Български  |  English

Малеровата Осма симфония

 

Малеровата Осма симфония – момент от един личен разговор

Случва се така, че все юни е месецът, в който в София се представя Осмата симфония, величественият opus magnum на Густав Малер, защото историята на изпълнението й е била свързана с фестивала „Софийски музикални седмици”. Един поглед назад във времето ни връща към датите 22 юни 1984, когато Константин Илиев показа симфонията, 7 години по-късно, на 17 юни 1991, своя пръв прочит на Осмата направи Емил Табаков, след което я записа (неговото интегрално издание на симфониите на Малер бе публикувано през 1996 г. чрез фирмата Capriccio). Трябваше да изминат 27 години и да се появи политически повод, за да стане финансово възможно събирането на огромния изпълнителски апарат за представянето на грандиозно реализираната идея за Gesamtkunstwerk, за синтеза между музика и драма, в която властелин е човешкият глас. През 1906 г. Густав Малер пише на своя биограф Рихард Шпехт: „Досега не съм правил нещо подобно, по стил и съдържание симфонията е съвсем различна от останалите и определено е най-голямата, която съм писал... Но и като форма е нещо съвсем ново: можете ли да си представите симфония, която се изпява от начало докрай?” А в писмо до диригента Вилем Менгелберг уточнява: „Това вече не са човешки гласове, а кръжащи планети и слънца”. Стремеж на Малер е да възпее съзиданието, красотата и любовта в божественото намерение за природата на човека. Прави го чрез два текста – на химна от XIX век „Veni Creator Spiritu”s (Ела, дух на съзиданието) и финалната сцена на втората част на „Фауст”. Те са ядро съответно на двете контрастни части на симфонията, които могат накратко да се определят като химнова и екстазна.
Композицията  е необичайна – и в идейния си порядък, и в структурата, и в състава си, и в характера на тематизма, и в текста си, и в комплицираната драматургия. И е огромно предизвикателство за диригента – и по отношение на прочита, и по отношение на акустичния баланс в организацията на предписаната огромна хорово-инструментална маса. В този смисъл, диригентът в това колосално събитие Емил Табаков бе абсолютно категоричен в личната си реализация на творбата, основана на ясна архитектонична и звукова визия в драматургичното развитие, без никакво колебание в изграждането му. Неговото дълбоко разбиране за същността и характера на Малеровия свят, на посланията, които излъчва, гарантира с непреклонност, с мощ емоционалното и интелектуално въздействие на сложния, величествен симфоничен дискурс на Осмата. Използва максимално възможния ресурс, предоставен му от съставите, с които разполагаше, изгради промислена звукова констелация, извая майсторски драматичната форма. Нямаше и миг на спекулация с ефекта от масата и обема на звука; прочитът му разкриваше неочаквани възможности за диференциране на драматургичните позиции и ясно артикулирано нюансиране в поднасянето на сложната текстура. Музиката на Малер живее и се развива в сърцето и ума на големия диригент от десетилетия. И в този най-плодотворен, мъдър, съзидателен етап от творческия си път, той раздава на музиканти и публика съкровени моменти от своя личен разговор с австрийския гений. А когато на пулта стои личност с ясна способност за тълкуване, тя издига, извежда нагоре и музикантите, които ръководи, които води в красивата сложност на музикалното слово. Точно това се получи в тази паметна вечер, в която всички на сцената с удоволствие се подчиниха на креативната диригентска воля, за да вдъхновят и извисят слушателя.
В този опус гласовете доминират в огромния изпълнителски състав – в случая това бяха Националният филхармоничен хор „Светослав Обретенов” (ръководител Славил Димитров) и Смесеният хор на Българското национално радио (ръководител Любомира Александрова), Детският хор на БНР (Венеция Караманова) и Детският филхармоничен хор (Славил Димитров). Четирите състава бяха добре подготвени и очертаха необходимия жанров контраст: по-тържествена и дистанцирана емисия в химновата първа част и съвсем различна, динамически изпипана звукова бленда с чувствително тембриране и интересна игра със светъл и по-матов звук в емоционалната, много по-близка до Малеровия стил, втора част. Звучаха в хомогенност, с грижа за артикулацията на текста, с ясно открояване на отделните партии в сложната философска система на творбата. Детските гласове постигнаха чисто и непосредствено„ангелския ефект” във втората част, а двата смесени хора пяха забележително в естествената кулминация на изпълнението си - уникалния заключителен Chorus mysticus, промълвявайки „като дъх” - точно както го е чул и указал в партитурата Малер - „Всичко преходно е само притча...”. Беше такъв миг от 90-минутната драма, който не може да се забрави...
Солистите Бианка Кох, Елизабет Пратчер и Колет Бушел – сопрани, Лаура Оливия Шпенгел, Валтрауд Винзауер – алти, Максимилиан фон Лютгендорф – тенор, Томас Вайнхапел – баритон и Андреас Матерсбергер – бас покриха културно и дисциплинирано своите партии и съумяха гъвкаво да преминат от концертно-ораториалната си функция в първата част в ролите на персонажи-символи от финала на Гьотевия „Фауст”. И все пак, имаше редица моменти – след ариите на тенора и някои вокални подстъпи на баса, когато мисълта, че можеше да се отпуснат повече средства за по-изявени гласове, специализирани и известни в този репертоар, пронизваше заедно с притеснението от очакване на адекватна изразност, висок артистичен капацитет и емоционален баланс.
Големият оркестър, съставен от музиканти на филхармонията и радиото, бе усърден, съпричастен в творческия акт, особено в по-експресивните епизоди от симфоничното протичане. Най-впечатляващи бяха групите на виолончелите и басите (и соло изявите на водача на челите Иван Лалев, например), в ефектно произнесения, едва ли не театрален пицикатен монолог във втората част, идеално разположен в музикалното време от диригента, когато „предсказаха” и еруптивните, чувствени и медитативни видения на автора.
В днешно време съществува риск в отношенията между 90-минутна композиция и публика, чиято способност за по-дълговременна концентрация отдавна се е върнала към детската възраст. Въздействието и респектът, който предизвикаха 400-те музиканти на сцената, някак привлече за дълго слушателското внимание. Тишината в залата (с малки изключения) сякаш създаде пространство на единство и доверие, аура за посланията на Малер в този музикален екстрем за тържеството на любовта, за вдъхновението и спасението на човека. „Музиката на Малер е космос, в който намираме място и ние, хората” – изковаването на подобно послание заслужава огромния мъченически труд на всички музиканти, участвали в това рядко събитие.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”