Български  |  English

1968 – за едни край,
за други...

 
„1968 – годината, която промени света” - под този надслов на 13 юни в Руския културно-информационен център се проведе конференция, посветена на темата.
 
Конференцията бе разделена на две части – в първата се проследи какво се е случило в Западна Европа, отвъд Атлантика - в САЩ и в Латинска Америка, а също и на ръба на света в Далечния изток. Във втората изследователският поглед се спря на събитията в Източна Европа, Китай и България, а водещите на дискусиите бяха, съответно, политологът Ивелин Николов и социологът проф. Максим Мизов, както историците доц. Евгений Кандиларов и д-р Александър Димитров.
В първата част политологът проф. Антоний Тодоров от НБУ говори за „Бунтът срещу патриархалните порядки”. Той започна с две фигури, белязали френския интелектуален живот от 60-те години – Жан Пол Сартр, който казва: „Няма смисъл от революция, която не води към царството на целите”, и Симон дьо Бовоар - една от основните фигури както на френската интелектуална левица, така и на движението за равноправие на жените и модерния феминизъм, белязан от знаменитата й фраза: „Не се раждаме жени, ставаме жени”.
Тодоров показа кадри от разбунтувалия се Париж през май 1968 г. с фигури на германския студент Даниел Кон-Бендит, държащ речи по барикадите, с Жорж Помпиду – тогавашният премиер на Франция, и с президента Де Гол. В онзи момент френското правителство изглежда абсолютно блокирано, а страната - като пред революция, но както Тодоров цитира класиците: Властта се търкаляше по улиците, само че никой не се наведе да я вземе, защото никой от бунтуващите се не я искаше. „Точно в това е парадоксът”, обърна внимание политологът, след което показа кадри и от проголистка демонстрация в Париж, събрала не по-малко привърженици, отколкото студентските бунтове.
В същото време, разглеждайки 1968 г. в по-широк контекст – през войната във Виетнам, в която воюват почти половин милион млади американци; през убийството на двете влиятелни фигури на младежки движения – Че Гевара през 1967 г. в Боливия и Мартин Лутър Кинг в САЩ през 1968 г.; през културната революция в Китай, за която се смята, че е бунт срещу съветския комунизъм, и през ерата „Бийтълс”, Тодоров обясни, че новото на 1968 г., специално в Париж, е в това, че културата на ненасилието върви заедно с идеята за революция. Друг момент, на който политологът обърна внимание, бе вкарването в обръщение на термина „сексуална революция”, въведен от философа Вилхелм Райх с едноименната му книга от 1925 г. Понятието е „отразено” във филма на Антониони – „Забриски пойнт”, в „Едип цар” на Пазолини и от американския певец Тимъти Лиъри, чийто припев: „Turn on, tune in, drop out”[1], преведено накратко „избягайте от живота”, се превръща в мото на хипи движението.
Накрая, обобщавайки наследството на 1968 г., Тодоров цитира думите на Даниел Кон-Бендит: „Спечелихме социално, но загубихме политически”, след което изброи: бунтът срещу йерархиите в обществото и срещу всички форми на потисничество, и не на последно място лозунгът: „Онова, което искаме – всичко”.
Историкът Ивана Николова – докторант в СУ – говори за това, че в американската история 1968 г. бележи края на редица неща, а именно: края на живота на Мартин Лутър Кинг-младши и на Робърт Кенеди, края на единството в студентското движение на новата левица, края на илюзиите за победа във Виетнам, края на следвоенния икономически просперитет, края на политическата кариера на Линдън Джонсън и на Демократическата партия - такава, каквато е била дотогава. Но най-болезнен е ефектът от края на обществения консенсус и хармония - за либералите, например, раждането на протестната култура от 60-те години е положително явление, защото и досега позволява на масата да променя курса на политиката чрез демонстрации; за по-твърдите консерватори след 1968 г. американската култура изобщо спира да съществува, защото тя или е просташка, или не е американска, а на афроамериканци или на бели.
