Български  |  English

Процеси и пространства

 

В края на миналия век Балчик е малък морски град, успал се в маранята на йодни пари и рибарски лодки на хоризонта, с белите скали и шума на морето. Ако ви се струва романтично и досадно, моля, но точно романтично е началото на фестивал „Процес – Пространство“ през 1992 г. За мен! Защо Димитър Грозданов ме избра да бъда фотограф на фестивала, не знам, но помня страха и радостта да съм сред художници и да снимам това, което предстоеше. А предстояха 20 луди дни и нощи, които промениха моя живот. Сигурна съм, че фестивалът е променил нещо във всеки, който е бил и участвал през 27-те му години история.
Да, през 2018 г. фестивал „Процес – Пространство“ направи своето 27-мо издание. Сега за първи път се проведе в Пловдив, а мотото „Линия 7“ е автобусът с най-дълъг маршрут, който пресича и града и река Марица и свързва две отдалечени точки – от квартал „Беломорски“ до „Гробищен парк“. Или, както ми каза Албена Михайлова - Бенджи: “Много е удобно – води живите при мъртвите.“
 
Началото
В стара къща на малка улица в София се събират приятели. Те пият, пушат и страстно говорят, спорят за изкуство, карат се и се помиряват – за границите, за пътя. На черно-бели снимки са младите Диана Попова, Иванка Гергова, Димитър Грозданов, покойният Руен Руенов, Борис Клементиев, актрисата Мариана Крумова и... „Когато замислях фестивала през 80-те години на XX век, словосъчетанието „Процес – Пространство“ бе сякаш най-обобщаващо за видимите постмодернистични тенеденции“ – ще каже Димитър Грозданов в каталога по случай 20 годишната история на фестивала.
В началото на месец май 1992 г. вестник „Демокрация“ се пита: „Може би ще имаме фестивал за модерно изкуство“. А на 17 май в залите на Градска галерия, Балчик, се открива първият частен фестивал за съвременно изкуство „Процес – Пространство“. Интересът не закъснява.
„Балчишкият фестивал е развитие на „авангардистките“ движения у нас през 80-те години... Организатор и вдъхновител (а и сам участник) на повечето акции беше изкуствоведът Димитър Грозданов. ... Общовалидността на термините „процес“ и „пространство“ в пластическите изкуства тук няма място“ – Ружа Маринска, в. „Култура“, бр. 26, 26 юни 1992 г.
„В тази обстановка на безпътица, на обезкултуряване и конфронтация се появи фигурата на критика, който се опита да открие сред отломките един възможен шанс за изкуството ни и поради това той е в правото си да го назове и определи според собствените си възгледи.“ – Борис Клементиев, 1992 г.
„Една творческа волност в балчишкия рай е нещо чудесно, но ми се струва – леко абсурдно и не съвсем перспективно на фона на променения художествен живот.“ – Елисавета Мусакова
 
