Български  |  English

Марксовият семинар на 40 години

Софийският Мамардашвили: средата на 70-те, началото на 80-те

 
Жанрът на тази кратка статия е междинна равносметка; а тя тръгва от философското учудване, което ни връхлетя през средата на 70-те и началото на 80-те години от миналия век: връхлетя ни чрез философското инакомислие на Мамардашвили и онази магическа сила, която излъчваше онова, което – може би от него, може би от самите нас, докато го обсъждахме – бе наречено "некласическа аналитика на съзнанието" (така, както предишното поколение бе връхлетяно от Бахтин). Това бе времето, когато четяхме и обсъждахме до среднощ статията му "Превърната форма"[1]: тя предлагаше нещо съвсем ново за нас – не само в сравнение с идеологическата машина на философските апаратчици, но даже и с "Идеалното" на Илиенков. И не само: тогавашните млади видяха – видяхме[2] – в нея шанс да се мисли философски за неща, които дотогава бяха изтласкани от обсъжданията и в двете философски столици, към живота в които бяхме съпричастни (не само в идеологически окупираната Москва, но и в Париж, философската столица на дистинкциите и конкуренцията).
Освен чрез официалните си публикации, Мамардашвили достигаше до нас и самиздатски: като магнетофонни записи на лекциите му, както и като машинописни свитъци, белязани от онези смислови измествания и пропуски на слушателите му, невинаги разпознаващи полуцитиранията на философите, с които той диалогизираше. (През 90-те години издадох някои от лекциите му по анализ на съзнанието в списание „Критика и хуманизъм” под редакционно заглавие "Лекции по европейски рационализъм", оправдавайки се, че макар и донякъде да губим автентичния Мамардашвили, все пак печелим досег с не по-малко автентичния Мамардашвили, който оттогава съмисли с нас: печелим археологически поглед към нас самите.) Още оттогава за нас, от Марксовия семинар (както, според мен, и за самия Мамардашвили от 70-те години), залогът беше преди всичко шансът на некласическия рационализъм пред предизвикателствата на така ирационалния „кратък ХХ век” и философските ирационализми, избуяли от него. Хетерогенните философеми, които изискваха от нас неимоверни генеалогически усилия (например, разбирането на символите като „произвеждащи произведения”, на „превърнатите феноменалности” или на „сингуларните точки на съзнанието”), бавно ни въвличаха в неговата некласическа онтология на непълното битие. Разбуждаха у нас „философско учудване” към бъдещето.
Така че, още от 80-те години на миналия век Мамардашвили бе интересен за нас не само сам по себе си, не само като лаборатория за експериментално философско мислене, т.е. не само като възможност за експериментални прочити на Марксовата критика на политическата икономия, на Фройдовата психоанализа, на Хусерловата трансцендентална феноменология чрез несъстояли се никога, но инсценирани от Мераб Константинович критически диалози между тях. То беше и възможност за "мислене чрез" него. Но нашият идиолект "да се мисли чрез Мамардашвили" (самият той казва, че Сезан „не мисли ябълките, а мисли чрез ябълките”), значеше едновременно да се разшири обсегът на собственото ни мислене чрез неговите философеми, както и неговото – чрез нашите. Всичко това може да се каже може би по-добре чрез политическия език на онова време: чрез Мамардашвили всеки от нас – от Марксовия семинар – измисляше своето собствено инакомислие (което не значи „дисидентство”).
„Какво беше този Марксов семинар (освен че не беше – заедно с това – и „Ленински”)? Кои бяхте вие?”[3], понякога се интересуват днешните млади от Института за критически теории на свръхмодерността. Бяхме, казвам аз, единомишленици, които не мислят едно и също, но могат да мислят – да инакомислят – заедно; въпреки че някои от нас бяха „акционисти” (като Деян Кюранов), а някои – „апаратчици” (по едно време Андрей Бунджулов дори беше първи секретар на ЦК на ДКМС). Немалко от нас бяха имали щастието да учат в либералния за онова време Философски факултет[4], в който не беше забранено да критикуваш Маркс или да следваш Хусерловия трансцендентализъм (несъмнено тези ни мисли не можеха да стигнат до официалните издания); а наши учители бяха философи, като Добрин Спасов, Исак Паси и Петър Митев, които ни импулсираха да мислим срещу идеологическия мейнстрийм. Политически бяхме преди всичко вдъхновени от ветровете, все още веещи откъм Дубчековата Прага (която изживявахме като несъстоялата се наша 1968-ма)[5]; същата Прага, която малко преди това е била и градът, в който е живял и Мамардашвили, до един идеологически злополучен, неразрешен от съветските служби завой през Париж, заради което бива удостоен с наистина достойното за онова време (и може би неразбираемо сега) звание „невыездной”.
