Български  |  English

Новото италианско правителство
вече причини много злини

 
Писателят Роберто Савиано се бунтува срещу миграционната политика на италианския министър на вътрешните работи Матео Салвини в този текст, предоставен на вестник „Монд”.
 
„Който от вас е безгрешен, нека пръв хвърли камък на нея”[1]. Никой в Европа не може да го направи. Никой в Европа няма достатъчно чиста съвест, за да си позволи да посочи на другите пътя, който те трябва да следват, за да се справят с трагедията на рискуващите живота си мигранти с една цел - да достигнат до Европа. Никой не може да го направи. И защото Европа остави сама Италия да носи тежестта на отговорността, която явно не може да понесе. И защото Старият континент допусна същите грешки в комуникацията, които доведоха на власт в Рим десни и ксенофобски политически сили, неспособни да осигурят социална кохезия.
Италия е в предизборна кампания от 2013 г. насам. Знаете ли какво означава това?
Означава, че всичко е политическа комуникация - а политическата комуникация е нещо съвсем различно от самата политика: да комуникираш, да представяш в популярна форма, да опростяваш.
Означава, че италианците са заобиколени, обсадени и смазани под тежестта на една политика, която далеч не е реална, а се прави в токшоута и в социални мрежи. Означава, че за да останат на пазара, вестниците и телевизията предоставят място на всеки, който, в по-малка или в по-голяма степен, говори провокативно на разярените граждани. А те, съсипани от така наречения „берлусконизъм”, „антиберлусконизъм” и рецесия, продължили десетилетия, са на мнение, че светът им дължи нещо. Че Европа им дължи нещо.
Означава, че говорещите за мигрантите като за напаст, която трябва да бъде изтребена до крак, незабавно получават видимост, особено ако са спечелили доверие в така наречените „леви” кръгове.
Означава, че тези, които говорят за Европа като за несъстояла се утопия и коварна система, са смятани за реалисти, за разлика от онези, които говорят за нея като за общ проект, който трябва да се оформи и усъвършенства.
Вече са безброй журналистите и личностите, влияещи на общественото мнение, които още в залеза на старото правителство и в зората на новото заеха ксенофобски позиции, които едва-едва прикриват. В момента Матео Салвини работи за прилагането на метода „Минити”[2]. Става дума за доктрината на политическия теоретик Марко Минити [член на Демократическата партия, бивш министър на вътрешните работи], който възнамеряваше, разчитайки на незнайно чудо, да отблъсне призрака на жълто-зеленото правителство (така в Италия наричаме, с известна доза ирония, сбирщината Северна лигата и Движение „5 звезди”), предлагайки прото-легистка[3] политическа линия.
 
Безкрайна горчивина
Самият Марко Минити беше човекът, обявил първи миналата година: „Ние ще затворим пристанищата за неправителствените организации”. Той беше и фигурата, принудила НПО-тата, чрез безпрецедентна медийна политика, да подпишат кодекс за поведение, допускащ съвършено произволни действия. Непосредственият ефект от него бе, че разцепи хуманитарния фронт, който би трябвало да бъде единен, за да защитава онези, които помагат на най-слабите.
Същият този Минити обясняваше на италианците горе-долу следното - дори и броят на кражбите с взлом да намалява, ние няма да се интересуваме от факти и статистика, а от вашите чувства. И ако вие се чувствате несигурни, ние ще проучим начините, чрез които да ви дадем по-широко поле на действие, за да можете сами да се защитавате. Всичко това подготви терена за онова, което се случва днес – така че не сме в ступор, просто сме изпълнени с безкрайна горчивина.
И докато всичко това става в Италия, какво точно прави Европа? Къде е солидарна Европа? Някой каза - съвсем основателно впрочем - че първо при Берлускони, а после при Ренци, Италия се съгласи да приеме мигрантите, но срещу известни икономически отстъпки. Но възможно ли е Европа да не си дава сметка, че този вариант не работи? Възможно ли е европейските държавни глави да не приемат сериозно резултатите от своите неефективни - да не кажа престъпни - политики?
Споразумението между Германия и Турция, имащо за цел да затвори балканския маршрут, проправи път на спогодбата между Италия и Либия - милиарди евро бяха преведени на недемократичните правителства, за да издигнат истински лагери с доказани изтезания и малтретирания. През 2016 г. Турция сключи с Европа един от най-изгодните договори: 6 милиарда евро за три години; а миналата година Либия поиска от Италия 800 милиона евро, за да пресуши миграционните потоци. Тези средства можеха да бъдат използвани, за да приемем и предоставим помощ на мигрантите. Но изглежда, вместо да търсим реални решения, предпочитаме да плащаме на мъчителите, за да държим проблемите далеч от очите си.
И къде е Франция във всичко това? Тя криминализира солидарността по същия начин, по който го извърши правителството на Паоло Джентилони и точно както сега го прави кабинетът на Матео Салвини и Луиджи ди Майо. Вземете например случая с планинския водач Беноа Дюкос, арестуван от френската полиция заради това, че помагал на бременна мигрантка на френско-италианската граница. Това е само един случай, но ярък пример какво се разиграва редовно на границата ни. От него ни става ясно как правителствата решиха да се противопоставят на десните екстремисти, опитвайки се да ги победят на собствения им терен.
В Италия ние видяхме колко неуспешна е тази стратегия и се надяваме, че и другите страни ще си вземат поуки от провала ни. Защото, ако все още не е станало ясно, това е идеалната Европа на Салвини – евродепутатът, станал известен с отсъствията си от заседанията в Брюксел, който, в качеството си на министър на вътрешните работи, влезе в историята с комуникационната си кампания срещу мигрантите.
 