Пътят
Задачите, формулирани от Димитър Грозданов, са:
1. Срещи на художници от Балканските държави и от останалия свят, интернационалност и интердисциплинарност, като за пример са подобни форуми във Венеция, Сао Пало, Касел, Тунис, Турция.
2.  Събиране на колекция с творби на участващи и дарители и създаване на музей за модерно изкуство: „Именно по линия на музея българската култура би осъществила контакти, каквито въобще й липсват засега.“
3.  Превръщане на Балчик в място за срещи и резидентни програми, съчетавайки историческата и културната дълбочина на региона със съвременните насоки на художествена изява.
Да е свободно, неангажирано (във всякакъв смисъл), дори разюздано – това е фестивал (на латински Festum или Festus означава празник). И как да е друго? Той е естествена реакция на установените правила от времето на социализма, но също и мечта за преодоляване на стагнацията и отчаянието през 90-те. „Говоря за годините 1989 – 1990, когато тази идея се зароди и веднага се затвърди убеждението ми, че връщане назад няма, споделя Димитър Грозданов. Политиката не се разви в пърформанс, както очаквахме. Сякаш почвата под краката ни изчезна заедно с причините за какъвто и да е оптимизъм. Фундаменталните въпроси за изкуството и културата се разпаднаха в недоумение какво е тяхното място въобще.“
Връщане назад няма, но първата седмица няма и пари, а неизвестността не е само артистична провокация: Лидия Георгиева – тогава ученичка – събира стотинки в буркани, сестрата на Митко му дава 100 долара, Тихомир – държи бара под ателиетата в Балчик – черпи всяка вечер; Христо Господинов-Печката – неустоим с пърформанса си „Сърф в житата“ – дава рибни пиршества. След дни се появява и помощта в лицето и с парите на Пламен Бобоков – тогава студент, днес – виден индустриалец. През годините някои негодуват срещу фестивала, обвинявайки го в прекалена хаотичност, смесване на жанрове и стилистики, липса на конкретна рамка и концептуална ядка, но точно акциите и пърформансите „с жизнерадостните си резултати предават на съвременното ни изкуство един аспект, който много художници и куратори пропускат – реалната му социализация“ – Руен Руенов, сп. „Изкуство“, 43-44/1997 г.
Времето измества стрелката и ако първите издания притежават сюблимната енергия на „всички и всичко“, то още с третото издание през 1994 г. идва необходимостта от мото – своеобразна граница, която очертава проблеми, но и задава перспективата да се излезе извън формалната съгласуваност, ражда и съмнения.
Руен Руенов: „Не мога да преценя дали така избраната тема - „Две състояния“, по същество носи проблематика за художественото търсене, но ми се струва, че по принцип така трябва да бъде. Целият опит на съвременното изкуство подсказва, че развитието се движи по пътя на умозрителността“ – сп. „Изкуство“, бр. 24/1995
Димитър Грозданов: „Тук се съдържа и един от въпросите, който най-много ме смущава – защо тази художническа среща при цялата си освободеност следва правила“ – каталог „20 години фестивал „Процес-Пространство“, 2012 г.
Отговорът е в самото определение за свобода, което винаги се съотнася към нещо друго – към разум, към Бог, към морал, закон – или свободата игнорира сама себе си и налага индивидуално-психологическо тъждество на нормативност и човешко съзнание. И упреците, и трайната вярност към фестивала намират своята интерпретация точно през призмата на свободата и волността в общуването между автори, гости и публика. Сгъстената събитийна атмосфера, както и неизбежната близост между самите участници, провокира почти чувственото усещане за изолираност от външния свят и принадлежност към особена група избрани, обединени от идеална представа за идеята изкуство. И точно в тази отдалеченост от център и концепция, фестивалът се оказа уникален и, по думите на Руен Руенов, превърна града Балчик в „своеобразно култово място“.
Студенти, ученици, преподаватели и просто любопитни от София, Шумен, Търговище, Добрич, Ямбол, Търново, Пловдив пътуват, изкушени от морето, но и от свободата, с която могат да експериментират на плажа, на буните по „Дамбата“, в градините на Двореца в Балчик. Реакциите не са еднозначни, но разговорите, споровете превръщат фестивала в лаборатория, задаваща най-малкото усъмняване в общоприето и традиционното. С финалната изложба фестивалът не спира. Следват акции и изложби в различни градове.
През 2002 г. на близо 80-годишна възраст във фестивала участва Магда Абазова. За всички нас това беше голямо събитие, защото смятахме Магда за най-големия съвременен български художник. А как да признаем ние сега, че тази дейност тогава е била точно пропедевтика, подготвяща и дисциплинираща младите, а и не само тях, към мисъл и историческа съизмеримост с предишни поколения художници. За съжаление, точно педагогиката сякаш е изключена от фестивала сега. Пловдив е известен с Национална художествена гимназия „Цанко Лавренов“, има и „Академия за музикално, танцово и изобразително изкуство“, културният живот е активен не само с програмата на „Пловдив 2019“ за европейска столица на културата. И какво от това? На презентации на участниците във фестивала (от Мексико, Германия, Литва, Япония, Израел, не пропускам и българите: доц. Румен Жеков – ръководител катедра „Изобразителни изкуства“ в АМТИИ Пловдив, Илиана Манукова – художник от Пловдив, д-р Милен Джановски – преподавател в катедра „Графика“ на Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“) присъстваха само самите участващи. На уъркшопа на Гидеон Смиленски от Израел и на Димитър Грозданов активни бяха отново само самите участващи. При снимките ми по автобусна линия 7 попаднах на ученик в художествената гимназия, който не беше чувал за фестивала, не знаеше, че се провежда в момента и призна, че иска да се занимава с изкуство, но някъде в чужбина, само не и тук. На откриването на изложбата със създадените по време на фестивала работи в Градската художествена галерия присъстваха обичайните заподозрени плюс участници плюс семейство и приятели. Знам, важно е да има посетители след това, но личното ми усещане за вялост и незаинтересованост остави лек горчив вкус.
„Фестивалът като замисъл – мечтание още от първото си издание, беше призван да се превърне може би в една институция, която да изпълни функции, с които никой в тази страна не се заемаше в миналото, а вероятно и в близко бъдеще не би поел. Неконвенционалното изкуство и до настоящия момент няма абсолютно никаква социализация на държавно, регионално и на каквото и да е друго обществено равнище. На практика, този фестивал има страшно много и различни задачи – да генерира идеи, да ги утвърждава, да утвърждава автори, да провокира обществото – от зрителите до професионалистите“ – казва Руен Руенов в разговор с Елена Панайотова, Елисавета Мусакова и Диана Попова, сп. „Изкуство“, бр. 24, 1995 г.
За жалост, в 2018 г., когато комуникационните потоци ни заливат тотално, имаше няколко запълвания на страници в местни и национални ежедневници с действието копи пейст, минимализирано от синоними. Адекватни бяха журналисти от радио Пловдив, никакъв интерес от страна на телевизия, а за критически текст и анализ възможностите вече са миниатюризирани мортално.
 
