Крешендо/декрешендо (музика), брой 27 (2951), 13 юли 2018" /> Култура :: Наблюдатели :: След катастрофата
Български  |  English

След катастрофата

 
Димитър Генчев, „Добрите машини”, изложба живопис, 28 юни- 22 юли 2018 г. Галерия „Кредо Бонум”
 
Изложбата на Димитър Генчев не е просто подбор на най-добрите платна, които е направил от последната си изложба насам. Тя е цялостен проект, който е посветен на тема, разработвана от него последователно от няколко години. „Добрите машини” са стар, ръждясал локомотив, опразнена сладкарска работилница, изоставен трансформатор, блокирал завинаги служебен асансьор, разбита рецепция на хотел… Всички те са останки от един свят, който си е отишъл. Те са били част от този свят, служили са вярно на обитатели те му и когато са станали ненужни, са били изоставени. Кой е този свят? Кои са били обитателите му? Къде са сега?
Без съмнение, тези интериори и екстериори на опустошението са ни познати. Посткомунистическа България е пълна с тях. Особено в бившите промишлени зони на големите градове, но и на по-малките градове и дори селата. Постепенно тези образи на опустошението отстъпват място на нови заводски и бизнес сгради и нов тип техника, но все още присъстват силно в пейзажа на страната. Ние наистина преживяхме края на един свят, а краят на един исторически свят има винаги в себе си нещо от края на света изобщо. Затова картините на Димитър Генчев изглеждат едновременно като реалистични изображения на конкретна действителност и като постапокалиптични видения. Социалната катастрофа, която преживяхме, остави след себе си същите руини, каквито една ядрена война или природен катаклизъм биха оставили. Пейзажите и интериорите в някои популярни холивудски антиутопии, опитващи се да си представят света след глобална катастрофа, не са по-различни от това, което виждаме в картините на Генчев. Разликата е в специфичните детайли, които сочат към нашия свят.
В тези реалистични, дори хиперреалистични изображения на изоставени машини, опустошени цехове и сметища има много меланхолия, осезаемо присъствие на времето и смъртта, напомняне за преходността на историческите светове, в които живеем, но има и нещо съвсем друго. Всички тези машини излъчват достойнство, което разрухата наоколо не може да засегне, дори напротив – подчертава го. Те са превърнати в алегория на определена идея за етическо поведение. Струва ми се, че чрез тях Генчев отдава дължимото на онези хора, които носят света на гърба си, без светът да иска да узнае нещо за тях; на онези анонимни мъже и жени, които, като добрите машини в картините, изпълняват дълга си към другите, без да роптаят, а когато остареят, биват захвърлени в някой заден двор на нашия свят, за да дочакат смъртта си. Хора, които не се оплакват и не смятат, че заслужават повече от това, което са получили. Всички познаваме такива хора. Ако думата „светец” не е загубила смисъла си, то тези хора могат да бъдат наречени и така. Само че това е една святост, която не разчита на спасение. Парадоксална нерелигиозна святост.
Освен достойнството, което машините в картините на Генчев излъчват, светлината, която нахлува в тях, също прави двойствени тези образи на разрухата. Обикновено светлината е студена, нахлуваща от мръсен прозорец или витрина. Тя едновременно прави видима разрухата, дава ни възможност да видим в детайли ръждата по метала, отлюпената боя по стените, изгорелия каучук на гумите, изкъртените врати на помещенията… но също така тя ясно посочва едно пространство навън, една друга възможност, все още неясна, без очертания като празен бял лист, на какъвто приличат често прозорците, огрени от светлината в картините. Светът е надживял катастрофата, това е утрото след нея. Дали в това утро има място за хората, не може да се каже. Нищо в платната не подсказва една такава възможност, но все пак, денят е тук, светлината е тук, а и мълчаливото присъствие на машините сякаш очаква нещо, което не може да се назове. В едно от платната има козичка, която се разхожда в празно помещение, където някога е имало служебен асансьор. Ето че има оцелели след катастрофата. Истински невинните са живи.
Външната разруха като начин да се подчертае неразрушимото вътрешно достойнство, да се извади то наяве. Това, което изглежда като съдържание на картините, е подчертано и в тяхната форма, в техниката на самото живописване. Хиперреалистичните детайли изпъкват на фона на предмети и пространство, в което изстъргването, издраскването, изтриването, т.е. различните начини да се отнеме и разруши живописния слой, не само че не отнемат от силата на живописния образ, а напротив – усилват още повече експресията.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”