Български  |  English

Да помирим народ и почва

 
Месец май щастливо свърши, а с него свърши и илюзията, че Май’ 68 може да се изиграе отново – като костюмен филм. Продуцентите на телевизионни серии добре знаят, че френските студиа са много непохватни в историческите реконструкции, къдриците са прекалено идеални, яките са прекалено колосани, гласовете - прекалено съвременни, анахронизмите са толкова много, че нито за минута не можеш да повярваш на това, което гледаш.
Това, което важи за киното, важи още повече за политиката, когато става дума да се разиграе отново щастливата епоха на Май’ 68 посред трагичната днешна ситуация. През този май 2018 г. нищо не работеше в опита за римейк – нито „съгласуването на исканията”[1], нито „революционният дух”.
Защото междувременно революцията смени посоката си: това, което движеше студентите и работниците преди петдесет години, като ги тласкаше към бъдещето, движи днес ония, които по цял свят претендират, че се връщат към националната държава и етническата идентичност. Духът е революционен – и даже много! – но става дума за консервативна революция с невиждан размах, за която няма никакви граници.
Безочливостта е вече в крайно дясното! А да продължаваме да честваме „духа на Май’ 68” с тържества и колоквиуми, това би означавало да повтаряме грешките от 30-те години на XX век, като се борим с един идентифицируем враг, докато друго, насрещно движение, много по-важно, заплашва да отнесе всичко.
Ако искаме да обобщим с едно изречение днешната ситуация, можем да кажем, че, от една страна, съществуват народи, разярени, че са лишени от почвата си, и, от друга, съществува почва, лишена от народи.
Журналистите и политолозите говорят за „популизъм”, за да опишат това безумно бягство обратно към закрилата на националната държава – виждаме го избори след избори в Италия, Германия, даже във Франция и, разбира се, в Обединеното кралство и в Съединените щати. Колкото повече ползи е извлякла от глобализацията една нация, толкова по-яростно я напуска – Англия и Америка водят останалата част от света в това преобръщане с историческо измерение.
Обаче в думата „популизъм” има думата „народ”[2]. Колкото и да е чудно на онези, които все още искат да честваме „духът на Май’ 68”, проблемът днес е да се помирим с тези две токсични думи, които обикновено се свързват с реакционната мисъл: думата народ и думата почва.
Прогресистите обвиняват популистите, че искат да се върнат към почвата, схващана като идентичност, която закриля и успокоява. А всъщност, големият парадокс е, че прогресистите нямат повече почва под краката си от популистите. Всички те са, буквално, без почва. И което е най-лошо, те го усещат смътно, което ги вбесява още повече.
Прогресистите чувстват, че неопределеният хоризонт на глобализацията се сблъсква вече с онова, което любовно бива наричано „границите на планетата”. Така че, прогресът няма къде да се положи. Колкото до популистите, как биха могли те да вярват и за момент на жизнеността на тези новопресъздавани национални държави, далечни отгласи на отдавна изчезнала древна история? Британската империя? Падания[3]? Франция от 50-те години? Америка „great again”? Австро-унгарската империя? Моля ви се, те прекрасно знаят, че подобни убежища срещу бурята няма да им позволят да оживеят.
Също както прогресистите, популистите се оказват паникьосани, че не могат да намерят стабилна основа на своите проекти. И ето ги с народи, лишени от почва. Нито едните, нито другите имат възможност да артикулират някаква, поне малко реалистична визия за своята политика. И това обяснява брутализацията на обществения живот и плъзгането към това, което всички наричат „постистина”. Без материален свят под краката му, как искаме някой да формулира каквато и да е програма и да й даде емпирична основа? При това положение, всеки започва да мечтае - едните за една „независима” Италия, за Франция, в която живеят само „кореняци”; а другите – за колонии на Марс или за роботи, които ще им позволят най-накрая да станат постчовешки същества.
Странността на настоящата политическа ситуация е в това, че всеки наистина усеща как навсякъде отново се поставя въпросът да се открие почва за обитаване заедно с други мигранти, дошли отвсякъде. Като че ли, редом с тези народи без почва, съществува почва, която чака народи, способни да я обитават и да се грижат за нея. Всички усещат ясно, че популистите имат право да искат опора и защитеност, но че грешат, когато ги търсят в националната идентичност.
Всички виждат ясно, че прогресистите имат право да искат достъп до света, но че грешат, когато смесват света с глобуса на глобализацията. Всичко се случва така, сякаш някаква нова универсалност е заместила старата, навсякъде мигриращи човешки същества тъпчат на едно място от нетърпение да си намерят обитаема почва.
Завръщането на въпросите за землището, за земята, за територията, за защитните зони, за народите и дори на съвсем материалните въпроси за храната, транспорта, строежите, енергията, както и търсенето на други права на собственост, без да забравяме новия поглед върху борбата на „автохтонните” народи, или въпросът за изключително нароилите се книги за изобретателността на дърветата, на растенията, на гъбите, микробите и вълците, цялото това огромно мултиформено движение е ярко доказателство за съществуването на нещо земно в общото съзнание.
Така е, обаче това земно няма споделено представителство. То не е народната почва, която да се припознае политически като такава. То не е толкова привлекателно като фигурата на националната държава, към която отчаяно бягат онези, които се съмняват в глобализацията.
Така че, ясно е, залогът не е да проиграваме отново съдържанието на идеалите на Май’ 68 – оспорвано, двойствено и влязло вече в историята – а по-скоро петдесет години по-късно да разгърнем същата енергия, за да отклоним консервативната революция от трагедията, която тя ни готви.
 
Le Monde, 5 юни 2018


[1] На френски „convergence des luttes”, призив за общи действия на различните студентски, синдикални и (леви) политически движения през май 1968 във Франция. (бел. ред.)
[2] Латински: populus; френски: peuple.
[3]  Паданската равнина е в Северна Италия. През 1990-те години новосъздадената партия Северна лига (днес само Лига) иска откъсването на наречената от нея Падания от Италия.

 

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”