Доц. Евгений Кандиларов разгледа социалните борби в Япония през 1968 г., споменавайки следнитеосновни действащи организации: „Зенгакурен” („Федерация на всички студентски асоциации за самоуправление”, повлияна от марксистката идеология още в края на Втората световна война), „Зенкьото” („Студентски стачни комитети”, възникнала през самата 1968 г. и политически неангажирана); „Бехейрен” („Граждански съюз за мир във Виетнам”) и „Сохьо” - генерален съвет на профсъюзите в Япония. Една от основните причини за бунтовете в Япония е, че новото следвоенно поколение, израснало по модел, изцяло наложен от САЩ в рамките на окупационния режим, добива самочувствие във фазата на бурния индустриален прогрес от края на 50-те години и се стреми към еманципация от Вашингтон и от водената от него война във Виетнам. Социалните движения изповядват или лява социалистическа идея (така наречените „Нови леви”) или радикално дясна идеология, или са политически неангажирани, каквито са, например, протестиращите срещу сериозните екологични проблеми в Япония.
Историкът доц. Александър Сивилов от СУ посвети своя доклад на „Отражението на 1968 година в латиноамериканското общество и левица”. Той разказа как в Куба още на 2 януари1968 г. Фидел Кастро критикува СССР за политиката в Латинска Америка и в целия „Трети свят”. Следва вътрешнопартийна чистка, при която Кастро отстранява всички хора, тясно свързани със съветското ръководство. Същевременно на 23 август Кастро открито защитава извършеното от страните на Варшавския договор в Чехословакия, определяйки го като „борба срещу контрареволюцията”. Това предизвиква много сериозно разцепление в средите, подкрепящи комунистическия път на Куба. И в Уругвай комунистите, подкрепящи СССР, започват да губят влияние сред младежите, в резултат на което на преден план излиза радикалният „Фронт за национално освобождение”. Той запълва липсата от радикална левица и повежда страната към „градска партизанска война”. По същия начин и в Чили социалистите, категорично осъждащи събитията в Чехословакия, печелят по-голямо влияние от комунистите, заставащи зад действията на СССР. Накрая Сивилов подробно разгледа и събитията в Мексико, обобщавайки, че за разлика от бунтовете в Европа, в Латинска Америка исканията са социални, а одобряваният модел не е китайският, а виетнамският – с вдъхновяващата му сила за революционна борба.
Историкът Марина Баракова – докторант в СУ - разгледа „Събитията през 1968 в КНР и последната революция на Мао Дзедун”. Тяобърна внимание как в резултат на кризите и конфликтите от 60-те години Китай отново се обръща към себе си, започвайки поредната – този път „Културна революция” на „Великия кормчия”. Тя до голяма степен е отражение на страховете в Китай, че ревизионизмът, обхванал СССР, може да се прехвърли в страната и да доведе до реставрация на капитализма.
Със секретна резолюция от 16.05.1966 „Културната революция” започва в литературата, историята, икономиката и правото. Води до вътрешнопартийна чистка, а от началото на 1967 г. в нейното провеждане е включена и армията, която започва да премахва капиталистическите предатели. Страната е обхваната от терор, цари повсеместна анархия, разразява се гражданска война, в която една срещу друга застават фракциите на Червената гвардия. През август 1966 г. ЦК на ККП приема постановление, според което в центъра на китайската външна политика е борбата срещу американския империализъм. Нещо повече – ККП пропагандира, че Вашингтон и Москва са в съюз на антикитайска основа. Голяма част от дипломатическите представители в чужбина са отзовани и Китай в голяма степен се самоизолира. Промяната настъпва след интервенцията на войските от Варшавския договор в Чехословакия. Причината - Пекин се опасява от подобен сценарий в Китай. Ето защо той започва да заглушава лозунгите за „Културна революция” и постепенно възстановява реда в страната.
Историкът проф. Искра Баева говори за „Източноевропейската 1968 г. – бунт, реформи, надежди и техният крах”, а после, заедно с проф. Евгения Калинова, разгледаха „Приоритетите на българската 1968-а”. Всичкозапочва в средата на 60-те години, когато в Източна Европа започват икономически реформи, предизвикани от необходимостта да се премине към интензивно развитие. За централно планираната икономика се търсят такива пазарни механизми, които да позволят да се съчетаят предимствата и на двете икономики – планова и пазарна. Така в Чехословакия тръгва икономическа реформа, формулирана от екипа на директора на Икономическия институт към Чехословашката академия на науките. Следват бързи и радикални промени в ръководството на ЧКП – първо кадрови, а после програмни и законодателни, очертаващи контурите на социализма с човешко лице.
