Български  |  English

Разпознайте ни като свои

Отворено писмо до Съюза на артистите в България
и Академия Аскеер

  
Уважаеми приятели,
Отворените писма най-често се пишат с възмущение или огорчение по повод загубени каузи, а аз това публично послание от страниците на вестник “Култура” ви го изпращам в дух на обич. Защото наистина вярвам, че каузата е важна и готова да бъде спечелена по възможно най-простичкия и естествен начин от всички, свързани с нея.
Имам въпрос: защо няма награди “Икар” и “Аскеер” за преводачи на пиеси? Имам и възможен отговор: защото въпросът не е повдиган. Ето, повдигам го и го правя от само свое име, за да избегна разширяването на този текст до нечетим обем (всичките ми колеги имат какво да разкажат по това, с което ще ви занимая, и макар резултатът да е един и същ – нашата невероятна анонимност, – опитът е всеки път индивидуален).
Преди няколко години една страшно симпатична млада режисьорка ми се обади да ме привика на тържеството след церемонията, на която нейният спектакъл по мой превод току-що беше спечелил награда за дебют. “Бих дошла – казах, – но нямам покана.” А тя настоя: „Ти ела, ще обясним на входа, че си преводачката и може да те пуснат!”
Авторите, които превеждам (повечето каталонци и испанци), си ги намирам аз. След дълго четене (и по възможност гледане в Барселона и Мадрид), пак аз подбирам кое да преведа. Преводът на пиеси ми е цел, която преследвам последователно през годините, защото обожавам театъра и искам да вкарвам умни, свежи идеи в България. Когато превеждам драматургия, го правя на свой риск: влагам време, познания, въображение и труд в нещо, което може никога да не се реализира. Предлагам на театри и режисьори текстове, които може никой да не хареса и за които не е изключено да не получа и стотинка. А ако се случи текстовете да се публикуват на хартия, това става на мои и на издателя разноски – прави се от ентусиазъм, не за печалба. Грубо сметнато, от 25 текста, които съм превела дотук, 15 са намерили кой да ги постави. Това означава – сред куп други неща, – че 10 пъти по две седмици от моя живот събират прах в чекмеджето, за което няма да получа дори едно “благодаря”.
Лошото е, че едно “благодаря” не следва задължително и когато текстовете се реализират, когато за тях се заговори в публичното пространство, когато тяхното поставяне доведе до получаването на награди. За първия спектакъл по мой превод научих от плакат на улицата. Никой не ме беше уведомил, че ще се поставя, камо ли да ме пита съгласна ли съм или да подпише договор с мен. За втория получих в мейла си прессъобщението от театъра: в него творческият екип беше описан от режисьор и актьори до сценограф и осветител, но от мен нямаше и помен (а аз бях разнасяла съответния текст две години да го предлагам гратис на кого ли не и го бях изгладувала така епично, че трябва да напиша не писмо, а новела по въпроса). В злощастната част от опита си имам опит за плагиат; няколко “присвоявания” на текст без уредени права; няколко увещавания да се откажа от хонорар (защото, цитирам, “нали трябва да се плати на дърводелеца”); една заплаха по телефона, че ще се погрижат “никога повече да не работя в тази сфера” (когато се разкри, че един театър втора година играе без договор пиеса на мой автор и испанският агент ме помоли да посреднича въпросът да се реши извънсъдебно) и какво ли още не. За мен е очевидно: всичко това се дължи на системната грешка, заради която не само не сме вътрешни – и външни не сме, въобще не биваме отчетени.
Моите колеги имат различни преживявания, както споменах, и подхождат по различни начини. Голяма част от тях превеждат по поръчка, което означава, че не правят рискови изпълнения като моите и не влагат ресурс в нещо, което може и да не се сбъдне... но не означава, че влагат по-малко компетентност и хъс, нито че мястото и правата им се отчитат подобаващо. Някои от тях имат много десетки заглавия в биографията и спокойно може да се твърди, че са една от най-сериозните причини за развоя и съществуването на театъра в България. Само дето същите тези хора и досега не могат да разчитат със сигурност, че ще видят името си на плаката на представлението или в сайта на театъра, да не говорим някой да изрази признателност към тях гласно или писмено по специален повод или ей така. Проявите на почит са лични, редки, извънсистемни, но такова е и най-делничното отбелязване на нашето съществуване.