За финал, но не и край
Чувства, емоции, енергия все още има на фестивал „Процес – Пространство“, но има и проблеми, които се оказват структурни за съвременното осмисляне на изкуството изобщо. Няма форма в културата сега, която да не минава през мантрата „проект“, „бизнесплан“ (изпускам термини от т.нар. брюкселски жаргон). Или, за да продължи, фестивалът трябва да хване юздите на европейския впряг, да измайстори опаковката, която ще провокира медиен интерес, да предложи предсказуем резултат, за да спечели вниманието на комисия, фонд, но и на частни меценати.
А какво ще изгуби фестивалът? – ще скочат мнозина и ще се съглася, че въпросът е основателен по програмни и отстоявани през годините съображения: „Процес – пространство“ е малък фестивал и, съответно, не разчита на готовите формули и предварителна подготовка на големите събития от рода на биеналета, ретроспекции и т.н., тоест, не разчита на официозност. Неговият живот е в динамиката, в неизвестността, в очакването как ще се трансформират идеите по време на самото провеждане на фестивала.“ – каталог „20 години „Процес – Пространство“
След години съучастие като фотограф, след период и на изключване от живота на фестивала, през 2018 г. имах късмета да бъда поканена като участник. Очакванията за срещи с интересни и активни артисти се възнаградиха, но още от първия ден в уютната градина на хостела в Стария Пловдив се убедих в нуждата от промяна. Защо? Защото една нова организационна политика би могла да създаде кръг от съмишленици, които да си разпределят задължения и отговорност и да подготвят не само следващи издания, но и да работят за заявената още при създаването генерална задача: натрупаната колекция да бъде събрана, категоризирана и осмислена в музей. Най-важно, според мен, е концептуално да бъде обоснована платформа, върху която динамиката, характерна за фестивала, да очертае перспективата за развитието му. Ако за първата част от промени са необходими съвременен арт мениджмънт, реклама и комуникация с медии и публики, както и техническа логистика, зададени и осъществени с помощта на онзи „европейски впряг“, то за другата промяна са нужни водещи, мотори, куратор(и), които да притежават енергията, но и познанията как концептуалните намерения добиват реални измерения. И стигам до голямата празнота в културата, а може би и в обществото ни въобще – липсата на авторитета, на онази личност или личности, която знае и може; и въпреки противоречия и несъгласия, е способна да увлича дори опонентите си.
„За мен фестивалът е толкова ценен, че се опасявам да не го затормозя с рутината си. Именно затова го отстъпвам на младите.“, признава Димитър Грозданов.
И ето – те са на ход! (Последните години фестивалът създаде фондация и основните сили в организирането и осъществяването му са Христина Бобокова и Пенка Минчева.)
Но младостта е само единият коз.
„Основаният през 1992 г. фестивал „Процес – Пространство“ е може би най-устойчивото събитие в неконвенционалното изкуство в България“ – Весела Ножарова, „Въведение в българското съвременно изкуство 1982-2015“
За да го има фестивалът „Процес – Пространство“, той трябва да се промени! И докато се променя, да променя и нас, да ни помага да преодоляваме себе си.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”