Български  |  English

Гастролът на Софийската опера в Болшой театър

 

На Историческата сцена на Болшой театър в Москва завърши гастролът на Софийската опера с „Пръстенът на нибелунга” на Рихард Вагнер. Всичките четири спектакъла на тетралогията е поставил режисьорът и директор на Операта Пламен Карталов. Художник е Николай Панайотов, диригент – Ерих Вехтер. Първата в България постановка на „Пръстенът на нибелунга” е посветена на 200-годишнината от рождението на Вагнер.
Да се постави Вагнеровия „Пръстен на нибелунга” е амбициозна задача за всяка оперна сцена, дори във вагнеровата столица Байройт. Не го поставят всеки сезон – последният бе поставен през 2013 за 200-годишнината на Вагнер, следващият ще се появи през 2020 г. В Русия вагнеровото творение засега е преодоляно само от Мариинската сцена. Оперният театър в София е вървял дълго към „Нибелунга”. При такова първо приближение към него е трудно не само да се усвои колосалната партитура, но и да се намери собствен сценичен ключ към него. Може да се каже, че целта е постигната.
Българският «Пръстен» не прилича на никой друг по света, където през последния половин век вагнеровата тетралогия е интерпретирана предимно в социално-критически и политически аспект, осмислян е революционният радикализъм на Вагнер и апокалиптичните перспективи пред човешката цивилизация, експериментирало се е върху територията на радикалната режисура. На този фон спектакълът на Пламен Карталов е по принцип простодушен – това е вълшебна приказка, фентъзи, разказваща за жителите на някаква измислена цивилизация, която обитават сред стихии: въздух, небе, вода (Рейн). Тук има тъмен подземен свят – червеникав, мрачен, с робите на нибелунга Алберих, удрящи мълчаливо с чукове. Това е светът на Нибелхайм.
В небето (Валхала) са Вагнеровите богове. Вярно, в спектакъла те изглеждат като комиксови герои: дрехата на едноокия върховен бог Вотан е с очни ябълки, в ръцете си държи пъстър жезъл с накрайник, богът на огъня Логе е с ярко боядисан пънкарски гребен, в безвкусен костюм във всички цветове на дъгата, появяващ се на сцената по въздух в скърцаща кабинка, великаните Фазолт и Фафнер пеят през стомасите на огромни пластмасови торсове. Жителите на ниския Нибелхайм са земна гротеска: злобният Алберих, проклел пръстена, с почти палячовска качулка, а нибелунгът Миме, възпитал в гората Зигфрид и непрестанно напомнящ му колко сили и храна е вложил в него, напомня балзаков тип лихвар.
Светлият свят (космосът) в спектакъла е отреден за Зигфрид и Брунхилде с валкюрите: всички те изглеждат като извънземни – в бели и сребристи дрехи, искрящи като фолио. Стройните валкюри се придвижват по сцената върху сребристи конуси-ракети, които (и това е направо забавно) задвижват на ръка работници в черни комбинезони. Оказва се, че никак не е просто да се маневрира с тях, за да не се ударят ракетите или да се натъкнат на «слизащата» Брунхилде, пееща със Зиглинде или Вотан. Понякога стърженето на машините все пак навлиза в музикалната вагнерова тъкан. Но е факт, че механиката в спектакъла е изцяло ръчна – изтикват на сцената и платформата с Великаните, и ладията, в която Зигфрид плува към своите убийци Хаген и Гунтер, а най-вече тикат огромния пръстен, който е главният елемент на сценографията и напомня на пръстена около земята – с гибелна сатурнова карма.
Този пръстен служи като подиум за боговете, а в полукръгов разрез – за ладията на Зигфрид и любовната лодка на героя с Брунхилде, за огнена арка, обкръжаваща спящата Брунхилде, за дъгата на боговете, която води към дворците на Валхала. Пръстенът в тази постановка «отговаря» за целия антураж така, както светлината и мултимедията, създаващи стилна визия на спектакъла. Пространството, светлината, видеата тук работят безупречно, придавайки цветен тон и настроение във всяка сцена.
Що се отнася до музикалното изпълнение на тетралогията, впечатлението от този «Пръстен» е нееднородно. От една страна, русалките, които по абсолютно невероятен за техниката на пеенето начин се справят в «Рейнско злато», скачайки на батут, демонстрирайки чудеса от пластичност, от друга – певци, необременени от никакви трикове и сложни режисьорски задачи за претворяване на образите, пеят неравно, често просто изкрещявайки вокалната фраза. Особено трудно премина «Зигфрид», най-равномерно – «Залезът на боговете» (Зигфрид – Мартин Илиев, Брунхилде – Радостина Николаева, Гунтер – Атанас Младенов и др.) Макар и не с Вагнеров стил, също се откроиха с красота на гласа Мартин Цонев в образа на Вотан и Даниел Острецов – Логе в «Рейнско злато», Цветана Бандаловска – Зиглинде във «Валкюра». Като цяло, на певците им предстои още дълъг път към «Пръстена». Много по-близо до вагнеровия стил се оказа оркестърът, дирижиран от Ерих Вехтер, преминал през школата на Байройт. И това се усеща най-вече в баланса между оркестъра и певците. Само в Байройт има такъм деликатен баланс – когато вагнеровата оркестрова машина не покрива певеца, а се подава като блюдо: там оркестрината е потопена под сцената. И Вехтер се е справил с този баланс. Както и с щателното разчитане на партитурата, на което му липсва страстта и романтичната Вагнерова енергия. А тази енергия нямаше да е излишна в хладното пространство на «Пръстенът», завършил с екранен пожар.
Ирина Муравьева
Российская газета, 24.05.2018 г.


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”