Груб расизъм
Матео Салвини се настани във Виминал[4] [седалището на Министерството на вътрешните работи] и забрави, че по време на мандата един от приоритетите му е да гарантира сигурността - истинската сигурност - на италианците, ежедневно застрашавана от престъпните организации. За нея не става и дума в договора между Северна лига и „5 звезди”, ако не броим едно маргинално споменаване.
Матео Салвини не се интересува какво представляват криминалните организации и как действат. Матео Салвини не е наясно с тези въпроси и за да не издава незнанието си, говори за мигрантите. За да прикрие невежеството си, развива комуникационна политика в социалните медии, пише декларации, за които след няколко години новите поколения ще ни искат сметка.
Нещо по-конкретно: преди няколко дни в историческия център на Неапол избухна бомба. И как реагира министърът на вътрешните работи на тези сериозни проблеми на обществения ред и организираната престъпност? Като се погрижи „първо за италианците”, т.е. като използва обичайния лозунг на Северната лига?
Човек се чуди кои са италианците, които ще минат на първо място, тъй като тези на юг, където Салвини бе избран за сенатор (в избирателния район Розарно, Калабрия), са по-големи жертви от останалите, подложени са на жестокостите на престъпните организации. Но заради късогледството му те не попадат в зрителното му поле - там са единствено мигрантите, използвани, за да превърнат най-крещящия расизъм в избирателна подкрепа.
Веднага след назначаването си на поста министър на вътрешните работи Салвини обяви: „Празникът за мигрантите свърши”.
Какъв празник, обаче! Да се родиш в Африка, да жертваш всичко и да затънеш в дългове - само и само, за да се опиташ да изградиш едно по-добро бъдеще! С надеждата, че ще можеш да промениш положението си и да помогнеш на семейството си, което междувременно остава там – в Африка, защото е твърде голямо, защото в него има жени, възрастни и деца, които няма да издържат страданията по време на дългото и трудно пътуване.
Какъв празник - да прекосиш континента, натоварен заедно с още 50 души в едно превозно средство, предназначено за десетина пътници! Какъв празник е да вървиш към целта без храна и почти без никаква вода... да си в разцвета на силите си, но въпреки това да си безкрайно уморен, изтощен, изстискан. И все пак, независимо от всичко, все още да таиш надежда!
Какъв празник! Да пристигнеш в Либия, да направиш и невъзможното, за да не останеш затворен в бежански лагер. Да се опиташ да избегнеш да те превърнат в разменна монета между разбойниците, зажаднели за пари, и семейството ти, останало в родината ти, за да помага - на теб - побягналият към Европа, като трупа дългове, които ще изплати след дълги години упорита работа. Заем, срещу който получаваш свобода, кредит, с който купуваш надежда!
Какъв празник! Да си платиш за мястото на малка гумена лодка, която може би ще трябва и да направляваш, а когато нещата вземат и се объркат, изведнъж да се окажеш и „контрабандист”. Какъв празник е да прекараш в морето часове наред? И когато е спокойно, и когато е бурно. И когато е топло и ослепително през деня, и когато е ледено и тъмно през нощта... Какъв празник е да бъдеш смазан, притискан от над сто души, вкопчени в лодката, която от всички страни пропуска вода... и да си в центъра, там, където няма въздух... а после да си изтласкан да седиш на ръба с ледени, вкочанени и провесени над водата крака.
Какъв празник е да си дете и да изживееш този ад, да си майка или баща и да се чувстваш отговорен, че си взел със себе си най-ценното, което имаш на този свят. При условия - страшни и рисковани. Какъв празник е, когато малката гумена лодка вече съвсем не издържа, пропуска отвсякъде, а ти си измъчван от страх пред предстоящото потъване...
Какъв празник е, когато Малта, Италия и останалата част от Европа се опитват да се отърват от горещия картоф и да го запратят възможно най-далеч? Какъв празник е, когато на неправителствените организации - тези „морски таксита” (запазена марка Луиджи ди Майо) и тези „вицетрафиканти” (запазена марка Матео Салвини) – се пречи, за да не помагат на хората, но за това пък на либийската брегова охрана й е дадена зелена светлина – да, тъкмо на нея, на тази, която заговорничи заедно с трафикантите (по данни на ООН)... Какъв празник е, когато по телевизията излъчват видеозаписи от спасителните операции на същата тази либийска брегова охрана с изрязани кадри, продължаващи десетки минути, на които се вижда как военните удрят мигрантите, стрелят по лодките и заплашват служителите на НПО-тата.
 
