Български  |  English

Роби Мюлер (1940 - 2018)

Вълшебникът

 
Киното изгуби гениален оператор. От 1968 до 2014 холандецът Роби Мюлер е заснел 74 пълнометражни и късометражни филма. И е един от най-мощните и радикални експериментатори във филмовата визия.
Роден е в Амстердам. Израснал в Индонезия, той се връща в родния си град, завършва филмов колеж и заминава за Германия, за да учи занаят. Започва и се утвърждава като изключителен визуалист по време на Новото немско кино и най-вече с филмите на Вим Вендерс. Срещат се на първата му снимачна площадка, където е асистент-оператор и Вендерс (тогава също асистент) се превръща в режисьора на живота му. Първият им съвместен филм е „Алабама: 200 светли години“ (1969). Следват много – в Германия и САЩ, сред които „Страхът на вратаря от дузпа“ (1971), „Алиса в градовете“ (1979), „Погрешно движение“ (1974), „Американски приятел“ (1977), „Париж, Тексас“ (1984), „Отвъд облаците“ на Антониони и Вендерс (1995, сегментите на Вендерс)... които разширяват територията на киното подир екзистенциалните скиталчества и урбанистичните трънаци на битието и придават на road movie философски статус.
Междувременно славата на естетски перфекционист изстрелва Роби Мюлер и в други орбити на режисьорския радикален нонконформизъм: Джим Джармуш, Питър Богданович, Роберто Бенини, Ларс фон Триер, Барбет Шрьодер, Анджей Вайда, Раул Руис, Бела Тар... Изображението му би могло да се сравни с картините на сънародника му Ян Вермеер. Независимо дали става дума за натура или интериор, за композиция или тоналност, за портрети или детайли, кадрите, заснети от Роби Мюлер, поразяват с играта между цвят, светлина и актьор. Или почти така, както поразява седефено-дифузната лъчистост на „Изглед от Делфт“ или приглушената чувственост на „Момиче, четящо писмо“.
Още с първите черно-бели филми на Вендерс операторът заявява математически изчислена композиция, в която нищо не може да се помръдне, за да не се наруши архитектурата на цялото, въпреки че героите са в непрестанно движение – пеша или с превозни средства. Много по-късно той се връща към черно-бялото с Джим Джармуш: в „Извън закона“ (1986), „Мъртвецът“ (1995), „Кафе и цигари“ (2003); и това занимание е така драстично-омайно сред униформираната холивудска визия, че въздейства като цветови шок.
А иначе, подобно на Вермеер, Мюлер не пести колорита. Характерно негово занимание е съчетанието между категоричността на сигналните цветове и чудодейните патини на полутоновете – от рекламната безчувственост на неона до поетичното изящество на филтърния блик.
Във филмите на Роби Мюлер урбанистичният пейзаж играе почти толкова важна роля, колкото преживяванията на героите. Фактурата при него е издигната в култ - човешкото съприкосновение с природата в неговите кадри е заредено с екстремност: болезнена тръпка, параноичен летеж, волева екзалтация...
Мюлер е удивителен майстор на портрета, заснет с ръчна камера – фронталните кадри на Емили Уотсън в „Порейки вълните“ на Ларс фон Триер са разтърсващата душа на филма, целият сякаш патиниран от времето и скрупулите.
Отиде си грамаден оператор. И за кой ли път утехата е, че филмите му живеят. И можем да се насладим на играта с червеното в „Париж, Тексас“, например, и на удивителните лица на Настася Кински и Хари Дийн Стантън.
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”