Думи срещу думи ( литература), брой 25 (2949), 29 юни 2018" /> Култура :: Наблюдатели :: Споделената тревога
Български  |  English

Споделената тревога

 
Линда Грегърсън. „Машини за дишане“. Подбор и превод от английски Надежда Радулова. София: Издателство за поезия „ДА“, 2018. Цена 13 лв.
 
Сигурно първото, което прави впечатление в поезията на Линда Грегърсън, е тревожността, грижата за целия свят с неговите частни и всеобщи бедствия, които с антична трагическа съдбовност могат да ни сполетят всеки миг. От екологичната катастрофа до смъртта на близкия, от рухването на кулите в Ню Йорк до премълчаните грехове в семейната история – Линда Грегърсън изследва миговете, в които светът е заплашен от колапс. Заплаха дебне и в познатото, и в красивото, гибелта е на една крачка разстояние и няма справедливост в нея: „Когато Гордън бил момче, товарели / шейната тук / с късове замръзнала река и после, // през август, похапвали божествената сладост, чуден / крем, / творение на зимата. Парченце лунна светлина // посред бял ден, мислел той. И точно тук / момченцето на Мюър / се удави. И точно тук не се удавих аз“ („По водата“). Има бедствия, които засягат цялата планета, превръщайки се моментално във възвишени символи на гибелта; има и други, които обземат едно човешко същество, подчинявайки живота му на своята неумолимост. Крайният случай на „затвореното бедствие“ ни се представя във „Възкресението на тялото“, в което наблюдателят – с цялото си съчувствие – недоумява пред увредените човешки тела, до краен предел затворени в самотата на личната си катастрофа, в преживявания, които не могат да бъдат споделени с никого: „безкрайно дълго не успях да проумея / защо момчето / трябваше да носи такава здрава и сложно // прилепваща каска – краката му непригодни, ръцете / толкова тънички“. И когато най-сетне става ясно, че момчето удря главата си в стената, стихотворението го разчита именно като обречен опит да се излезе от тази пълна изолация: „...клетата // детска главица в яркочервената каска чука ли чука – / чуй – / иска да влезе“.
В някакъв смисъл, поетесата Линда Грегърсън, говореща в тези стихотворения, прилича на дъщерята, която сама описва в „Прахосница“ – момичето, което, страдайки за световните нещастия, нарязва с ножица ръцете си. Има общо и с бащата от „Сол“, видял в детството си шокиращата гледка на обесеното тяло, която белязва живота му занапред. Ако четем книгата като едно цяло (а в подборката има усещане за цялост), тези образи внасят нещо много ценно и достойно: те кротко напомнят, че лирическият говорител не е единственият, който се измъчва заради света, че този болезнен ангажимент не е уникален, че няма и помен от поза в него. Гласът в стихотворенията сякаш казва: „Да, знам, че не всички сме готови така да споделим тревожната си съпричастност, но съм сигурна, че тя не е чужда и на вас, вие сте не по-малко чувствителни от мен“. В поетичното разголване на собствената чувствителност обикновено има нещо нескромно, театрално дори, но писането на Линда Грегърсън е сред малкото примери за обратното. Затова са и тези чужди гласове – Сафо, Августин и други – които се намесват в хода на стиховете, припомняйки собствената си тревога, прекъсвайки гласа на този „аз“, преди да се е увлякъл, преди да се е сметнал за специален.
Като става дума за „прекъсване“, със сигурност другата очевидна характеристика на тези стихотворения е упоритостта в търсенето на форма, която насича гласа, съзнателно разбива фразата, за да не се втвърди в реторика. По-голямата част от тях са написани в специфичната строфа, която Линда Грегърсън изобретява тъкмо с тази цел: неримувана терцина със свръх кратък трети стих, често раздирана от скоби и тирета, с резки анжамбмани не само между стиховете, но и между строфите, а понякога дори в рамките на една и съща дума, която скача на нов ред, разполовявайки смисъла си („съв-падение“ е сред най-знаковите примери). За да се предаде тази поетика на друг език, е необходимо много внимание и уважение, но също така солидна доза смелост и изобретателност. Преводаческо-редакторският тандем на Надежда Радулова и Димитър Кенаров проявява и двете; и ако на моменти преводът им звучи малко „твърд“ за българското ухо, защото отстоява до последно особеностите на английската фраза, то това е уместен подход за именно тази поезия, която сама накъсва собствения си прочит, саботирайки четенето-по-навик. Поезия, със сигурност много различна от онази, която напоследък се харесва в България – а с това цялата книга става особено ценна като контра пример как може да се пише. Остра чувствителност, вместена в безукорна форма; автентично преживяване, превърнато в поезия със сложен и богат стил; съюз на изповедта и ерудицията, който за мнозина у нас изглежда просто немислим.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”