Български  |  English

Душевното и духовното

 
Плътското мъдруване като светоглед на съвременна България
 
Господстващият у нас погрешен обществен светоглед не различава духовното от душевното. Става дума за преобладаващия, „нормален“, „подразбиран“, валидиран от безброй преповтаряния светоглед, а не за изключенията.
Според този светоглед, „духовното“ – това са мислите, чувствата, волята, съзнанието, творчеството... А „духовни“ човеци – това са поетите, писателите, философите, художниците, музикантите, хуманитаристите, учените и прочее, т. е. интелигенцията: те са меродавните относно „духовното“, относно „духа“...
Според този светоглед, интелигенцията ражда „духовните водачи“ на България от новите времена: Берон, Раковски, Каравелов, Левски, Ботев, Вазов, П.Р. Славейков, Захари Стоянов, Стамболов, Алеко, кръгът „Мисъл“ и т.н.
 
Господстващият у нас обществен светоглед е създаден от (досегашните поколения на) интелигенцията и се преподава на обществото чрез наставляваното от нея учителство и чрез произведените (включително преведените) от нея книги, филми, песни, телевизионни предавания, учебници и пр. (Разбира се, българската интелигенция няма свой светоглед, а възпроизвежда мисленето на световната. Но всъщност, световната интелигенция също е наша – т.е. ние сме нейни. Те са едно и също, но тук за краткост и отговорност разглеждаме само нашата...)
Неразбирането на разликата между духовното и душевното у нас може лекомислено да се припише на „комунизма“, когато духовното се смяташе за „надстройка“ над материалното („базата“). Пример за това „мислене“ е „Указ № 1094 за духовно стимулиране в НРБ“... Но въпросният светоглед властва в съзнанието на българина не само „45 години“, а още от втората половина на ХІХ век, когато интелигенцията измества духовенството като светогледен хегемон в България – та и до ден днешен.
Този светоглед е погрешен. Той не вниква в същностната разлика между духовното и душевното, между духовния и душевния човек, тъй изрично преподчертана от св. Павел:
Душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух: за него това е безумство; и не може да го разбере, защото то се изследва духовно. Духовният пък изследва всичко, а него никой не изследва. (1Кор. 2:14-15)
Апостолът влага в думата „духовен“ положителен смисъл – свързва го с Божия Дух, не с лукавите духове. А ето словото му относно двата противоположни вида мислене:
Плътското мъдруване е смърт, а духовното мъдруване – живот и мир; защото плътското мъдруване е вражда против Бога: на закона Божий то се не покорява... (Рим. 8:6-7)
И тъй, „мъдруването“ невинаги е духовна дейност. То може да бъде и „плътско“ (т.е. острастено, т.е. душевно). И тогава то е „вражда против Бога“, т.е. смърт. Защото не се покорява на закона Божий.
Душевният човек е острастен, егоцентричен, самомеродавен, мнимо „свободен“ (всъщност: само свободен от покоряване на Бога). Такъв е типичният интелигент.
Затова интелигенцията не е духовна, а душевна (острастена, егоцентрична, горделива). Именно като такава тя изземва учителната власт от духовенството и става „вожд и учител“ на народа.
Да, всяка интелигенция е по определение душевна. Острастени, горделиви и еготични, т.е. душевни са Байрон и Шели, Гьоте и Шилер, Камю и Сартр, Фелини и Антониони... Дори архетипната интелигенция – руската – в нейния върховен ХІХ век също е преобладаващо душевна. Привидните изключения се броят на пръсти: късният Гогол, зрелият Хомяков, късният Леонтиев, късният Тихомиров... Дори романите на великия Достоевски са преобладаващо душевни, духовното в тях е сякаш неуловимо „разтворено“ между думите; разтворът започва да кристализира чак в най-късния – „Братя Карамазови“.
У повечето от тези изключения духовният човек пониква изсред душевния едва в зряла възраст (някои от тях на младини са революционери). Често в духовния прелом у тях оказва решаващо въздействие старчеството – особено Оптина пустиня. Въздействие е имал и високообразованият руски епископат, който интелигенцията може да припознае като „свой“ (знаменит е духовният поетичен отговор на св. Филарет Московски на душевното стихотворение на Пушкин „Дар“).
