Български  |  English

Make Architecture great again!

С какво ще се запомни Венецианското архитектурно биенале 2018

 
Петък сутрин в края на май. Средностатистически хотел на остров Лидо до Венеция. Във фоайето, на масата с вестници, освен броеве на местния “Il Gazzettino”, които обсъждат политическата криза в Италия и новосформираната популистка управляваща коалиция, стои и един англоезичен вестник с оранжева глава и познат графичен дизайн. Това е пролетното специално издание на мощното международно месечно списание за дизайн, бизнес и култура “Monocle”. Всяка седмица от средата на май до средата на юни “Monocle” пускат общо четири броя от своя вестник, за да държат публиката си в час с основните културни събития от европейския календар. Тема на три от четирите броя тази пролет е 16-ото Архитектурно биенале във Венеция, което се откри официално на 26 май.
 
Какво е Венецианското архитектурно биенале накратко.
Всяка четна година от 1980 до днес Венеция събира най-доброто от архитектурната мисъл на това най-важно архитектурно шоу в света (нечетните години са запазени за съвременното изкуство). 29 държави имат национални павилиони, построени през първата половина на XX век в градините до старите венециански корабостроителници (т.нар. “Джардини”), и правят изложбите си вътре от първото арт биенале през 1895 година до сега. Да притежаваш национален павилион в “Джардини”, е културният еквивалент на място в Съвета за сигурност на ООН, отбелязва главният редактор на “Monocle” Тайлър Брюле и е прав.
Другата основна локация на Биеналето са самите стари корабостроителници (т.нар. “Арсенале”), които се намират на една спирка от “Джардини”, представляват огромен прединдустриален производствен комплекс, строен между XIV и XVI век, и са използвани за пръв път за изложби именно по време на Архитектурното биенале през 1980. Там се случва основната кураторска изложба и там се намират още трийсетина национални павилиона, постоянно нарастващи на брой (включително на Китай, Чили, Турция, бивши соц страни като Латвия и Албания и новосформирани държави като Косово и Македония). Останалите желаещи да участват наемат пространства из Венеция — дворци, музеи, вътрешни дворове, мазета, за каквото им стигнат парите. И се опитват да привлекат вниманието на архитектурните тълпи по всякакъв начин.
Звучи изморително и е така. Онова, което “подрежда” морето от архитектурна информация на Венецианското биенале, е годишната тема, която се определя от кураторите (т.нар. “директори” на събитието) и трябва да е силна и актуална, за да успее да остане в историята. За 2018 кураторите Ивон Фарел и Шели Макнамара от ирландското студио “Графтън архитектс” измислиха темата “Свободно пространство” (“Freespace”) или всичко онова, което архитектурата създава допълнително, неочаквано и “дарява” на обществото чрез и отвъд обичайното строителство. Поне така се твърди в манифеста им “Freespace”, който завършва с гръцката поговорка Едно общество става велико, когато старите хора садят дървета, под чиито сенки знаят, че никога няма да седят. Темата е едновременно благородна и безопасна, симпатична и обтекаема и със сигурност дава възможност за много вариации.
Такива са и двете ирландки от “Графтън архитектс” (както и тяхната собствена архитектура) - симпатични, в благородна служба на хората, с отличен вкус и… безконфликтни, потопени в приказния свят на “голямата”, вечната архитектура. Фарел и Макнамара са от едно средно, практикуващо поколение, по-млади от арогантната група стархитекти, създали сградите-икони от последните 20 години, но по-възрастни и по-приземени от младите след тях, които се вълнуват от купища неархитектурни проблеми и често нямат нищо построено далеч след като са влезли в 40-те.
 