Тук не мога да не се отклоня. Към Прага на левичарството „с човешко лице” – под веригите на съветските танкове, но все още живо, Прага, на която Александър Дубчек беше за всички около мен символът. Сега забравена или пренаписана от много от онези, които тогава живееха, макар и скришом, с нейния идеологически пулс; пренаписана от АБСКМ (от активните борци срещу собственото си комунистическо минало). Тук ще оставя всеки от тогавашния Марксов семинар – ако реши – сам да разкаже за себе си. Лично аз, 15-годишно хлапе, което тогава може би се интересуваше повече от левичарките с женски тела, син на „врагове на народа”, без да си дам сметка за това, се формирах политически под влияние на тази Прага, на тази 1968-ма (а не толкова на Парижката); и заедно с това се формираха мисловните ми органи, които ме тласкаха, отново без да си дам сметка за това, към Философския факултет. Там – без дори да съм му чувал името – ме срещна Мамардашвили (с неговите превърнати форми от страниците на култовата за нас тогава съветска философска енциклопедия); а малко след това – до голяма степен чрез него – се срещнахме с Андрей Бунджулов и Андрей Райчев, с Деян Кюранов и Кольо Коев, с Лиляна Деянова и Емил Коен. И въпреки че силно се интересувахме от парижките мислители от онези десетилетия, заложихме на една критическа теория, вдъхновена от един московски мислител, който сам не бе критически теоретик (и таяхме – както по-добре го каза десетилетия след нас Момчил Христов – че София е „философска столица в сянка”). Явно сме били доста нахакани.
Връщам се към онова, от което се интересуват днешните млади: „Какво беше този Марксов семинар? Кои бяхте вие?”. Теоретическите ни практики (ще се въздържа да разказвам за това как те преминаваха в бохемски) могат да се обобщят съвсем кратко: Вдъхновяващо е да измислиш сам, да имаш собствено хрумване, но още по-вдъхновяващо е да мислиш заедно с останалите. Това, на което държахме, беше критическият диалог (който понякога беше повече критически, отколкото диалог – бяхме остри с острота, която сега ще звучи като лош тон, но общо взето не се обиждахме)[6]. Към мислителите от миналото, макар и възпитано да казвахме, че „мислим чрез тях”, понякога бяхме не по-малко остри, все едно че са седнали на масата до нас: „Добре дошли в 62-ри кабинет, професор Хусерл, ще ни бъде интересно с вас; дано и на вас да ви е интересно”. Мисля, че за формата на теоретическите ни практики това стига; а съдържанието им?
В теорията Мамардашвили (а и Илиенков преди него) ни беше открил един съвсем различен Маркс – различен и от този на ортодоксалния съветски марксизъм, и от онзи на западния: за нас противоречивото наследство на „Капиталът” се мислеше през забравените преди това проблеми за „ирационалните превърнати форми”, за „посредниците, които се самоопосредяват”, за „обществено валидните, следователно обективни мисловни форми” (за да стигнем – в диалектическата логика – дори до силогистиката на критиката на политическата икономия). В този хетеродоксален Маркс се открояваха следователно некласическите мотиви, които ни даваха шанс да мислим критически немарксовото време, в което живеем. (Открояват се и сега.) Така стигнахме до заниманията си с теорията на посредническите структури (а емпирически – с посредничеството на Гарфинкеловата етнометодология – до всекидневния живот). Интересуваше ни преди всичко дали, следвайки тези некласически мотиви (и в диалог с Хусерл и Фройд, с Вебер и Лукач, с Фуко и Алтюсер), не могат да бъдат мислени като посреднически структури не само икономиката, но и политиката, науката и технологията. Следствие на тогавашното ни мислене сега е мисленето на заобикалящия ни, връхлетян от екологически колапс, свръхмодерен капитализъм през исторически граници; а с това и мислене, измисляне на нови форми на революционна практика – тогава, когато барикадните очевидно са изживели времето си.