Невъзможно е да мълча
Какъв празник е, когато никой не идва да ти помогне, когато лодката ти потъва, а с нея на дъното на морето ще отиде и тялото ти, останало без капка сила, издържало раздялата със семейството, пътуването през пустинята, глада, побоищата и изтезанията в либийските лагери, изнасилванията и насилията от всякакъв вид. Помислете си само... за какъв празник, по дяволите, говорим! И един ден, когато след сто години дъното на този малък къс от Средиземното море бъде изследвано и учените открият останките на стотиците хора, историците ще се чудят каква ли война се е водела?
Но какъв празник е само, когато ситуацията се подобри и когато италианският военноморски флот даде разрешение на „морските таксита” най-накрая да започнат спасителните си операции. И какъв празник е, когато, след като се качиш на тези „таксита”, вече знаеш или поне се догаждаш, че тези часове на плаване ще са единствените, в които може би ще можеш малко да си починеш. Може би малко да поспиш. Да се надяваш, че най-лошото, което може да ти се случи, са тези болезнени рани по голите ти пети, отворили се сега, на сухото, след като толкова дълго си ги държал под вода.
Но най-лошото не са разранените пети, не е гладът, липсата на сън или мислите за спътниците, изчезнали или загинали по пътя. Най-лошото е в Италия – това, което ще ти се случи, когато пристанищата са отворени. Или някъде другаде, имайки предвид, че тези дни дуото Матео Салвини (вътрешният министър) и Данило Тонинели (министърът на инфраструктурата и транспорта) решиха да затворят пристанищата за „пътниците” на възхитителните „круизи”.
„Празникът” за някой, пристигнал с лодка през нощта в Италия и получил разрешително за пребиваване на територията на страната, може да настъпи и през нощта, някоя съботна вечер, докато помага на другарите си да си намерят ламаринени листове, за да си направят убежище, издържащо на огън. Празникът е внезапен. Той е куршум, изстрелян в главата. По този начин умря Сумайла Сако в Калабрия, на няколко километра от Розарно, малката община, от която Салвини бе избран за сенатор. Сумайла е имал валидно разрешително за пребиваване. Затова не смея и да си помисля какъв ли празник ще изживее онзи мигрант без документ като на Сако.
Едно знам със сигурност - ние не можем да дадем и миг покой на това правителство, което работи с изявления. Ние трябва да го накараме да съжалява за деня, в който реши, заради егоизъм, проклетия и личен интерес, че за да съществува човек, трябва да бъде расист. Ето защо в тези часове, както никога, за мен е невъзможно да мълча. И в тези дни, както никога, се чувствам като пълноводна река, която трябва да се излее. За щастие, не съм единственият, който държи да обясни защо не трябва да даваме повече време на новото правителство, което, макар и още да не се е заело сериозно с работа, вече причини твърде много беди. Нанесе непоправими щети.
 
