Български  |  English

Душевното и духовното

 
Плътското мъдруване като светоглед на съвременна България
 
Господстващият у нас погрешен обществен светоглед не различава духовното от душевното. Става дума за преобладаващия, „нормален“, „подразбиран“, валидиран от безброй преповтаряния светоглед, а не за изключенията.
Според този светоглед, „духовното“ – това са мислите, чувствата, волята, съзнанието, творчеството... А „духовни“ човеци – това са поетите, писателите, философите, художниците, музикантите, хуманитаристите, учените и прочее, т. е. интелигенцията: те са меродавните относно „духовното“, относно „духа“...
Според този светоглед, интелигенцията ражда „духовните водачи“ на България от новите времена: Берон, Раковски, Каравелов, Левски, Ботев, Вазов, П.Р. Славейков, Захари Стоянов, Стамболов, Алеко, кръгът „Мисъл“ и т.н.
 
Господстващият у нас обществен светоглед е създаден от (досегашните поколения на) интелигенцията и се преподава на обществото чрез наставляваното от нея учителство и чрез произведените (включително преведените) от нея книги, филми, песни, телевизионни предавания, учебници и пр. (Разбира се, българската интелигенция няма свой светоглед, а възпроизвежда мисленето на световната. Но всъщност, световната интелигенция също е наша – т.е. ние сме нейни. Те са едно и също, но тук за краткост и отговорност разглеждаме само нашата...)
Неразбирането на разликата между духовното и душевното у нас може лекомислено да се припише на „комунизма“, когато духовното се смяташе за „надстройка“ над материалното („базата“). Пример за това „мислене“ е „Указ № 1094 за духовно стимулиране в НРБ“... Но въпросният светоглед властва в съзнанието на българина не само „45 години“, а още от втората половина на ХІХ век, когато интелигенцията измества духовенството като светогледен хегемон в България – та и до ден днешен.
Този светоглед е погрешен. Той не вниква в същностната разлика между духовното и душевното, между духовния и душевния човек, тъй изрично преподчертана от св. Павел:
Душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух: за него това е безумство; и не може да го разбере, защото то се изследва духовно. Духовният пък изследва всичко, а него никой не изследва. (1Кор. 2:14-15)
Апостолът влага в думата „духовен“ положителен смисъл – свързва го с Божия Дух, не с лукавите духове. А ето словото му относно двата противоположни вида мислене:
Плътското мъдруване е смърт, а духовното мъдруване – живот и мир; защото плътското мъдруване е вражда против Бога: на закона Божий то се не покорява... (Рим. 8:6-7)
И тъй, „мъдруването“ невинаги е духовна дейност. То може да бъде и „плътско“ (т.е. острастено, т.е. душевно). И тогава то е „вражда против Бога“, т.е. смърт. Защото не се покорява на закона Божий.
Душевният човек е острастен, егоцентричен, самомеродавен, мнимо „свободен“ (всъщност: само свободен от покоряване на Бога). Такъв е типичният интелигент.
Затова интелигенцията не е духовна, а душевна (острастена, егоцентрична, горделива). Именно като такава тя изземва учителната власт от духовенството и става „вожд и учител“ на народа.
Да, всяка интелигенция е по определение душевна. Острастени, горделиви и еготични, т.е. душевни са Байрон и Шели, Гьоте и Шилер, Камю и Сартр, Фелини и Антониони... Дори архетипната интелигенция – руската – в нейния върховен ХІХ век също е преобладаващо душевна. Привидните изключения се броят на пръсти: късният Гогол, зрелият Хомяков, късният Леонтиев, късният Тихомиров... Дори романите на великия Достоевски са преобладаващо душевни, духовното в тях е сякаш неуловимо „разтворено“ между думите; разтворът започва да кристализира чак в най-късния – „Братя Карамазови“.
У повечето от тези изключения духовният човек пониква изсред душевния едва в зряла възраст (някои от тях на младини са революционери). Често в духовния прелом у тях оказва решаващо въздействие старчеството – особено Оптина пустиня. Въздействие е имал и високообразованият руски епископат, който интелигенцията може да припознае като „свой“ (знаменит е духовният поетичен отговор на св. Филарет Московски на душевното стихотворение на Пушкин „Дар“).