Време е за още едно отклонение. Може би тук, връщайки се към „грапавата земя”, съм длъжен да добавя, че „проблем с литературата”, общо взето, не сме имали – библиотеката на Философския факултет и Народната библиотека бяха добре снабдени с онова, което ни интересува; в спецфонда беше само Ницше (и очевидно, по досадно за логиците недоразумение – „Принципи на математиката” на Ръсел; а на Витггенщайновия „Трактат” пък, който не беше в спецфонда, съветският издател бе сложил предупреждението „Только для научных библиотек!”. Онова, което го нямаше, можеше винаги да бъде доставено чрез „Международния библиотечен фонд”. Когато книгата пристигнеше, я ксерокопирахме в „Народната библиотека” – това беше тягостна процедура, тъй като ксероксът беше един, заставахме на опашка от 6 часа сутринта, а всеки от нас можеше да копира до 15 страници; при това, съвестта ни се измъчваше, тъй като в очите на западните библиотекари, които изпращаха книгите, заниманията ни бяха очевидно незаконни; така или иначе обаче, с „Надзор и наказание” на Фуко, да кажем, семинарът можеше да се сдобие за една сутрин. Активните борци срещу собственото си комунистическо минало не обичат да се сещат за всичко това.
Ще ми се завършекът на тази междинна равносметка да бъде по-обобщаващ. От 1989 година сме обсебени от полубезсъзнателния импулс да забравим обществото, което ни е белязало – не да го мислим, а да го обговаряме с идеологически клишета (също толкова скучни и не по-малко застрашаващи от тогавашните). Но това е общество, което ни е белязало не само с травмите на историческото и биографичното безсъзнавано, но и с онази – ще го кажа и тук по Мамардашвили – "мускулатура на ума", която ще ни помогне да се излекуваме. Затова мисля, че е дошло време на нещо като критическа история на съветската философия – не само на съветската философска машина и на нейните апаратчици, не само на идеологическите клишета (според които марксизмът не можеше да не бъде и ленинизъм), но и на съветското философско инакомислие. Имам предвид не само на професионалната философия (каквато е тази на Илиенков и Библер, на Подорога или Риклин), но и на това, което Мамардашвили нарича – съвсем уважително – дилетантска философия, философията, просветваща през "Доктор Живаго" на Пастернак, през "Сталкер" на Тарковски или през шеста симфония на Шостакович. Дошло е време за нещо като критическа история на съветското – както и на нашето собствено – философско пространство в неговата многомерност. 

[1]И несъмнено "тройната" му статия – статията на Мамардашивили, в която съавтори бяха Соловьов и Швирьов.
[2]Имам предвид преди всичко т. нар. Марксов семинар (Андрей Райчев и Деян Кюранов, Андрей Бунджулов и аз, Кольо Коев и Лиляна Деянова и т.н.), който между 1978 и 1986 години – вдъхновен от Мамардашвили – предложи една нова форма на критическата теория, т. нар. теория на посредническите структури, която понастоящем се развива в Института за критически теории на свръхмодерността. Но не бива да забравяме и онези, от които – общо взето възпитано – тогава се отграничавахме: Асен Давидов, Стефан Попов и Димитри Гинев. Като мисля за онова време в жанра на междинната равносметка, няма как да не сме им дълбоко благодарни.
[3]Може би тук е редно да вметна кратко разграничение – при мисленето на „нашето време” отпреди 1989-а – между мен и Миглена Николчина: според мен това, което тя нарича „Семинарът”, е интелигентска идеологема. Това, което тя в книгата си за 1989-а (година, която изобщо не мисля като революционна), с тънкия си усет, нарича „хетеротопна омонимия”, го имаше още между тогавашните семинари.
[4]Събирахме се в култовия за нас 62-ри кабинет в Софийския университет „Климент Охридски” или в градината зад Народната библиотека „Кирил и Методи” (тогава светиите не бяха на мода).
[5]Не мога да кажа, че ДС изобщо не се интересуваше от нас; но не мога и да кажа, че бяхме подложени на някакви гонения – искаха да се осведомяват само дали възнамеряваме да сваляме властта (не възнамерявахме). Дързостта ни стигаше, общо взето, до това – както, например, в една наша статия с Деян Кюранов и Кольо Коев – да критикуваме държавата си чрез езоповски прочит на статията на младия Маркс за пруската цензурна инструкция.
[6]Този ни почерк в науката стана почерк и на срещите в Гьолечица, които Марксовият семинар инициира през 1983 година, като разшири критическия диалог, поканвайки Цочо Бояджиев и Здравко Попов, Александър Кьосев и Ивайло Дичев, Миглена Николчина и Владислав Тодоров (и далеч не само тях). Когато предадохме срещите в Гьолечица в ръцете на Цочо Бояджиев, почеркът на теоретическо хулиганство с политически нотки – макар и бавно – отстъпи пред почерка на вежливите разговори; и тъкмо затова, макар и да чувствам Цочо Бояджиев като мой близък, Гьолечица вече ми е далечна.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”