Архитектурата е пространство: биеналето през погледа на кураторите.
Основната кураторска изложба в “Арсенале” е подбрана и подредена така, че главното хале е оголено и естествено осветено в цялата си впечатляваща 300-метрова дължина. Нарича се “Кордиере”, защото там са правили въжетата за венецианските кораби (оттук и необходимостта от помещение с непрекъсната дължина от над 300 метра) и е забележително пространство с двойна височина и зидана колонада от еднометрови в диаметър колони. На всяко биенале досега там беше пълно с архитектурни инсталации, изкуствена светлина и объркващи изложби, които го превръщаха в безкраен лабиринт. “Графтън” са освободили пространството, буквално издигайки сградата до не по-малко важен експонат от самите изложби.
Изложбите от своя страна се редуват съвестно, добре подредени и всяка тълкуваща манифеста на ирландките по свой начин:
- свободно пространство за общуване - включително между аудиториите и по принцип затворените лаборатории на 14-етажен медицински колеж в Ню Йорк (“Diller Scofidio + Renfro”);
- пространство, свободно за интерпретации - лабиринти с огледала на неочаквани места, които дезориентират посетителя; кръгли пейки, които преминават в стени (Alvaro Siza); стена (на венецианско палацо), обърната като под (Rozana Montiel);
- пространството като празнина, освободено от архитектура - прозрачен плексигласов лабиринт (“SANAA”), видеоинсталации на природа върху полюляващи се пердета (Toyo Ito);
- ефимерна архитектура, освободена от материалното - механизирана инсталация, която в непрекъснат цикъл прави еднометрови сапунени стени и секунди след това ги пука (Lorela Arapi, Stefano Clerici, Andrea Cappellaro).
В края на 300-те метра човек излиза, спокоен и уверен, с усещането, че да, основната роля на архитектурата е да създава пространства, а архитектът променя света около себе си само със средствата на чистата архитектура и създава преживявания чрез обеми, непреходни в своята стойност и красота и отвъд тревогите на днешния ден.
 
Архитектурата не е само пространство: Биеналето през погледа на нациите.
Днешният ден обаче е пълен с тревоги. А Венецианското биенале е мястото, където архитектите от цял свят по принцип се събират, за да се тревожат, да мислят и обсъждат бъдещето, а не просто да показват колко добри архитекти са и колко красива може да бъде архитектурата. И това, но не само.
Архитектурните биеналета във Венеция обикновено се разкъсват в опитите си за баланс между естетизиране на архитектурния обект и политическата и социална ангажираност на професията. И никога не постигат този баланс. В крайна сметка, изложбите винаги клонят в една от двете посоки и все някой не е доволен.
Ивон Фарел и Шели Макнамара някак си се опитват да загърбят ролята на архитектурата като активен участник в социалния и политически дебат на времето ни (може би и като контрапункт на изключително социално ангажираното Биенале на чилиеца Алехандро Аравена през 2016). Те говорят за абстрактни пространства, а това звучи безотговорно в ерата на Тръмп, Брекзит, кризата в европейската идентичност и национал-популизма, залял много от старите демокрации в света. И докато част от националните павилиони откликват на повика им за спасение от хаоса на съвремието в полето на чистата архитектура, то други, напротив, отправят ярки политически и социални послания:
- Германия представя обекти и проекти по линията на Стената в Берлин и границата между Източния и Западния блок по време на Студената война като “свободни пространства”, които обаче, почти 30 години след падането на Желязната завеса, са все още неусвоени, а раните – не зараснали;
- Белгия изпразва павилиона си и слага в средата му публичен амфитеатър в европейско синьо като място за дебати и осмисляне бъдещето на обща Европа;
- Великобритания обгражда павилиона си със строително скеле, оставя го празен, като в ремонт, и качва всички посетители по скелето до покрива, където на чисто нова, изолирана и празна тераса всеки ден в 17:00 се сервира чай. Изложбата е кръстена “Island” (“Остров”), прави очевидна препратка към Брекзит и е една от най-противоречивите (но получава и една от специалните награди на журито на Биеналето);
- Израел проследява историята на споделените религиозни свободни пространства в Йерусалим в серия макети;
- САЩ изследват поредица конфликтни зони на проблемни празни пространства - по протежението на границата с Мексико, по т.нар. “Ръждив пояс” от щати с висока индустриализация преди и сериозни икономически проблеми днес и т.н.
Златният венециански лъв за най-добър павилион на 2018 обаче бе присъден на Швейцария за една инсталация, тотално лишена от втори политически или социален пласт и стигнала най-далеч в “освобождаването” на пространство. Павилионът е оставен празен, разбира се, с безлични бели стени и паркет, както и с базисните довършителни работи и оборудване, с каквито от десетилетия се предлагат жилищата за продажба или под наем в Швейцария. Той е лабиринт от уголемени и миниатюрни пространства, хибрид между света на Гъливер и на Алиса, с гигантски врати и дребни отвори за преминаване, с извисяващи се кухненски шкафове и мънички прозорчета, стаи и коридори. Какво е архитектурата, питат се швейцарците (организатори са Съветът за изкуствата на Швейцария и фондация “Про Хелвеция”). Архитектурата е нещо относително, мащабът е нещо относително. Единствено непреходно е чистото пространство. Това е истинската архитектура.
Нормално е да присъдят Златния лъв точно на този павилион. Всеки архитект мечтае това да е истинската архитектура. А не обвързана с властта и капитала, подчинена на политиката и икономиката комбинация от строителни елементи (както твърдеше Биеналето на Рем Кулхас през 2014).
Между двете гореописани крайности в тазгодишните национални изложби имаше и много чудесни изследвания и инсталации, които образоваха, вълнуваха, занимаваха се с екологични проблеми, с творчество и кризи, с религия и скандали. Две от тях ще останат в историята. 
Концептуалните параклиси на Ватикана. През 2018 Ватикана участва за пръв път на Венецианското архитектурно биенале с инсталация от 11 концептуални параклиса, разположени в градините на манастирския остров Сан Джорджо Маджоре, точно срещу Сан Марко. Поръчани на 11, повече или по-малко известни архитекти от цял свят (сред които Норман Фостър, Едуардо Сото де Мура, Смилян Радич, Хавиер Корвалан, Шон Годсел и др.), параклисите дават нов поглед върху по принцип консервативните пространства на религията, третирайки ги като арт инсталация, нахално, но уважително и често с чувство за хумор.
Организаторът, кардинал Джанфранко Равази, президент на Папския съвет за култура, обяснява, че павилионът на Ватикана трябва да бъде приеман като проявление на либералните политики на папа Франциск и цитира папските думи: “Трябва да сме достатъчно храбри, за да откриваме нови символи и знаци, нови форми на красота, включително извън познатите конвенционални форми”.
 