В България обаче не сме имали нито такова старчество, нито такъв епископат. Така и не се е намерил авторитетен духовник, който в прост и ясен текст да разясни някои от най-важните светогледни въпроси, свързани с различаването на духовете. Да свидетелства изрично и на всеослушание, че собствено духовният свят (различен от душевния и непроизводен от материалния) наистина съществува. Че безплътните личностни духове наистина съществуват. Че те биват само два вида – чисти и нечисти. Че няма трети вид и няма манихейски дуализъм. (Бог е нетварен, а лукавият е твар – която обаче на закона Божий се не покорява...). Че човешката участ е служение на дух. И че този, който не служи на Светия Дух, служи (обикновено несъзнателно) на несветия дух.
И тъй, духовният човек се покорява на Бога, а душевният (острастеният, гордият, егоцентричният) не Му се покорява – и в това непокорство въобразява своята „свобода“. Това „освобождаване“ от Бога е същност на интелигенцията. Оттам и култът към бунта у интелигента. Революцията затова е „опиум за интелектуалеца“, защото чрез бунта той мнимо се „освобождава“ от Бога.
Разбира се, няма „свободен“ интелигент. Но ако не разбира духовното, той не знае кому служи. Боб Дилън в „Gotta Serve Somebody“(1979) припяваше след всеки куплет:Трябва да служиш някому!(2)/ Може на дявола, може на Бога, / но трябва да служиш някому.
Когато интелигентът осъзнае кому служи (служейки на егото, на страстите, на „свободната“ си воля) и пожелае да се освободи от това служение, той се покайва, т.е. преобразява. Но щом покаянието-преображение се осъществи, той престава да бъде припознат от интелигенцията за „свой“. Или сам я напуска (Леонтиев в края на живота си), или го остракират (като „реакционер“).
Духовният човек има вътрешна духовна практика, която има и външни проявления. Разбира се, самите външни деяния – черкуване, молитва, постене, причастяване и пр., още не означават истински духовен живот. Отсъствието на тази практика обаче е показателно: ако човекът не членува в Църквата, ако няма молитвен и литургичен живот, ако не се изповядва и не се причастява...
Забележително е, че българството нито знае, нито иска да знае в какво се е състоял собствено духовният живот на неговите „духовни водачи“.
Бил ли е Ботев член на Църквата? Черкувал ли се е? Кога за последен път? Изповядвал ли се е? Имал ли е духовен наставник? Ами Каравелов? А Захари? Алеко? Пенчо? Пейо? Безброй страници са изписани за тях – освен за най-важното: техния духовен живот.
Разбира се, самото занимание с религиозна тематика може да бъде не духовно, а само душевно. Можеш да напишеш цялата „Божествена комедия“ от гордост и страсти. Можеш да изрисуваш цялата Сикстинска капела от гордост и страсти... И колкото по-горд, острастен, еготичен и бунтовен е „творецът“, толкова по-покорен е на своя невидим господар-вдъхновител. И толкова повече бива титанизиран от душевните си събратя по интелигенция.
Не всеки безплътен дух е чист. Далеч по-вероятно е острастеният човек да влезе в общение с лукави духове, отколкото със Светия Дух. Но когато умственикът Фауст призовава духа (Мефистофел) да му „служи“, кой всъщност е господарят? И дали Фауст е „духовен“ – в положителния смисъл? Или напротив: греши в най-важното?
Интелектуалците, копнеейки за духовното, но вкопчени в егото („свободата“), почти винаги биват примамени от нечисти духове (окултизъм, спиритизъм, източни учения и духовни „техники“...). Така „търсещият“ интелигент забърква свой коктейл от разни духовни теории-практики и въобразява себе си като „човек на духа“. Самоизмамата тук е, че уж избираме духовностите (т.е. духовете), които най-добре служат на страстите ни – както рибата уж избира най-вкусната стръв. Препатилият Бодлер осъзнава: „Най-голямото лукавство на дявола е да ви убеди, че не съществува.“ Защото щом не съществува – значи не му служа, а съм „свободен“, верен на „себе си“...
Ако дяволът не съществува, всичко е позволено.
Единственият начин за измъкване от капана на това пагубно служение е покаянието. Каещият се творец – христоматийният пример е Достоевски – е особено полезен за тънещата интелигенция, защото чрез творчеството му тя тръгва заедно с автора-събрат по пътя от долната земя към горната. Иван Карамазов (душевният) и Альоша (духовният) са не толкова две противоположности, колкото две степени при прехода от „плътското мъдруване“ към духовното.
Българската интелигенция не е създала нито една ключова творба, която, подобно на творчеството на Достоевски, да тръгне по покайния път от душевното към светодуховното. Но тази липса е по-малката беда. По-голямата беда е, че липсата не се осъзнава.
