Български  |  English

Зимна приказка в Санкт Петербург с художник Юлиан Табаков

 
На 12, 13 и 25 май се състоя премиерата на спектакъла „Зимна приказка” в Театъра на младия зрител „А. А. Брянцев” (ТЮЗ) в Санкт Петербург. Режисьор е Уланбек Баялиев, сценограф и художник на костюмите– Юлиан Табаков, музика - Фаустас Латенас.
Една от последните пиеси на Шекспир се изследва в спектакъла през призмата на личността на самия автор, за когото, според режисьора, това произведение е неговото творческо завещание. В „Зимна приказка” Баялиев провижда последния опит на Шекспир да примири героите на всичките си трагедии, да им даде надежда.
„Зимна приказка” се занимава с темите за предателството и ревността, придобиващи трагичен мащаб. Въпреки присъствието в сюжета на сериозен драматичен конфликт, постановката съдържа много хумор и всъщност съответства на жанра „трагикомедия”. Според авторите на спектакъла, усещането за зима при Шекспир е свързано със старостта, със смъртта, със съня, с покоя – и тези метафори е способна да разбере само възрастна аудитория.
Уланбек Баялиев, ученик на Сергей Женовач (випуск 2006 г., ГИТИС), е познат на петербургската публика благодарение на фестивала „Радуга”, в рамките на който през 2017 г. беше показана постановката му „Буря” на театър „Вахтангов” Освен това, той е известен със спектаклите си по руската и световна класика в театрите Et Cetera и Студията за театрално изкуство в Москва и в Уфа. На театралния фестивал на руската класика в Ярославл спектакълът му „Късна любов” е удостоен с първа награда.
Авторът на сценографията и костюмите Юлиян Табаков е български художник, чиято творческа биография обхваща спектакли по целия свят – от Англия до Кения. Широката география на творческата практика на Табаков му позволява да съчетава в своите сценографски работи мултинационалността на художествените елементи, заимствани от културите на разни страни, с наистина уникалното виждане в конкретния спектакъл.
Знаменитият литовски композитор Фаустас Латенас има опит в създаването на спектакли с Баялиев и Табаков. Той е автор на произведения за оркестър и солови инструменти, на вокални и хорови композиции, както и на камерна музика. Композирал е за много игрални, документални и телевизионни филми. Негово е музикалното оформление на повече от 300 спектакъла. В Русия композиторът е широко известен благодарение на постоянното сътрудничество с режисьора Римас Туминас.
От сайта на ТЮЗ
 
Всесилната съдба разпределя роли
 
Спектакълът започва с репликата на Стария гламчо (после става царедвореца Камило и Времето-хор в края на първо действие). С лукаво кривогледство и леко провлачвайки думите, той произнася: „Целият свят е театър, всички сме актьори по неволя. Всесилната Съдба разпределя ролите. И небесата следят нашата игра”.
„Шекспир?”, предполага един от скупчилите се на сцената персонажи. „Ронсар” – добродушно и дидактично отговаря Старият гламчо. Тази роля играе Валерий Дяченко – един от двамата народни артисти на Русия, заети в постановката, и Съдбата в спектакъла се оказва равносилна на режисьора или актьора-корифей – раздава роли, разгръща мизансцени, подсказва думи.
Съдбата има двама помощници: Трагичната маска (Олег Сенченко) и Комичната маска (Анастасия Казакова) – вездесъщи и трансформиращи се слуги на авансцената, играещи половината роли от втория план, подаващи реплики, пренасящи реквизит, неизменно оказващи се в точното време на точното място.
За всички останали персонажи ролите са неочаквани: крал Леонт започва да ревнува жена си Хермиона (Анна Дюкова) от брат си Поликсен (Владимир Чернишев) изневиделица – току-що са били абсолютно щастливи и изведнъж...
Леонт на Александър Иванов е пленник на трагични обстоятелства, своеобразна Медея в панталони, внезапно обхваната от разрушителна страст и съсипана от нея. Изглежда, че той страда неимоверно повече от своите жертви – за разлика от тях, на него постъпките му тежат, но не е способен да се откаже. Всяко ново злодейство го забива в земята – деформират се краката, отпускат се раменете, погледът става все по-безумен.
Придворната Паулина е единственият персонаж в пиесата, който се решава открито да се противопостави на тирана. В тази роля яркият талант на Анна Лебед постига нови измерения. Попарващият й монолог за смъртта на Хермиона в края на първо действие, пълен с искрена болка и жестоки упреци, е трагичната кулминация на спектакъла.
Но „Зимна приказка” не е трагедия и след трагичната кулминация следва комичната. На сцената изскача царедворецът Антигон (Виталий Кононов), на когото е поръчано да изнесе на полето и там да остави новородената Пердита (дъщерята на Хермиона и Леонт, която той смята за дъщеря на Поликсен). „Изскача, преследван от мечка” е една от най-известните ремарки в историята на театъра.
В тази сцена всичко е комично и пародийно – и нелепият дебелак Антигон, който изобщо не може да се свърже с възложената му злодейска мисия, и преследващата го откровено бутафорна мечка (този сложен костюм Кузма Стомаченко самоотвержено носи през целия спектакъл), и театралната буря с гръм и мълнии, на чийто фон се случва всичко това. И двамата глуповати и жизнерадостни пастири – баща и син (народният артист на Русия Николай Иванов и Артьом Веселов), които отначало с интерес наблюдават разправата на мечката с Антигон, а после спокойно грабват и новородената, и прикрепената за нея тежка торба със злато.
Във второ действие спектакълът изцяло се вписва в комедийния регистър. Макар че и тук има сюжетна линия с опасност да се превърне в трагедия – забранената любов на сина на Поликсен, принц Флоризел (Дмитрий Ткаченко), към дъщерята на Леонт Пердита (Анна Слинко), която засега смятат за проста пастирка...
 