Ако не е един преводач, ще е друг, ще кажете и ще сте прави. Точно така! По същия начин, по който ако не е един актьор/режисьор/композитор/театър, ще е друг. С различни хора стават различни представления. И някои са шедьоври, други – печално стечение на обстоятелствата. Точно като всички останали в тази игра, ние сме не един и двама, но не сме взаимно заменяеми: всеки има различни специализация, стил, предпочитания, познания, търпение за детайлите, талант. И когато се разтърсите за нещо ново или искате някой професионално да се справи с текст, който ви е попаднал на друг език, се обаждате на онези, на които се доверявате, защото харесвате работата им. Нашата работа е точно толкова измерима или неизмерима, колкото и вашата, колеги режисьори, актьори, сценографи, директори на театри. И неслучайно се казва (поне в Испания, откъдето си черпя текстовете), че преводачът е първият режисьор на пиесата и първият изпълнител в отделните роли. Защо тогава ние никога не сме в официалната картина?
О, в хубавата част от опита си с театъра натрупах много чудесни приятелства, няколко наистина удовлетворителни постановки и няколко въодушевяващи с коректността си сътрудничества. Плюс две-три покани да присъствам на репетиция (не броя изпросените) и едно повикване на сцената за поклон редом с българския екип на постановката и автора (Трите мечки, благодаря за “Дакота”!). Радостите не са малко и не си ги давам за нищо на света. Но и те са все изживени извън очертанията на „действащия театър”. Думите на сцената са моите; моите автори до един аз съм ги “внесла” в България; актьори ми казват, че текстът ми е “вкусен” (любимият ми комплимент)... но аз като преводачка на пиеси нямам призната роля в цялата схема.
Националните награди “Икар” на Съюза на артистите в България (САБ) се връчват на Световния ден на театъра, 27 март. През 2018 г. това се случи за 44 път, като категориите бяха следните: най-добро представление, режисура, дебют, водеща мъжка роля, водеща женска, поддържаща мъжка роля, поддържаща женска, сценография, майсторско техническо осъществяване, музика, критически текст, постижение в кукленото изкуство, куклен спектакъл, съвременен танц и пърформанс, съвременна българска музика, дублаж (мъже и жени), вариететно и атракционно изкуство, цирково изкуство, почетна награда за чест и достойнство. През годините е връчвана и награда за драматургичен текст – винаги на български произведения. Внимание сега. Ако вземем първите седем, най-видими категории и погледнем каква е била в тях пропорцията преводен-роден текст през последните години, ще установим, че тя е малко над пет преведени текста към малко под два български. Последното десетилетие беляза оживление в българската драматургия и въпреки това пропорцията е тази – 5:2 (и то, ако закръгля в ущърб на преводното).
Националните награди “Аскеер” се връчват от фондация “Академия Аскеер” на 24 май от 1991 г. насам и през 2018 г. бяха разпределени в категориите: най-добро представление, режисура, изгряваща звезда, водеща женска роля, водеща мъжка, поддържаща женска роля, поддържаща мъжка, сценография, костюмография, музика, съвременна българска драматургия и почетната за цялостен принос към театралното изкуство. Отново вземам първите седем категории, изследвам внимателно последните десет години и установявам, че съотношението между преводни и български пиеси е малко под 6 към малко над 1. Тоест, от отличените представления на всеки шест преведени има по едно по български текст.
Търсих, търсих в двата сайта (http://uba.bg/награди_икар_архив/ и http://www.askeer.bg/), но да се споменават преводачите не открих. За споменаване на преводачите в материалите около церемониите по награждаването или от сцената не съм чувала – вярно, има няколко представления по предложени и преведени от мен текстове, които са печелили Икари и Аскеери, но мен не са ме канили и не знам какво се говори, когато се говори за добър театър.
