Български  |  English

Евронародът срещу Евросъюза

От демокрация към аристокрация и обратно

 
Успехът на политическите партии, наричани популистки, дясно популистки или националистически, започва не на шега да безпокои умерената, „политически коректна” част от обществеността в Европа и Америка. Има опасения, че популистите или ще дойдат на власт, или ще дебалансират политическата сфера и ще парализират държавата, като я лишат от ефективно правителство. Тези страхове породиха два вида реакция, две течения в политическото мислене.
Едната реакция е радикално критична към популизма. Тя се проявява в добронамерения дискурс на т. нар. „агентура” (в конкретния случай, а и при споменаванията на тази дума по-нататък в текста, трябва да се разбира група от по-малко или повече лица, действащи в определена идеологическа посока – бел. ред.), смятаща себе си за пазителка на „еврокултурата” с нейния хуманизъм, пацифизъм, християнска „ксенофилия”, либерално уважение към правата на човека, стремеж към „прогрес”. Тази така наречена „агентура” смята, че старите демокрации са заплашени от варварски сили, враждебни на ценностите на „еврокултурата”. Тя вижда в новата популистка вълна плебейски бунт, „въстание на масите”, както го наричаше Ортега-и-Гасет. Странно, сега никой по този повод не си спомня за испанския философ. Вероятно е неудобно, тъй като разсъжденията на Ортега-и-Гасет са открито консервативни и елитарни, а днешният естаблишмънт, напротив, се позиционира като демократичен и егалитарен.
Съчетаването на фактическата елитарност с изискванията на демокрацията обаче не е толкова лесно. В търсене на ефективна самоопределяща се стратегия, хегемонът на политическата сфера ни предлага да приемем, че днешният популизъм е латентен фашизъм, като се позовава на историческия опит между Версайския мир и Потсдамския мир.
Естаблишмънтът, макар и да не може открито да го признае, продължава с увереност да смята, че знае по-добре от самия народ от какво има нужда той и/или съзнателно предпочита да игнорира интересите на някой от социалните сегменти, смятайки, че „прогресът” така или иначе налага нечии интереси да бъдат пожертвани. Хегемонът на политическата сфера, не без основания, се притеснява, че, използвайки демократичната процедура, тази така наречена „агентура” може най-малкото да забави, ако не да спре движението на „прогреса”; и за да не стане това, трябва по някакъв начин популистките партии да бъдат изместени от центъра на политическия живот.
Дълго време това се получаваше благодарение на ограничителите на демокрацията. Отначало чрез цензовото избирателно право, след това чрез междупартийни маневри – сега обаче тези инструменти липсват или не са достатъчни. Предишната система изгуби ограничителната си ефективност на възпиране и противовес, която, въпреки разпространеното схващане, предпазва демокрацията не само от произвола на властите, но и от произвола на неквалифицираното мнозинство. По-трудно стана да се избягват референдумите, винаги смятани за рисковано допитване до „слепите” маси.
Вторият вид реакция е компромисният. За неговата „агентура” е характерна предпазлива симпатия към поддръжниците на популистките партии. Тази трактовка предпочита да не набляга на антиимигрантската реторика на популистите и е склонна да я тълкува просто като свидетелство за неспособността на масите адекватно да артикулират недоволството си, възникнало по други поводи: в резултат от новата вълна на социално разслоение в процеса на непрекъснатите технологични промени. Смята се, че те са съпътствани от „ерозиране на средните слоеве” и низходяща вертикална мобилност в комбинация с нарастваща липса на хоризонтална мобилност на бедните. Ликвидират се много стари престижни професии, работните места се преместват в страни с по-евтина работна ръка, започва „десоциализация” на старите индустриални демокрации, тоест, демонтаж на системата за универсално социално осигуряване (welfare). При това говорене, презрителното отношение към слоя на „изоставащите” се заменя със съчувствие.
Така наречената „агентура” на този вид реакция все пак продължава да смята, че глобализацията и субглобализацията, например евроинтеграцията, са неизбежни и популисткият авангард, подклаждащ етническата ревност на евротуземците към имигрантите от Изтока и Юга, демагогства и дезориентира масите. Но естаблишмънтът, от своя страна, не може да си позволи да игнорира естественото нежелание на средните класи да слизат надолу по социалната стълбица и трябва да намери стратегия, която да пресече тази социално опасна и етично непълноценна (несправедлива) тенденция. А не да се занимава с псевдоантифашистка демагогия и партийно маневриране с надеждата да не допусне популизма в центъра на политическата сфера.
Тази трактовка цели да отнеме електората на популистите или поне част от него, да го привлече обратно на страната на естаблишмънта. Но тя няма нови идеи. Засега само реанимира старите социалистически проекти. На континента това води до появата на нови леви политически партии в зоната, окупирана преди от компартиите и близките им по дух соцпартии. Това засега само увеличава хаоса в политическата сфера, тъй като плоди дребни партийни организации. По-забележима е тази реактивна (да не кажем „реакционна”) тенденция във Великобритания, където завръщането към старата лява програма доведе до лява радикализация на едната от двете партии във властта (лейбъристката) и даже към приплъзване в тази посока на консервативната партия, доколкото тя е принудена да остава на центристки позиции. Но завръщането към стария социализъм поражда опасения, тъй като социалистическата икономика и в западноевропейската, още повече в съветската реализация се оказа неефективна и засега не успява да получи реабилитация, въпреки скорошните провали на неолибералната икономика.
