Думи срещу думи ( литература), брой 27 (2951), 13 юли 2018" /> Култура :: Наблюдатели :: Да поиграем на 70-те
Български  |  English

Да поиграем на 70-те

 
Иън Макюън. „Операция „Сладкоугодник“. Превод от английски Надежда Розова. ИК „Колибри“, 2018 (2012). Цена 20 лв.
 
Сред романистите Макюън е шахматист, изключителен комбинатор. Винаги съм се възхищавал как събира уж далечни сюжетни линии, как дребни детайли изведнъж заблестяват с неподозирано значение, а герой, чиято поява вече сме сметнали за епизодична и най-много приносна за психологическото развитие на друг, изведнъж заема централно място в постройката на романа. Който харесва подобно писане – или пък мисли, че има какво да научи от него в собствения си занаят – трябва да прочете „Операция „Сладкоугодник“. Това може и да не е от най-важните или най-акламирани творби на Макюън, но е рядко увлекателен жанров синтез, който преминава с изящна лекота от политическия към любовния, от шпионския към социалния роман. В не толкова внушителен обем, тук сякаш има от всичко, поднесено с обичайната прецизност на този голям писател.
Сюжетът е твърде сложен, за да го преразказвам. Но с две думи: наскоро завършилата в Кеймбридж Серина Фрум, насърчавана от любовника си – по-възрастен професор, който бързо изчезва от живота й – започва работа в МИ 5. Не след дълго получава задача, свързана с финансова подкрепа за „обещаващи“ писатели, които видимо не споделят симпатията към социалистическия лагер, повсеместна сред тогавашния британски интелектуален елит. Том Хейли се казва авторът, с когото Серина се запознава най-напред през текстовете му, след това трябва уж деликатно да го насочва според нуждите на контраразузнаването, но очаквано се влюбва в него. Различни истории се преплитат в романа, така както и различни теми, сред които особено мощно звучи борбата на Серина със собствената й незначителност в сурово мъжкия свят на тайните служби.
Човек би казал, че Макюън поема нелек писателски риск с първоличното повествование от гледната точка на жена. Серина Фрум обаче е доста убедителна; или поне убедителна по литературен начин, като някоя от героините на Мюриъл Спарк или Айрис Мърдок. (Мърдок е сред авторите, които героинята чете, търсейки идентификация с женските персонажи – само че нейните й се струват твърде образовани, за да открие себе си у тях.) Повествователният глас не задълбава в телесното, не се изкушава от женското писане, но и много малко английски женски гласове от началото на 70-те биха го направили.
Истината е, че в хода на романа образът на Серина изглежда все по-литературен, а самата литература все повече се превръща в самостойна тема. Към средата на книгата читателят си дава сметка, че жанровият комбинатор Макюън отново е сменил правилата на играта и че увлекателното синтетично четиво устремно се превръща в премислено метафикционално упражнение, а погледът назад в миналото гледа не само към обществения кипеж от началото на 70-те, но и към разцвета на постмодерното писане. Най-напред Серина започва да ни резюмира разказите на Том Хейли, които чете; после някои от тях рязко извикват в паметта конкретни ранни разкази на самия Макюън; после сред персонажите изниква Мартин Еймис. Последното решение удвоява метафикционалната спирала, защото неизбежно отпраща към прочутата поява на Еймис в собствения му роман „Пари“. И така нататък, докато стигнем до „неочаквания“ край, който внимателният читател отдавна вече е заподозрял.
Изглежда, критиците са раздвоени по отношение на постмодернисткия обрат. На първо четене аз бих се наредил сред тези, които се чудят защо му е било на Макюън да играе отново такава игра – именно в този роман, който би могъл да се развие по ред други начини. Но, чудейки се, стигам до един ясен отговор: именно заради реконструкцията на 70-те. В известен смисъл, това е голямата задача на „Операция „Сладкоугодник“: да обгледа началото на 70-те с острите обществени проблеми, с избухналото насилие в Северна Ирландия и усещането за разпад, което дава някои отговори на актуални днес питания за разграждането на британската социална държава. И 70-те са тук вътре, объркани и тревожни, уж обновяващи и разкрепостени, но недотам. Работата е, че книгата отива по-далеч: онова време присъства не само в описваните събития, не само в обстановката и в разсъжденията на персонажите, а в самата тъкан на романа, сякаш и той е писан тогава. Решение, в което се долавя не просто професионалната, а моралната убеденост на Макюън, че така трябва, ако претендираш да си верен на духа на времето.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”