Български  |  English

Не е ли странно

 
Георги Господинов. „Всичките наши тела“. ИК „Жанет 45“, 2018. Цена 14 лв.
 
Предполагам, никой не се е съмнявал, че характерните теми и мотиви, с които Георги Господинов моментално установява връзка с верните си читатели, ще са на мястото си и в тази книга. Тъгата, мухите, следобедите, шейсет и осма – всичко си е тук, при това съзнателно припомнящо предишни текстове, спечелили любовта на публиката. Аз за тези неща няма да пиша; интересува ме какво ново внася „Всичките нови тела“ на добре подредената писателска лавица.
Вниманието логично се насочва към кратката форма, към начина, по който тези пределно къси текстове предизвикват онова сепване, представляващо изключително ценен читателски опит. В послеслова си авторът сам напомня за „Лапидариум“ и „Естествен роман“; фактически кратката форма винаги е била съществена част от писането на Господинов. Немалко от текстовете тук спокойно биха могли да се разположат в по-дълго произведение, биха се чувствали удобно там и биха се оказали сигурно сред онези неща, които читателите най-много ще харесват в него. Допада ми решението да не се търси подобна стратегия за тях, а да се извадят самостоятелно, всяко в собствена рамка, така че да приковава вниманието. В подобно решение сякаш има нещо от романтическата любов към фрагмента и етюда. И на фона на мощния културен императив за големи, завършени, систематични произведения, „Всичките наши тела“ е добре дошло припомняне, че и по други начини може да се пише.
На повечето от тези съсредоточени в парадокса текстове действително им приляга подзаглавието „свръхкратки истории“. Такива са – уловени във въздуха с едно затваряне на дланта; напомнят „едноминутните новели“ на Ищван Йоркен, които също в много малък обем разказват сгъстена и смущаваща история. (В послеслова си – „най-дългия текст тук“ – Господинов изрично споменава Йоркен, така че в някаква степен явно можем да го смятаме за модел; нека припомня на жадния читател, че „Едноминутни новели“ излязоха на български преди няколко години.) Но ако се вгледаме внимателно, не всички текстове в сборника са точно от този тип. Някои са по-скоро есеистични, други изникват от личен спомен, трети, като „Трактат за супата“, например, просто преобръщат даден афоризъм и така постигат целта си да сепнат и умислят читателя. Сигурно за всички може да се каже, че посоката на мисълта е от частното към общото, от дребната житейска подробност – супа, цигара, учебник по чужд език, спам дори – към особената, разколебана мъдрост, провидяна в обикновеното. Но в конкретната си направа „свръхкратките истории“ са всъщност доста разнообразни. Господинов се разпознава безпогрешно във всяка от тях, но в същото време те не си приличат толкова една с друга.
Освен самата форма, важно ми се струва, че преобладаващият модус в тази книга е парадоксът. Много от текстовете работят чрез внезапното разкриване на житейски, морален или дори екзистенциален парадокс, създават усещането, че най-сетне успяваш да се извъртиш и да зърнеш Онова нещо (по Радичков), дори ако то се окаже апория, изтичаща между пръстите ти. Такива са поне „късовете“, които най-много ми допадат в сборника: „Малки слави“, „Пробив в системата за сигурност“, „Австрийско“, „Спам“ (особено изобретателна и многозначна „история“), „Такъв край“, „Аксиома“... Последният, в своята зейнала лаконичност, е особено характерен: „Не е ли странно, че винаги другите умират, а ние самите – никога.“ Дори бих нарекъл подхода на „Всичките наши тела“ именно така: „Не е ли странно“.
Някой може да възрази, че усетът към парадокса не е нещо ново за Господинов, че той го е демонстрирал и друг път – може би повече в „Естествен роман“, отколкото в по-късните си книги – и че в господиновската тъга нерядко се открива зрънцето, което би могло да избуи не в меланхолия, а в парадокс. Така е, но във „Всичките наши тела“ парадоксът, струва ми се, не е чудатият скромен роднина, когото останалите избутват по-назад за официалната фотография. Заел е централно място. Не е ли странно? Странно е, по романтически странно, и тъкмо затова е много хубаво.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”