Първата стъпка по пътя от душевното към духовното е болезнена – на живот и смърт да осъзнаем тази липса. Да осъзнаем, че стихията на българската интелигенция е светогледът на душевното (бездуховното). Че творчеството на нашите класици, чиито портрети ни облъчват от класните стаи, е душевно (бездуховно). Че ние тълкуваме душевно (бездуховно) дори светците, даже когато говорим за „държавата на духа“...
Да. Изключения има. Каещи се интелектуалци има. Владимир Свинтила в своята книга „От Маркс до Христа“ описва покаянието на част от българската интелигенция след 1944 г. Но дори да му повярваме – липсват силните творби, които да засвидетелстват това покаяние-израстване и да го споделят с нас. Липсва и себеотрицанието спрямо предишното им душевно (бездуховно) творчество. А именно това творчество продължава да преподава на следващите поколения бездуховния светоглед.
Нямаме право да съдим нашите класици в качеството им на цялостни човеци (защото не познаваме сърцата им, не познаваме края им), но сме длъжни да осмисляме тяхното творчество и съдържащия се в него светоглед с оглед на отношението му към истинската духовност. Защото това творчество възпитава.
Уви, душевно (острастено, бездуховно) е цялото творчество на яркия Христо Ботев, а мнимото изключение „Моята молитва“ е всъщност отчетлива диагноза. Душевно е цялото творчество на героичния Васил Левски („Наредата“, писмата, автобиографичните стихове, народе????), на остроумния Захари Стоянов, на патриарха Вазов, на кръга „Мисъл“, на симпатичния Алеко, на находчивия Иван Хаджийски, на неуморния Симеон Радев (бездуховен летописец на бездуховните „строители“ на бездуховна България), на модернистите, левичарите, „априлските“ поколения, постмодернистите...
От средата на ХІХ век насетне българската „интелигенция“ обсебва учителната власт сред българството. Тя не само измества духовенството от това му призвание, но става мисловен и душевен наставник и на самото духовенство. „Кръжокът“ на д-р Стоян Чомаков произвежда „свои“ епископи, чрез които влияе върху събитията и режисира катастрофалния „триумф“ на Богоявленската акция от 1872 г., пирова победа на душевното над духовното в самото лоно на Църквата.
Една от главните причини за секуларизма на Екзархията е завареният от предишната епоха гръцки епископален колониализъм. Епископатът в българските земи след падането под турска власт и до Кримската война е преобладаващо гръцки. През ХІХ век той става все по-националистичен (т.е. секуларно-гръцки, т.е. анти-български).
Този гръцки епископален колониализъм лишава българския народ от истинско духовно водачество и го провокира (умело подстрекаван и направляван от антиправославни сили) да търси неканонични, т.е. нецърковни, т.е. противоцърковни (непокорни на закона Божий) средства за еманципиране от националистичния гръцки епископат. Така българската интелигенция обсебва самата „църковна борба“ и я превръща в чисто политическа, т. е. светска, т.е. бездуховна. Затова привидният триумф на Екзархията е всъщност срив на църковността. Интелигенцията става ментор на Екзархията, чиито духовници преклониха колене пред острастените бунтовници...
В другите православни страни (Гърция, Сърбия, Русия) е съхранена приемствеността на родния (не „колониален“) епископат. И наред с настъпващия църковен секуларизъм – и през ХІХ, и през ХХ век – те все още излъчват ярки и вдъхновяващи представители на истинскатадуховност, уважавани от интелигенцията и влияещи върху нея.
У нас към 1872 г. църковният секуларизъм тържествува. Има ли по онова време неострастен български епископ? Който безкомпромисно да се изправи срещу бесовете на бунта и докрай да отстоява покоряване на закона Божий, т. е. християнско братолюбие, смирение и църковна каноничност? Ако би го направил – щеше да бъде обявен за „предател“...
Преди век и половина българската интелигенция похити (от духовенството) учителната власт върху българския народ. Затова тя носи важна отговорност за неговото бездуховно състояние. Интелигенцията като цяло не може да извърши себеотрицателно покаяние. Покаяние могат да извършат отделни личности от интелигенцията – чрез коренно преображение в своя живот, чрез себеотрицание спрямо досегашното си душевно творчество и чрез силни и вдъхновяващи покайни творби.
още от автора