Друг вариант на политическите импликации в рамките на компромисното течение е стратегията на отстъпки пред популистките искания. Типичният активист на естаблишмънта, министърът в правителството на Обама Лорън Съмърс, сега препоръчва „отговорен национализъм”, като уточнява, че „първата задача на правителствата е да осигурят на своите граждани максимум благополучие, а не да преследват абстрактната идея за глобално благоденствие”.
И ето че сега в полето на конфликта между „народа” и „естаблишмънта” се появява още един тип говорене. Белгиецът Давид ван Рейбрук[1], досега известен с радикалната си критика на изборите като демократична процедура, предлага да се смята, че евроскептицизмът е разбиран неправилно като движение срещу емиграцията и капитализма (глобалния финансов капитал). Европейската интелигенция го сравнява с фашизма, а всъщност, твърди Ван Рейбрук, той повече прилича на националноосвободителното движение по времето на кризата на колониалната система. Той посочва цяла поредица прилики между ЕС като невидима метрополия със столица Брюксел и старите империи – британската, френската, холандската, белгийската. През 30-те години империите вярват в своята цивилизаторска мисия. Съвсем същата е сега нагласата на администрацията на ЕС. Ако смятаме Европарламента за орган на народното представителство, то и в колониалните владения има нещо подобно – най-различни „народни съвети”. Реалната им роля в управлението на народите е нищожна. Още една прилика – колониалната администрация представя бунтовниците като черни овце в доброто стадо – и сега е същото.
Би било безсмислено да спорим дали тази представа е правилна или не. По-интересно е друго: дали тя ще намери почва в европейската политика. Трудно е да се различи нещо в гъстата мъгла на бъдещето, но би било прибързано да се игнорира като мъртвородена. Тя е политически релевантна и като нищо може да се окаже адекватен инструмент. Макар че тя се появи не в популистките кръгове, а произтича от компромисното говорене на самия хегемон, той не може да я използва в свой интерес, тъй като е насочена срещу самия него.
Популистите, напротив, имат само полза от подобно самоназоваване. То издига моралния авторитет на суверенизма и заглушава подозренията във фашистки синдром. И съвсем напразно. Защото, в действителност, фашистките наклонности съвсем не са толкова несъвместими с „благородните” цели на националното освобождение. Нацистите активно разиграваха картата на националноосвободителното движение срещу англосаксонския империализъм и в „колониите” те имаха много поклонници – индиецът Чандра Боус[2] е само най-видният от тях. Но и без нацисткия образец, фашисткият синдром напълно органично се съчетава с националноосвободителното движение. И много режими в новите постколониални държави всъщност се оказаха напълно фашистки, макар и да не го заявяваха гласно, а може би дори и сами не го разбираха. Струва си да напомним, че самият нацизъм активно подчертаваше своя националноосвободителен характер, което изглежда напълно естествено, ако вземем под внимание, че Версайският мир превръщаше Германия в покорена страна. При това покорителят, както твърдяха нацистите, беше невидимата империя на световния финансов капитал. Тя и сега е главният злодей в митологията на антиглобалистите. И ако космополитният естаблишмънт на Евросъюза посочва фашисткия синдром на европопулизма, то това не е просто компрометираща пропаганда.
Ван Рейбрук, разбира се, не би искал това. Той би искал да намери парадигма за европейската левица, за настроената в полза на глобализма единна Европа срещу суверенизма. Естаблишмънтът силно се нуждае от активизиране на партийнополитическата конкуренция в рамките на еврофилско-глобалисткия консенсус. Но за тази цел интерпретирането на европопулизма като националноосвободително движение не върши работа. Необходима е друга интерпретация. Ще я потърсим не като се отказваме от формулата на Ван Рейбрук, а като преминем през нея и продължим към другата.
Концептуализацията на европейския „народ” като покорен от завоевателите–империалисти ни кара да си спомним отдавна появилото се авторитетно схващане за „вътрешния колониализъм” и един внушителен случай, спрямо който концепцията е напълно приложима. В историята на руската държава има идейно течение, според което точно по този начин се трактуват отношенията между руския народ и неговата имперска столица. В негова полза говори изобилна историческа фактология. Петербургската монархия в много отношения изглежда съвършено чужда на народа, който управлява, въпреки натрапчивото самопредставяне по формула, в която „народността” е обявена за една от същностните й характеристики. Според този възглед, етническа Русия е била не метрополия на другославянските и неславянските периферии, а самата тя е била една от перифериите на императорския център – космополитен в същността си. Отношенията между Петербург на Романови и рускоезичното ядро били дори по-неравни, отколкото, например, отношенията на Виена на Хабсбургите с немскоезичното население.