От всички пиеси на Шекспир сюжетът на „Зимна приказка” далече не е най-последователният. И заради това навярно не би трябвало да се упреква младият режисьор за известната разпиляност на постановката. Започвайки спектакъла си като трагедия, той изведнъж рязко завива към комедията. Дори в балагановия план също има някои неща в повече. В резултат на това, трагичната линия е захвърлена, а комичната не е съвсем съдържателна.
Що се отнася до достойнствата, това е за последните години вторият спектакъл (след „Малки трагедии” на Руслан Кудашов), в който трупата на ТЮЗ така интересно, наситено и разнообразно съществува на разни възрастови „етажи”. Спектакъл, който дава да се разбере, че сложните задачи са изпълними за ТЮЗ.
Алексей Пасуев
„Петербургский театральный журнал”, 25 май 2018 г.
(със съкращения)
 
 
Десен от стилове и епохи
 
ТЮЗ удиви с шекспировската „Зимна приказка”. Афишът дава и англоезичното заглавие Winter’s Tale – вероятно, защото спектакълът се е получил изключително чувствителен към автора. А и си прилича с Кралския Шекспиров театър с високия професионализъм и тънък английски хумор. Да премахнеш полепналата патина от най-поставяния драматург в света и да направиш от не най-популярната му пиеса актуално и от време на време политическо зрелище, да откриеш в нея висока сатира, е наистина приказен резултат.
Работата с гост-режисьори все по-често носи прекрасни резултати. В този случай с Шекспир се е захванал московчанинът Уланбек Баялиев. Той има оригинално мислене и съвременен подход към материала.
В международната постановъчна група са художникът Юлиан Табаков от София и композиторът Фаустас Латенас от Вилнюс. Първият буквално от нищо (въртящ се кръг, перманентен сняг) е създал обемно пространство без граници и условности, вторият е обогатил действието с удивителни мелодии. Тези творци върнаха в нашия ТЮЗ легендарната, днес почти забравена, пронизителна атмосфера на вътрешна свобода.
„Зимна приказка” е почти черна комедия с трагичен конфликт – история тъмна и доста депресивна (особено в първо действие, когато кралят-тиранин с упоение се развихря и погубва своите близки; във второ залата вече се смее). Лаконичната сценография на Табаков – пустота и чернота, костюмите също са основно в черно-бяло или неутрални сиво-бежови (с изключение на рядката употреба на пурпурно или златно). Такъв ход напълно може да се окачестви като творчески почерк.
Баялиев е създал интернационално в същността си зрелище, с лекота и ум смесва стилова и епохи, които логично се превръщат в единен десен. В спектакъла присъстват културата на комедия дел арте и шегите на придворните шутове...
Похвала заслужават почти всички актьори и ансамбъла като цяло. Освен това, в „Зимна приказка” има много пантомими и музикални номера – и завоалирани, и панаирджийски – с жизнерадостни балагани и плаващи дискотечни ритми. Свитата бодро ходи един подир друг, обикновено плете мрежи от интриги, размотавайки нишката, и се лута в собствената си паяжина. Прелестната Анна Слинко в ролята на принцеса Пердита излъчва лъжливо простодушна кротост и потресно копира загадъчната стъпка на танцьорките от ансамбъл „Березка”...
Шествието с пушки и колове, суетливото тичане с балон, черепът на „бедния Йорик” в ръцете на Комичната маска (пресилена усмивка – зловещо хилене) – всичко работи за мултикултурността и буди асоциативната памет на публиката.
 