Братоубийствена война
Вие ще ме попитате: Как е възможно да сътвори толкова поразии, след като съществува от толкова кратко време? Възможно е, тъй като бе предшествано от дългата и изтощителна предизборна кампания на „Северна лига” („Форца Италия” е само една патерица, жертвеният козел) и на Движението „5 звезди”, които без никакви скрупули и ограничения си играха със слабото място на тази страна, чиято връзка на доверие с политиката вече бе напълно разкъсана. А защо - ще ме попитате вие – тази страна сега се доверява на две политически движения, например „Северна лига” и Движението „5 звезди”, след като в очите на мнозина – от които съм и аз – те са също толкова ненадеждни, като Демократическата партия (ДП) и „Форца Италия”?
На първо място, защото тези партии знаят как да комуникират в социалните мрежи, на второ - защото поддържат реални (а не само виртуални) отношения с избирателите – контакти, каквито „Форца Италия”и „Демократическата партия” от доста време нямат. Но преди всичко, защото успяха (макар и да го направиха по възможно най-лошия начин) да предадат посланието си: „Скъпи италианци, ние ви разбираме, ние сме на ваша страна. Вашите страхове? Те са оправдани. Вашата неприязън? Тя също е оправдана”. „Северна лига” и Движение “5 звезди” отидоха още по-далеч. Чрез разпространяване на фалшиви информации и грешни цифри, те дадоха на много от италианците онова, което искаха: врагове от плът и кръв.
В Италия току-що избухна война - тази война от дълго време се водеше мълчаливо на два фронта. На първия фронт се сблъскаха сегашното италианско правителство и всички онези, опитващи се да кажат, че то не предлага реални решения на икономическите проблеми и бедите в страната. На втория фронт жертвите са реални и многобройни, тъй като там се води братоубийствена война между страдащи хора. Война, от която зависи съдбата на Италия и Европа. Африканските мигранти, които пристигат тук, само привидно са в нейния център; онова, което в действителност е поставено на карта, това е типът бъдеще, което искаме да изградим - бъдеще на ангажираност и работа или бъдеще на терор и бедност. Днешните ни действия ще обуславят много повече, отколкото ни се струва, онова, което можем да очакваме (или искаме да видим) в утрешния свят.
Войната, която се води, не е такава, каквато изглежда - война за затваряне на границите или за намаляване на притока на мигранти, пристигащи в Италия. Ако случаят беше такъв, би било по-целесъобразно да се преразгледат споразуменията, подписани с Европа, а не да се въоръжават италианците срещу други човешки същества.
От тази гледна точка, Aquarius[5]е капан, в който всички ние паднахме; който раздели общественото мнение, разпали страстите и задуши всяко разсъждение. От една страна са тези, които, въпреки 630-те човешки същества в морето, смятат, че е справедливо да се даде урок на Европа, а от друга са онези, които смятат, че е неразумно 630 души да се превръщат в инструмент за постигане на преговори. Остава да се окаже, че като погледнем цялата картина, ние сме загубили всичко. Нещо, което, в по-голяма или в по-малка степен, ни предстои.
 
Пропагандата и фактите
Целта на „нулевото дебаркиране” в Средиземноморието не е нищо друго, освен престъпна пропаганда. Това няма да стане от днес за утре, а така или иначе, няма никога да се случи. Матео Салвини - това е линията, споделяна от „Северна лига” и от „5 звезди”, и това е, което всички ние искаме – казва, че иска да предотврати други трагедии в морето и да измъкне мигрантите от ръцете на ненаситните трафиканти на хора в Либия и от лапите на престъпните организации в Италия. Но едно нещо е пропагандата, а съвсем друго - фактите. Още преди Салвини, всички негови предшественици се опитаха да постигнат „нулево дебаркиране”. Те изпробваха същите рецепти и претърпяха същото фиаско (решението да се строят лагери в Либия се оказа провал, единственото работещо решение бе да се зачитат правата на всички човешки същества). За разлика от другите, Салвини е просто демонстративно по-зъл и има съюзници в правителството, които го подкрепят.
В продължение на години наред ние сме предоставяли помощи на нестабилни държави, захранвали сме с парите на италианци и европейци трафиканти и престъпници, без да можем да разрешим никакъв проблем, защото, докато има хора, които искат да напуснат Африка и да дойдат в Европа, докато липсват законни средства да се направи това, винаги ще има едни други хора, които да им вземат парите и да ги закарат до Стария континент.
За африканците вратите на Европа са затворени и единственият път, който имат, е нелегалният. И той се оказва в ръцете на либийските мафии, които им дават възможност да преминат (средно 100 000 души годишно). Съществува търсене, но няма нито една законна оферта, която да го удовлетвори. Каквито и да са бруталните методи на Матео Салвини и каквито и медени слова да капят от устата на Луиджи ди Майо, това е най-елементарният закон на пазара: когато има търсене, има и предлагане – независимо законно или не.
Можем ли да приемем всички? Не. Но частта, поета от Италия, не е чак толкова голяма, че да можем да кажем: „Ето, това е добре, това е достатъчно!”. Често се питам какво е решението, сякаш съществува някакво решение, което може да реши феномена на миграцията. Няма едно окончателно решение, но има множество стъпки, които можем да направим.
Първо, да легализираме всички нелегални имигранти, които сега са в Италия: през 2002 г. Роберто Марони го направи, като даде документи на 700 000 мигранти. Те веднага се трансформираха в 700 000 данъкоплатци. Сегашното правителство може и трябва да направи същото.
 