Фасадата на разрушения жилищен комплекс “Робин Худ гардънс”.
Докато папските павилиони предизвикаха почти всеобщо възхищение, една друга инсталация ще се запомни като сигурно най-противоречивия участник на тазгодишното Биенале. До кейовете на “Арсенале” британският музей за декоративно-приложни изкуства “Виктория и Албърт” (V&A Museum) експонира 3-етажен отрязък от фасадата на разрушения през август миналата година емблематичен лондонски комплекс от социални жилища “Робин Худ гардънс”. Комплексът е завършен през 1972 и е проектиран от двойката архитекти Алисън и Питър Смитсън, членове на CIAM и Теам Х и теоретици на английския нов брутализъм. Разрушаването му през лятото на 2017 беше съпроводено от бурни спорове и международно архитектурно неодобрение, а фактът, че един от най-уважаваните британски музеи придобива част от противоречивия комплекс, давайки му така статут на произведение на изкуството, бе не по-малко скандален (особено в очите на онези, които смятат сградата за грозен остатък от провален социален експеримент). От музея не само защитиха избора си, но и докараха фасадата във Венеция на най-важното архитектурно събитие в света. Целта им е, твърди Кристофър Търнър, директор на секцията по дизайн и архитектура към “Виктория и Албърт”, да продължат дебата за наследството на модернизма и бъдещето на социалните жилищни комплекси във Великобритания.
Архитектурата, казват, трябва да бъде адекватна на пространството и на времето си. В съвременния свят без отчетливи авторитети и йерархии, форуми като Венецианското биенале остават единствените места, където архитектурата може да концептуализира проблемите на деня, да изкаже мнението си по големите световни дебати и да се надява, че ще бъде чута. Хубаво е такива възможности да не се губят, колкото и изкусителен да е спасителният пристан на естетизираното, чисто и свободно архитектурно пространство, което кураторите на 16-ото Архитектурно биенале във Венеция се опитват да ни продадат като най-адекватна тема за 2018.
Арх. Анета Василева
 
P.S. за поредното неучастие на България
През 2018 година България отново не участва със свой национален павилион на Венецианското архитектурно биенале. В цялата 29-годишната история на Биеналето нашата страна има само едно официално появяване - през 2008, с националния павилион “The Young Architects”, куриран от Съюза на архитектите в България и архитект Георгий Станишев (брат на тогавашния български премиер). През есента на 2017, с обявяване на бюджета за 2018 на Министерство на културата, министър Боил Банов обяви, че половин милион лева ще бъдат отделени за участие на България на Венецианските архитектурно и арт биеналета. Дано тези пари са били използвани разумно, за дългосрочно наемане на пространство, например. Дано тази инвестиция да е била направена след продължителни консултации с всички експерти, които от години посещават, анализират и следят сцената на архитектурните и арт форуми във Венеция (а не само след разговори със случайни местни културтрегери). И дано през 2020 България участва на Архитектурното биенале без комплекси и скандали, със собствен павилион, от който да не ни е срам, след нормален конкурс за мислещи, космополитни и образовани куратори. Но надали.
Архитектурното Биенале във Венеция продължава до 25 ноември 2018 в “Джардини”, “Арсенале” и на различни локации в града.
А. В.
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”