В България обаче не сме имали нито такова старчество, нито такъв епископат. Така и не се е намерил авторитетен духовник, който в прост и ясен текст да разясни някои от най-важните светогледни въпроси, свързани с различаването на духовете. Да свидетелства изрично и на всеослушание, че собствено духовният свят (различен от душевния и непроизводен от материалния) наистина съществува. Че безплътните личностни духове наистина съществуват. Че те биват само два вида – чисти и нечисти. Че няма трети вид и няма манихейски дуализъм. (Бог е нетварен, а лукавият е твар – която обаче на закона Божий се не покорява...). Че човешката участ е служение на дух. И че този, който не служи на Светия Дух, служи (обикновено несъзнателно) на несветия дух.
И тъй, духовният човек се покорява на Бога, а душевният (острастеният, гордият, егоцентричният) не Му се покорява – и в това непокорство въобразява своята „свобода“. Това „освобождаване“ от Бога е същност на интелигенцията. Оттам и култът към бунта у интелигента. Революцията затова е „опиум за интелектуалеца“, защото чрез бунта той мнимо се „освобождава“ от Бога.
Разбира се, няма „свободен“ интелигент. Но ако не разбира духовното, той не знае кому служи. Боб Дилън в „Gotta Serve Somebody“(1979) припяваше след всеки куплет:Трябва да служиш някому!(2)/ Може на дявола, може на Бога, / но трябва да служиш някому.
Когато интелигентът осъзнае кому служи (служейки на егото, на страстите, на „свободната“ си воля) и пожелае да се освободи от това служение, той се покайва, т.е. преобразява. Но щом покаянието-преображение се осъществи, той престава да бъде припознат от интелигенцията за „свой“. Или сам я напуска (Леонтиев в края на живота си), или го остракират (като „реакционер“).
Духовният човек има вътрешна духовна практика, която има и външни проявления. Разбира се, самите външни деяния – черкуване, молитва, постене, причастяване и пр., още не означават истински духовен живот. Отсъствието на тази практика обаче е показателно: ако човекът не членува в Църквата, ако няма молитвен и литургичен живот, ако не се изповядва и не се причастява...
Забележително е, че българството нито знае, нито иска да знае в какво се е състоял собствено духовният живот на неговите „духовни водачи“.
Бил ли е Ботев член на Църквата? Черкувал ли се е? Кога за последен път? Изповядвал ли се е? Имал ли е духовен наставник? Ами Каравелов? А Захари? Алеко? Пенчо? Пейо? Безброй страници са изписани за тях – освен за най-важното: техния духовен живот.
Разбира се, самото занимание с религиозна тематика може да бъде не духовно, а само душевно. Можеш да напишеш цялата „Божествена комедия“ от гордост и страсти. Можеш да изрисуваш цялата Сикстинска капела от гордост и страсти... И колкото по-горд, острастен, еготичен и бунтовен е „творецът“, толкова по-покорен е на своя невидим господар-вдъхновител. И толкова повече бива титанизиран от душевните си събратя по интелигенция.
Не всеки безплътен дух е чист. Далеч по-вероятно е острастеният човек да влезе в общение с лукави духове, отколкото със Светия Дух. Но когато умственикът Фауст призовава духа (Мефистофел) да му „служи“, кой всъщност е господарят? И дали Фауст е „духовен“ – в положителния смисъл? Или напротив: греши в най-важното?
Интелектуалците, копнеейки за духовното, но вкопчени в егото („свободата“), почти винаги биват примамени от нечисти духове (окултизъм, спиритизъм, източни учения и духовни „техники“...). Така „търсещият“ интелигент забърква свой коктейл от разни духовни теории-практики и въобразява себе си като „човек на духа“. Самоизмамата тук е, че уж избираме духовностите (т.е. духовете), които най-добре служат на страстите ни – както рибата уж избира най-вкусната стръв. Препатилият Бодлер осъзнава: „Най-голямото лукавство на дявола е да ви убеди, че не съществува.“ Защото щом не съществува – значи не му служа, а съм „свободен“, верен на „себе си“...
Ако дяволът не съществува, всичко е позволено.
Единственият начин за измъкване от капана на това пагубно служение е покаянието. Каещият се творец – христоматийният пример е Достоевски – е особено полезен за тънещата интелигенция, защото чрез творчеството му тя тръгва заедно с автора-събрат по пътя от долната земя към горната. Иван Карамазов (душевният) и Альоша (духовният) са не толкова две противоположности, колкото две степени при прехода от „плътското мъдруване“ към духовното.
Българската интелигенция не е създала нито една ключова творба, която, подобно на творчеството на Достоевски, да тръгне по покайния път от душевното към светодуховното. Но тази липса е по-малката беда. По-голямата беда е, че липсата не се осъзнава.