И макар че всички европейски социалистически държави започват икономически реформи, следващи чехословашката, непростимото посягане върху монопола на съветския модел, според Леонид Брежнев, води до тяхното осъждане и до общото решение те да бъдат спрени със сила, което води и до интервенцията на петте армии на Варшавския договор на 20 срещу 21 август 1968 г. Интересна подробност е, че общата античехословашка позиция съвсем не е единна: Унгария се откроява с относително умерената прочехословашка линия на Янош Кадар, тъй като за него продължаването на умерените икономически и политически реформи, започнали след голямото сътресение от 1956 г., е жизнено важно. За поляка Владислав Гомулка чехословашките реформи делегитимират собствените им режими, а за Тодор Живков икономическата реформа е необходима, а политическата – опасна.
България има двойствено отношение към „Пражката пролет” - за това говори фактът, че от 23 до 26 април 1968 г. Живков е в Чехословакия, където подписва нов договор за дружба, сътрудничество и взаимопомощ между двете държави. Тази двойственост, според проф. Баева и проф. Калинова, се дължи на факта, че през 1968 г. държавните приоритети на България са в съвсем различна посока, а именно към Турция и Югославия. С първата на 22 март 1968 г. България подписва спогодба за изселване в Турция на български граждани от турски произход, чиито близки роднини вече са се изселили там до 1952 г. От българска гледна точка, спогодбата създава допълнителни административни и финансови грижи, не съдейства за спечелване на българските турци на страната на управляващите и потвърждава за пореден път непоследователността на българската позиция по въпроса с изселването. Безспорната й полза обаче, на която Живков силно е разчитал, е, че отношенията България – Турция получават сериозен положителен тласък.
По отношение на Югославия, именно през 1968 г. България се ориентира към нова тактика по „Македонския въпрос”. След като на 26 март 1968 г. Политбюро приема специален документ, с който дава зелена светлина на публичното оповестяване на историческата истина, през ноември 1968 г. излиза брошура, изготвена от Института по история към БАН, която представя новата българска политика по „Македонския въпрос” и същността на „насилственото денационализиране на българското население в Социалистическа република Македония”. Както се и очаква, тази българска крачка през 1968 г. води до влошаване на двустранните отношения с Югославия.
Накрая, търсейки отговор на въпроса „Има ли българска 1968-а?”, доц. Наталия Христова направи преглед на българското медийно отразяване на 1968 г. през 2008 г. и през 2018 г. За 2008 г. тя отбеляза поколенческия дебат между Виктор Пасков и Георги Господинов, в резултат на който се натрупват нови комплекси, особено около въпроса: „А вие, родените през 1968 г., какво пък толкова направихте през 1989?”. А за 2018 г., наред с концерта на студенти от НБУ, посветен на музиката от 60-те и озаглавен „Самота и надежда”, Христова изброи и късометражните филми на Цветан Марангозов, коментирани от самия него в рамките на 22-рия СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ. „Седмица по-късно му излезе нещо като досие и се нахвърлиха срещу него”, припомни тъжно Христова и продължи списъка с телевизионния филм на Найо Тицин, с фотоизложбата, посветена на 21 август 1968 г. – краят на Пражката пролет, в „Гарнизонно стрелбище”, с текстове в „Дневник”, „Труд”, www.marginalia.bg. Не на последно място, Христова отбеляза публикациите във вестник „Култура” и специално цитирайки Тони Джуд (бр.15 от 20.04.2018), обърна внимание, че българските интелектуалци само са се вторачили в липсата на революционни движения през 1968 г., вместо по същество да се вгледат в културните пластове от онова време, които през годините се развиват на най-различни нива.


[1] Turn on, tune in, drop out –в буквален превод – запали, настрой се, предай се

 

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”