7 - 28.06.2018 16:42

"и к. н. и к. н." = и КАК нататък, г-це?
От: Глас от залата
Научните сътрудници от БАНДА (Българска Академия Науки Държавни Архиви) станахме за смях от колежките-ментета от БАН, БАНИ, БАНИЦА и БАНКИ (БАН-Култ–Изк.) по въпроса за Ботев как бил против ЦАРЯ, Царицата и Царевича, което на нас не ни беше известно.

Ще проучим ръкописите, колкото и нечетливи. Фнимателно.

Занапред в дисертациите ще изискваме всяко твърдение да придобива дълбочина и хубавина чрез завършек "и т.н.", дори "и т.н. и т. н." като за разнообразие може И КАК НАТАТЪК = "и к. н."
6 - 28.06.2018 00:49

На Къкринското = кой крив - кой прав, г-жо?
От: Глас от залата
Прав е Азис, и справедлив, че: "...БПЦ всячески отстъпва от тази си история и се пише на страната на традицията - предателство спрямо Спасителя, чието пришествие е скъсване с традицията. Не е традиция християнството, и логично християнизацията на света не е свързана с традицията, а с новото..." откъдето надви стомашно-ЧРЕВНИЯТ материализАм за по-лесно: "...за съжаление гледат на делото си като завоевание, като на налагане на власт, като на умножаване на имота..." което попада точно в десятката, много прецизно формулирано.

Откъдето (нечленоразд. неизтрезн. "презвитера" г-жа) Иванка ДОКАЗВА арогантното МУТРИфициране на "веро"учителството, какво че ТЕ ЗНАЯТ от всички нас по-добре: "...за съжаление немалка част от читателите не могат и не искат да я разберат..." =бре, бре, милата, само тя била фнимателно проучила Ботьова! А? Нахалство даже не толкова, то си е чиста глупост, овца от стадото, не от Паството.

Дяконът Левският, дето бе запознат отвътре с Далаверата и обърна гръб, той ЛОШ, ДОБРИЯТ бил светиня му отец Кръстю на Къкринското ханче!

Не за ВЕРОучителка, а направо за ПРОФЕСОРЕСА е готова г-жата, в пловдивската Магнаура на АКАДЕМИК Никола Методиевич ... така ша рендоса мозАчните гънки на подрастващите, че ша има да драпаме после за диарбекирско жителство.
5 - 27.06.2018 22:27

Той националният канон може да се смени
От: Azis Kash
но това няма да помогне на плачевното състояние на БПЦ, коренящо се в нея самата.

БПЦ има в историята си нещо уникално ценно, което трябва да съхрани и развива последователно, в нейна собствена полза и в полза на спасителната й роля - това е неразривната й връзка с националното възраждане, с просвещенския порив по нашите земи. Безценна история с оглед на съвремието и бъдещето. За съжаление БПЦ всячески отстъпва от тази си история и се пише на страната на традицията - предателство спрямо Спасителя, чието пришествие е скъсване с традицията. Не е традиция християнството, и логично християнизацията на света не е свързана с традицията, а с новото, и с революционното, с подвига на единичния човек.
Много богословска работа си имат,за съжаление гледат на делото си като завоевание, като на налагане на власт, като на умножаване на имота - по земната, а не по небесната мяра.
4 - 27.06.2018 19:52
От: Иванка
Има истина в тази статия, но за съжаление немалка част от читателите не могат и не искат да я разберат.

Ако човек внимателно проучи "творчеството" на поета Христо Ботев, ще разбере, че повечето му творби са написани против Бог и Църквата, Държавата и Държавната власт (имам предвид царската),Царска Русия и т.н и т.н.

Христо Ботев пише и за "освобождението" на Европа от Християнската Вяра, догмати, култура и т.н .

3 - 23.06.2018 17:35

Българството си нямаше безплътски НИРВАНОЛОГ
От: 4UK4A

Интонацията на публикацията стряска.

Йерарсите си имат техни си медии, печатни, звук и ТВ и АМВОНИ където тяхната си публика могат да я подлагат на специализирано войнстващо индоктриниране,те могат да организират кръстоносни походи срещу неВЦЪРКОВЕНИте. И когато дойде ВИДОВДЕН те с безкористните им архонтЦи ще попаднат Горе, за разлика от всички нас, обикновените ВиК християни дето ни чака Геената Огнена.

Но не в КУЛТУРА, моля.

Интонацията на публикацията не е любовна, любяща, ХРИСТИЯНСКА. Хуманитарна пък - никак. Франциск по умее.

Да ме прости Господ, дано да не наскърбя ничия душевна нито духовна нирвана, но написаното звучи сякаш от някоя неизтрезняваща Попадия в критична възраст (вероятно изживяла трудно ПАТРИАРХАЛНО детство), която си фантазира, че вече Го е 'Фанала за Шлиферо *) и сега си го изкарва на нас простосмъртните. Аз съм й виновен, че съм се ограмотил, пък тя не успяла да завърши шев и кройки в АнаМай, та сега - КККлан с пламтящ кръст на тепето.

МЕСИЯНСКА грандомания, ЧеКистки "идеологеми" с пяна на устата и кръвясал в мутренско заслепление поглед. Горделивостта ти е греховна, ТрансКако!

Публикация почти ... ДУШЕВита, пардон, кис-кис - ДУХОВита.
––––––––––––
*) Психиатрите на Четвърти Километър помнят Пациентчето с подобни ВИДЕНИЯ, което се изхитри да яхне "АРХОНТоидите", та сега прави кариера сред КлептоКрацията
1 2 > »| 
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”