Първата стъпка по пътя от душевното към духовното е болезнена – на живот и смърт да осъзнаем тази липса. Да осъзнаем, че стихията на българската интелигенция е светогледът на душевното (бездуховното). Че творчеството на нашите класици, чиито портрети ни облъчват от класните стаи, е душевно (бездуховно). Че ние тълкуваме душевно (бездуховно) дори светците, даже когато говорим за „държавата на духа“...
Да. Изключения има. Каещи се интелектуалци има. Владимир Свинтила в своята книга „От Маркс до Христа“ описва покаянието на част от българската интелигенция след 1944 г. Но дори да му повярваме – липсват силните творби, които да засвидетелстват това покаяние-израстване и да го споделят с нас. Липсва и себеотрицанието спрямо предишното им душевно (бездуховно) творчество. А именно това творчество продължава да преподава на следващите поколения бездуховния светоглед.
Нямаме право да съдим нашите класици в качеството им на цялостни човеци (защото не познаваме сърцата им, не познаваме края им), но сме длъжни да осмисляме тяхното творчество и съдържащия се в него светоглед с оглед на отношението му към истинската духовност. Защото това творчество възпитава.
Уви, душевно (острастено, бездуховно) е цялото творчество на яркия Христо Ботев, а мнимото изключение „Моята молитва“ е всъщност отчетлива диагноза. Душевно е цялото творчество на героичния Васил Левски („Наредата“, писмата, автобиографичните стихове, народе????), на остроумния Захари Стоянов, на патриарха Вазов, на кръга „Мисъл“, на симпатичния Алеко, на находчивия Иван Хаджийски, на неуморния Симеон Радев (бездуховен летописец на бездуховните „строители“ на бездуховна България), на модернистите, левичарите, „априлските“ поколения, постмодернистите...
От средата на ХІХ век насетне българската „интелигенция“ обсебва учителната власт сред българството. Тя не само измества духовенството от това му призвание, но става мисловен и душевен наставник и на самото духовенство. „Кръжокът“ на д-р Стоян Чомаков произвежда „свои“ епископи, чрез които влияе върху събитията и режисира катастрофалния „триумф“ на Богоявленската акция от 1872 г., пирова победа на душевното над духовното в самото лоно на Църквата.
Една от главните причини за секуларизма на Екзархията е завареният от предишната епоха гръцки епископален колониализъм. Епископатът в българските земи след падането под турска власт и до Кримската война е преобладаващо гръцки. През ХІХ век той става все по-националистичен (т.е. секуларно-гръцки, т.е. анти-български).
Този гръцки епископален колониализъм лишава българския народ от истинско духовно водачество и го провокира (умело подстрекаван и направляван от антиправославни сили) да търси неканонични, т.е. нецърковни, т.е. противоцърковни (непокорни на закона Божий) средства за еманципиране от националистичния гръцки епископат. Така българската интелигенция обсебва самата „църковна борба“ и я превръща в чисто политическа, т. е. светска, т.е. бездуховна. Затова привидният триумф на Екзархията е всъщност срив на църковността. Интелигенцията става ментор на Екзархията, чиито духовници преклониха колене пред острастените бунтовници...
В другите православни страни (Гърция, Сърбия, Русия) е съхранена приемствеността на родния (не „колониален“) епископат. И наред с настъпващия църковен секуларизъм – и през ХІХ, и през ХХ век – те все още излъчват ярки и вдъхновяващи представители на истинскатадуховност, уважавани от интелигенцията и влияещи върху нея.
У нас към 1872 г. църковният секуларизъм тържествува. Има ли по онова време неострастен български епископ? Който безкомпромисно да се изправи срещу бесовете на бунта и докрай да отстоява покоряване на закона Божий, т. е. християнско братолюбие, смирение и църковна каноничност? Ако би го направил – щеше да бъде обявен за „предател“...
Преди век и половина българската интелигенция похити (от духовенството) учителната власт върху българския народ. Затова тя носи важна отговорност за неговото бездуховно състояние. Интелигенцията като цяло не може да извърши себеотрицателно покаяние. Покаяние могат да извършат отделни личности от интелигенцията – чрез коренно преображение в своя живот, чрез себеотрицание спрямо досегашното си душевно творчество и чрез силни и вдъхновяващи покайни творби.
още от автора