Преди десетина години по инициатива на Харалампи Аничкин (не се наемам да цитирам подборка от творчеството му – няма да ми стигне мястото) основахме Клуб на театралните преводачи. Благодарение на ентусиазма на колегите и на гостоприемството на Младежкия и на Народния театър, започнахме да се събираме периодично и да предлагаме тематични подборки от наши не поставяни текстове: три пиеси за войната, представени от тримата си преводачи и четени от актьори доброволци... три камерни пиеси, три само с жени персонажи... На кого ги предлагахме ли? На режисьори и хора от администрацията на театрите, от които зависи селекцията на нови заглавия. Истината е, че както и да ги огласявахме, на срещите ни идваха главно колеги преводачи и актьори. И малко се уморихме да си говорим сами.
Неотдавна в една социална мрежа чудесната ми някогашна “съклубничка” Любов Костова (“Авеню Q”, “Симулатор за чифтосване”, “Смъртта и момичето”) написа: “Честито на всички наградени и номинирани в Аскеер 2018! Специални поздравления на авторите на съвременна българска драматургия! Радвам се от сърце, че се изказаха благодарности за приноса на сценичните работници и службите – без тях спектакли няма да има. Дори за прическите на вечерта имаше благодарности. В този ред на мисли се чудя кога ли най-сетне ще се каже и дума за театралните преводачи, които дават възможност драматургията от толкова много чужди езици да се играе на сцените ни в професионален превод?” Друга от нас, Снежина Здравкова (“Живот х три”, “Брачната илюзия”, “Г-н Ибрахим и цветята на Корана”), коментира: “Няма надежда”. Трета, Златна Костова (“Ало, ало”, “Къде беше снощи?”, “Боси в парка”), реагира със стратегията си за справяне: дума за нас няма да стане, но ние позитивно да си мислим как повечето хубави неща започват от нашите усилия...
Мисля, че драматичното разминаване между реалния принос на преводачите на театър и практически несъществуващото му отчитане действа зле на всички. Мисля, че е време да бъдем включени в общата картина. Мисля, че е срамота през 2018 г. да трябва да се борим имената ни да се появяват до тези на останалите участници в театралния процес. Мисля, че може да ни пуснете, ако се появим на входа, но може и да ни поканите? Аз например надали ще дойда, защото съм срамежлива и шумотевицата ме затормозява. Но може колегите, превели текстовете, които произнасяте, слушате и награждавате, да се появят и да запълнят една тъжна стара липса във вашите редици.
Мисля, че категорията “драматургичен текст” е задължителна и за Икарите, и за Аскеерите (даже ми е неудобно да се аргументирам: без пиесите – какъв театър?). Тя би следвало да бъде не фантомно появяваща се и изчезваща, а ежегодна, и да включва и чуждестранната драматургия, на която се дължи огромна част от българската театрална продукция – както буквално (чужди пиеси, поставени в България), така и всякак косвено (театрален опит, идеи, тактики, заимствани от други страни – опит, който се внася през превода). В случай на избиране на най-добър текст от чуждестранен автор в тази категория, наградата би трябвало да бъде споделена с преводача, чието е авторството на българския текст.
Мисля, че категорията “превод” е задължителна и за Икарите, и за Аскеерите. Мисля, че всяко споменаване на чуждестранен текст трябва да върви с имената на автора на оригинала и на автора на превода. Мисля, че ако текстовете са “вкусни” на български, благодарността трябва да се изразява публично и поименно. Мисля, че ако някой драматург, когото сме открили за вас, ви вдъхновява да се борите, да пораствате, да правите красиви неща, честното е да не забравяте, че сме изходна фаза от процеса. Мисля, че осъзнаването на преводачите като органична част от театралното цяло е за доброто на всички: няма добра система, която да е стъпила стабилно върху пълното пренебрегване на някой от носещите си елементи. Мисля, че “нас” и “вас” е едно крайно сбъркано деление в случая и трябва да изчезне.
Уважаеми колеги и приятели от САБ, “Аскеер” и от всички театри в България, разпознайте ни като свои. Благодаря!
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”