Създаването на концепцията за руския народ (с руска етническа принадлежност) като жертва на „вътрешен колониализъм” (руската държавност) притежава голяма хипнотична сила. Съпротивата на руския народ срещу неговата Монархия и съпротивата на евронарода срещу неговата Комисия, въпреки разликите, имат, разбира се, нещо общо със съпротивата на завоюваните народи в класическите империалистически модели, колкото и приликата да е скрита под много разлики. Но фиксирането на приликата чрез понятието „националноосвободително движение”, възникнало в специфичния контекст на борбата срещу чуждоземното владичество, не е съвсем точно.
Има две разновидности на властта като орган на управлението. Едната е самоуправлението. Другата е външното управление. Имперското управление е външно. То се установява в резултат на завоюване или доброволно подчинение. В доброволното подчинение управленческата функция се предава отдолу нагоре (завземането се осъществява отгоре надолу). Но във всеки от случаите, отношенията между управляващите и управляемите се легитимират като взаимоизгодни. Властта управлява поданиците си, но им осигурява сигурност – срещу външно посегателство и вътрешни престъпления. Впрочем, териториалните общности под имперско управление, небрежно наричани „колонии”, формално всъщност са „протекторати”. Това са рекетьорски отношения. Но те се наблюдават не само в имперските конструкции, наблюдават се и във всяка протодържавна или държавна общност. Това отдавна е забелязано от анархистите и е фиксирано в магистралната политология благодарение на Чарлз Тили[3], който обърна внимание, че в изворите на всяка държава стои организираната престъпност.
Ако е така, то Евросъюзът и всичките му подобия от каталога на империализма могат да бъдат интерпретирани не като „колонизатори”, а като частни случаи на държава в ранната фаза на формирането й; това са само по-едри конструкции, ако щете – субглобални. По този начин можем да заключим, че в процеса глобализация–субглобализация старите държави се сливат в нови. При това, демокрацията от изходните участници в новообразуванието атрофира, а уедрените модули се оказват управлявани от аристокрация, зародила се на базата на харизматичната „агентура” при тяхното възникване. В това няма нищо учудващо. И е в пълен синхрон с политологията на Аристотел и Полибий, която предвижда редовни цикли на преход от аристокрация към демокрация и обратно. И с това, че новите държави никога не се зараждат като демокрации; тяхната изначална легитимност винаги има харизматичен характер.
Обществеността напълно го осъзнава. Евроскептиците изобличават Еврокомисията именно в това, че се държи като правителство. Управляващата „агентура” на Евросъюза рутинно бива наричана „естаблишмънт” или „елит” – почти никога с почит, но винаги с раздразнение. Понятието „аристокрация” е буквално техен синоним и не се използва само защото в профанното съзнание се асоциира с титли и формални привилегии.
И така, щом е признато, че държавата „Европа” вече съществува като аристокрация, искането за демократизирането й е по същество конституционно искане. То беше централно във всички европейски държави през целия XIX век след Френската революция, докато се ликвидираха структурните отживелици на Стария режим и докато конституционната тематика не беше изместена от политическата сфера (макар и не напълно) - от исканията за социална справедливост, а след това от конкуренцията на различните варианти за осигуряване на икономически растеж. Сега, с издигането на властта до равнището на уедрена държава, конституционната тематика отново би трябвало да излезе на преден план в това ново образувание. Борбата за демократизиране на Евросъюза вече започна от момента, в който в политическото говорене се появи понятието „дефицит на демокрация”.
Но ако все пак субглобалният модул „Евросъюз” се нуждае от демокрация, а тя не бъде реализирана (и при това, той не се разпадне и просъществува много дълго като аристокрация), това може би ще е най-лошият вариант. Това подсказва историческият опит на руската държава, заседнала в развитието си в ранната харизматично-аристократична фаза на формирането на държавата с всичките й авторитарни практики. Впрочем, това, което се е оказало несполучливо при дадени обстоятелства и в друго време, може да се окаже сполучливо друг път и на друго място.
 
Неприкосновенный запас, 2018 г., брой 1
Превод от руски Виржиния Томова


[1] Давид ван Рейбрук (1971) – белгийски историк и писател. Носител на множество престижни награди за „Congo: The Epic History of a People” („Конго: Епичната история на един народ”). Друга популярна негова книга е „Against Elections: The Case for Democracy” („Против изборите: Случаят в полза на демокрацията”). 
[2] Чандра Боус (1897 - 1945) – индийски политик националист, който остава спорна фигура заради желанието си страната му да обяви независимост от колониална Англия с помощта на съюз с нацистка Германия и империалистическа Япония. 
[3] Чарлз Тили (1929-2008) е американски политолог и социолог, автор на концепцията за държавно строителство, при което САЩ извършват управленски и финансов трансфер в посока на външния свят срещу стриктно изпълнение на насрещни изисквания, задоволяващи унилатералните им интереси.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”