2 - 22.06.2018 08:55

Тея пък
От: Azis Kash
2000 години след Боговъплъщението администраторите на тайнства не можаха да схванат, че плътта е осветена в акта на спасение, че душата е място на среща с духа в човека, че тя е средината, че преживяването й като само плътска, е грешно, тъкмо в откъсването й от Духа, и реално е отричане на безсмъртието на душата; по-нататък не е ясна самата същност на триединството и мястата на Човекобогът в него. Църковниците не си дават сметка за новата историчност, която започва в приемането на Бог в човешката плът и преживяването му в човешки живот и не могат да видят изключително християнското развитие с популяризирането на възможността да се преобрази животът чрез самоусъвършенстване (Просвещението, да не си въдворен в живота си, а го градиш сам - какво по-християнско като идея) и с популяризирането на интимността като място на вътрешен живот, собствено място за среща с духовното (Романтизмът превръща тази Христова структура, която славим и в живота на светците, в основно себепреживяване на модерния човек).
Нелепо е тъкмо с оглед на Христос, който идва на света, за да пособи път към Спасение из самия живот, да се гледа Църквата като единственото място на духа. Щом църквата не може да разпознае феномените на религиозното извън собственото си лоно, на нея й остава овчедушно паство, просто присъединяващо се към историческите й възстановки на религиозен живот; и дива религиозност от христински тип, която ще се разиграва извън църквата, няма да се осъзнава като такава, защото църквата не е в състояние да отнесе светостта към съвремието, което е смисълът на изповедта и покаянието. Тоест докато църковниците самите те не се покаят, няма как да се обърнат към съвременниците си относно духовното. Ще си говорят със сенилни бабички докато други преживяват духовното без дори те, духовниците, да забелзват за какво става дума.
1 - 21.06.2018 20:19

Става дума за ПАРИ = It's about MONEY
От: Глас от залата
Малка радост от залеза на КУЛТУРА е, че за трибуна на този, ЛУКАВИЯ Антихрист (не му помня именцето) повече няма да уСЛУЖва. Как можа, бе ХриБуце?

С високомерна (над Ботев, Левски и всички!) ГОРДЕЛИВОСТ Юдата изкусително размътва и без туй размътените душици на малобройните изостанали в Територията последователи на църковните фелдфебели, "веро"учители, изповедници и наказатели. А кокетира и със съветското СТАРЧЕСТВО. Пък лакомия = ФЮРЕРСКА.

Някой да не знае за палатите на Международната Академия по Архитектура САН КИРИКО градени изцяло от джоба на българските архитекти, на които им се отчисляваше половината хонорар ДЕСЕТИЛЕТИЯ наред? Цунати безскрупулно от "достойнио" високодушевен върховнодуховник Никола Методиев, МУТРОполит пловдивски (без МОНАШЕСКО ИМЕ, щото манастир не е помирисвал, та си кара с даденото му от Тате-БАРЕТА, комунистически бияч, пардон, Биятел) чрез нотариални магьосничества ="кривоСЪДИЕ на кривоСЛАВИЕ око не вади!".

Доколко е верующ само ОН си знае, но всички виждат Кариерист драпащ към БялоБуло. Безвременно, нито "старчески", нито духовно, нито душевно. Щения. Съблазни.

Христос с бича ги разгони от Храма таквизи Вождове, паразитиращи "ПАСТИРИ" за които сме стадо, а не паство.

Оптимистично приключвам с радващият цитат от излиянието, че (цит.):

"Забележително е, че българството нито знае, нито иска да знае" = ИСТИНА Е.

((Иди отшелник някъде из мракобесието на Средните векове и не ни занимавай, тук в КУЛТУРА последователи нямаш))
 |« < 1 2
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”