Български  |  English

Като че ли…

 
Изложбата на Нина Ковачева и Валентин Стефанов „0 за черно, 1 за бяло” в СГХГ е поредно (този път в рамките на фестивала Фотофабрика) гостуване в родината на двамата концептуални артисти, които от 1995 година живеят във Франция, но обикалят света и не принадлежат на ничия национална култура. Работите им (показаните тук са създавани от 2010 до 2018 година), въпреки че не си приличат помежду си, следват обща съдържателна линия: свободата-удоволствието-тялото-детството-уязвимостта-литературата... Във всяка нова изява Ковачева и Стефанов използват ефекта на изненадата, но пестеливо, за да не стане задължителен и да се превърне в собственото си обратно. Въобще, изкуството им изглежда грижливо премислено, носи в себе си изводи от авторефлексия върху правенето му, които те имат склонност да изричат и на глас. Не предлагат „смълчани” артефакти, а овеществени послания с предварително „изчислено” влияние върху зрителя, така че техният изпреварващ прочит да се конкурира с неговия, да го напряга интелектуално, което, впрочем, е една от „запазените марки” на концептуализма. Стремят се да контролират комуникативния процес на всички нива и с пълно основание бих могъл да ги нарекъл професионалисти в изкуството, ако това определение не звучи като оксиморон, доколкото професионализмът предполага наложена дисциплина, а изкуството - индивидуален произвол. По тази причина няма и художествен дискурс (дискурсивна норма в изкуството), смисълът, постигнат с художествени средства, е изводим в паралелни дискурси. Например, във философския, в чиято перспектива някак естествено попадат работите на Ковачева и Стефанов, най-малкото защото посланията им са твърде безотносителни към медиата, която ги явява (живопис, графика, фотография, видео, компютър), резултат са от визуален превод на словесни абстракции (друга запазена марка на концептуализма).
Обединяващият философски фокус в работите на Ковачева и Стефанов в СГХГ, казано на едро, е краят на метафизиката, който може да бъде проследен като устойчив теоретичен сюжет от Ницше насам, но и като промяна в преживяването на реалността, като усещане – именно така присъства във фотографиите на двамата автори. Усещането е за липса на наличност, независима от аза, за „интерпретация на интерпретацията”, която не опира до обект извън нея самата и се проявява както в плана на нещата, така и в плана на значенията. Двата плана, разбира се, са неотделими, но Стефанов се интересува повече от първия, а Ковачева от втория.
Стефанов проектира края на метафизиката върху образите на физическия предмет, който в серията „Органон“ (снимки на музикални инструменти) се разпада на фрагменти, докато цялото изчезне в тях и погледът престане да го „мисли”, а в „Първична супа” губи формата си, докато (по аналогия с „първичния бульон”) материята започне да се „плиска” без бряг, да действа като материализирано нищо. Отказът от вещественост, невъзможността й намира и едно, донякъде иронично, франкенщайнско измерение в пластмасата, представена като някакво опредметено видение на човека, което трябва да отрече природата, да й отнеме статута на битие („Пластмасов романтизъм”).
Заедно, а в някаква степен и отвъд концептуалните си задачи, фотографиите на Стефанов имат поетика. Тя отпраща към загубата на „човешкия предмет” в деформациите на модернизма (Хосе Ортега-и-Гасет); към „новата предметност” на Алберт Ренгер-Пач, при която безпристрастното фотографско вглеждане в предмета унищожава всекидневната представата за него, десемантизира го; към отхвърлянето на фигуралността, което, според създателя на абстракционизма Василий Кандински, е предизвикано от „разпадането на атома”, изправило ни е пред безграничността както на макро-, така и на микрокосмоса, захвърлило ни е в свят без материални опори.
Ковачева проектира края на метафизиката върху културната идентичност, открива го в несамотъждествеността на индивида, във възможността да бъде всякакъв, да влиза от роля в роля и с аплодисментите между тях да се спасява от фатализма на битието.
В „Пет библейски истории“ деца с кукли разиграват сюжети с архетипично влияние върху християнската култура и сякаш настояват, че единственият континюитет в нея е този на играта, която тръгва от детството, за да побере в себе си всичко, включително и самия Създател; че няма нищо, което да не е „като че ли” (Йозеф Хьойзинха), и затова играта, подобно на макро- и микрокосмоса, е безгранична.
В „Скритото лице на крехкостта” персонажите, вече възрастни хора (лица от българската култура), голи до кръста, на свой ред държат в ръце играчки, за да ги/се противопоставят на телесната си наличност и уязвимост.
Фотографията на Ковачева сама прилича на игра, на занимание на ужким, на снимка за спомен, на развлечение с приятели. И именно това разширява концептуалния му хоризонт, превръща го в семантично летлив материал, който с лекота задвижва интерпретативните дискурси.
още от автора


1 - 02.07.2018 21:22

по в страни
От: kolio kolev
Жорка,буташ се в чужди води,които не познаваш,а "авторите"заслужават да бъдат обиждани!
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”