тук Мишел Феърли дарява на Касий не само политическия прагматизъм, типичен за неговия образ, но и страстта, ума и вълнението в едно. “Тоз мършав Касий явно мисли много/ такива са опасни”, казва Цезар на Антоний в първо действие. Пълна отдаденост на каузата, типични за една умна, образована, чувствена, посветена на работата си модерна политическа лидерка, излъчва образът, който играе Феърли. Едва ли ще е пресилено, ако добавя, че при тази интерпретация във връзката й с Брут е въведен и мотивът за нейната влюбеност в Брут. Което прави още по-убедителна и драматично въздействаща линията на заговорниците. Доколкото в спектакъла същественото е как срещу авторитарния лидер реагира политическият елит, Брут и обкръжението от римски патриции са трансформирани в нещо като съмишленици от различни партии, затова и те изглеждат повече като съвременни народни представители (и благодарение на костюмите на Кристина Кънингам).
За режисьора Брут е политик интелектуалец, теоретик от либерален тип, изследовател на диктатурата, на чието бюро виждаме биографиите на Садам Хюсеин, Сталин, Мао, Ленин и прочее. Бен Уишоу се поява на сцената с книга в ръка, на която четем под неговото име като автор “За свободата”. Тоест, той играе Брут като мислител, но и като фанатичен последовател на принципите на демокрацията (който остава сляп за страданията на жена си Порция и готов да се изправи срещу Касий), страстен и доблестен политик, отстояващ принципите си, но и склонен да чуе призива да застане на мястото на Цезар.
В това съзвездие от прекрасни актьори Дейвид Мориси изправя срещу него Марк Антоний като абсолютен опортюнист и умен демагог, популист и политик, който е готов на всичко, за да стигне до властта. Сцената, когато на погребението на Юлий Цезар той говори след Брут пред народа, е една от най-въздействащите и силни сцени в спектакъла, демонстрираща как той успява да обърне настроенията и така да постави началото на кървавата гражданска война. Тоест, популизмът като явление е показан във всичките му проявления в поведението както на лидерите, така и на политическия елит, представен тук и от Марк Антоний.
Превръщането на сцената в бойно поле се дължи както на безупречния ритъм в смяната на сцените и играта на актьорите, така и на светлинния дизайнер Бруно Пое и композитора Ник Пауъл.
Както е типично за Шекспировите трагедии, и тук сцената на финала е в трупове, а новият победител е Марк Антоний, макар той да предава властта на Октавий Цезар. Октавий, също като Юлий Цезар в началото, приветства народа с победата си над заговорниците. Никъде не се виждат плакатите с надписа Do This!: Octavius Caesar, но това едва ли е нужно, за да стане ясно, че популизмът отново дава властта на авторитарен лидер.
С този спектакъл на Лондонския „Бридж Тиътър” Шекспир пак се оказа “наш съвременник”, както твърди още в средата на 60-те Ян Кот.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”