Мария Кингисеп
„Вечерний Санкт Петербург”, 28 .05. 2018 г.
(със съкращения)
 
„Направихме си нов проект по време на работа”
Разговор с Юлиан Табаков
 
- Какво те привлече да работиш върху постановката на Уланбек Баялиев „Зимна приказка”?
- Улан е духовно осъзнат човек и близостта до такъв и още по-специално по време на работа в една, така да се каже, емоционално бурна среда, каквато е театърът, е шанс, който аз лично не бих изпуснал. Отделно много харесвам пиесата „Зимна приказка“ и правя четвърта сценографска версия по нея. Първите две бяха студентски във втори курс в Художествената академия и единият от двата проекта от дипломната ми работа, там имах възможността да развия и режисьорките решения. През 2006 година направих третата версия в Упсала с режисьора Етиен Гласер. Пиесата все още ми харесва много и, да си призная, по някакъв начин последната работа по нея ми върна желанието да я поставя сам някога. И, разбира се, не на последно място, определено си заслужава да се види Санкт Петербург, а какъв по-добър начин от това да поработиш там.
- Костюмите в черно и бяло изглеждат доста ефектни, но сценографията е оскъдна. Каква бе твоята визуална концепция за спектакъла?
- Сценографското решение беше просто на вид, но сложно за изпълнение - състоеше се от много голям екран (небе) и две плавно движещи се стени, които го закриват от ляво и от дясно напълно за около 45 минути. Това беше едно изображение на ревността на Леонт и нейните пагубни последствия, превръщайки пространството от просторно в затвор и обратно. В театъра не успяха да изпълнят декора задоволително и аз, заедно с Улан, го отмених, за което всъщност не съжалявам поради изключително добрите присъствие и вид на самата сцена. Така че, сега играем практически на гола сцена. Освен това, в декора имаше и огромен полилей от еленови рога и трон от рога на лос. Идеята за последните две се породи от желанието на Улан да постави първо действие като ловна сцена и аз я прехвърлих визуално в тези два компонента, изхождайки от интериорните решения в някои ловни замъци. Изпълнението беше кошмарно – бутафория, та дрънка. Като референция бях дал инсталации на Берлинде де Брюкере, представляващи рога, а изработката беше много по-близка до вида на водорасло и отменихме и това. Накратко казано, направихме си нов проект по време на работа.
- Защо сменихте шекспировия ХVІІ век с ХІХ?
- А защо да не го сменим?! Самият Шекспир дава рядката възможност да се положи във всяко време, без това да му пречи. Беше въпрос на естетическо решение и цялостно въздействие и избрахме този период в сцените в Сицилия и дворцовите костюми. В четвърто действие обаче костюмът излиза извън естетическата рамка на късния ХІХ век и придобива по-архаично ритуален характер, и постепенно се връща обратно.
- Според критическите отзиви досега, е станала силна постановка. Ти самият доволен ли си от резултата?
- Мисля, че има още какво да се иска: няма пълно преливане на някои места, където е нужно; на други липсва синхрон в разбирането на актьорите, но предполагам, че това е само въпрос на време. Две седмици след премиерата костюмите все още не са напълно готови. Доскоро имаше технически проблеми, които не бяха отстранени, и, разбира се, е много трудно да се концентрираш върху доизпипване и обединяване. Всичко това влияе върху обживяването на героите и средата и върху начина, по който те съществуват. В този смисъл, има всички добри предпоставки, но трябва още малко време за осъзнаване от страна на всички звена и автоматизация на представлението.
 


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”