Заспали съвести
На второ място, нека поговорим за регламента за издаване на визи и да престанем да даваме пари на либийските мафии, защото те не са нищо друго, освен тъмничари, на които плащаме. Тези средства тежат на нашия бюджет, но най-вече тежат на съвестта ни, макар и да имаме основания да смятаме, че след толкова години предизборни кампании с жалки политически номера, много от италианците са с дълбоко приспана съвест и нищо не усещат.
На трето място, нека да сключим споразумения с европейските държави, така че разрешителните, издадени в Италия, да могат да позволят на притежаващите ги да пътуват и работят из целия Европейски съюз. А това означава да правим политики и да спрем с празнословията. Защото, ако не го направим, ще ни е лесно да предскажем какво ще преживеем през следващите месеци и години.
През последните дни мигрантите от Aquarius бяха задържани в морето в продължение на два дни, а тези на борда на кораба Diciotti [плавателен съд на италианската брегова охрана] успяха да акостират в Катания. Ще има ли мигранти клас А и клас Б? На Aquarius имаше хора от спасителните операции, извършени от италианската брегова охрана. Така че следващия път си представям как никой няма да иска да напусне кораба на официалните „спасители”, за да отиде на плавателния съд на някоя неправителствена организация, за която пристанищата ще останат затворени, Бог знае, за колко часове или дни.
Ние изживяваме на свой гръб последиците от всичко това в Италия, където войната, която се води в момента, е братоубийствена. Война между италианци, които живеят вече поколения в страната, и мигранти, които законно или не, живеят и ще живеят в нея, работейки срещу подаяния, често пъти в условия, близки до робските.
Парадоксално, но факт - когато се фокусираме върху онези, които все още не са пристигнали в тази страна, ние пренебрегваме правата на онези, които вече са тук: права, които притежава всяко човешко същество, без значение дали има или не разрешително за пребиваване.
Но тук е най-голямото зло - вълната от омраза към африканците, която облива някои и която е насочена към онези, все още не стъпили на италиански бряг, изведнъж се излива върху онези мигранти, които вече живеят в Италия. Ние ставаме свидетели на разкъсвания на социалните връзки, на надигане на националистически и расистки настроения срещу всичко, което се възприема като чуждо тяло.
 
И къде е Европа в цялата тази работа?
Тъжната истина е, че въпреки всичко, сегашното правителство се харесва на хората и подкрепата за него се умножава - защото посочва цели за постигане, врагове за убиване с камъни и категории хора, срещу които да се водят битки.
Независимо дали на италианците им харесва да слушат тези неща или не, те отговарят на истината. Впрочем, огромната маса от "коренните" италианци, които живеят в страдание и нетолерантност, няма по никакъв начин да могат да променят собственото си положението, ако се въоръжат срещу мигрантите, със или без разрешително за пребиваване. Обратно, когато дори и на малцинствата правата са гарантирани, тогава и цялата общност ще спечели. И последиците за обществото и за сигурността като цяло ще са незабавни.
Трябваха ни десетилетия, за да се интегрират цели общности, а сега са достатъчни само няколко години всичко да се срине като кула от карти под ударите на национализма, който днес превръща всички ни във врагове. Още веднъж поставям въпроса: и къде е Европа в цялата тази работа? Европа вече живее с идеята, че Италия е загубена. Как иначе да тълкуваме оценките на Еманюел Макрон и антуража му за Матео Салвини? Ако един писател, интелектуалец, журналист – независимо от националността – ви заяви, че от стратегията на Матео Салвини на човек „му се повръща”, той само ще упражни правото си на критика, на което ще има пълно право. Но когато тези думи са изречени от екипа на държавен глава[6], тогава говорим за доказателство, че Италия вече е извън Европа.
Ако Европа не успее да изпълни мисията си да приеме и интегрира мигрантите, то неин дълг е да оглави движение за промяна на добродетелите, а не да затъне в най-подлия и зъл национализъм. А европейските лидери, които не са на нужната висота да се справят със ситуацията, ще направят най-добре да замълчат, това ще е по-правилно, отколкото да ръсят добре премислени обиди, защото залогът е човешки живот. А когато на карта е поставен животът на хората, политическите изчисления не са нищо друго, освен жесток цинизъм.
 
Le Monde, 21.06.2018
Превод от френски Иван Николов


[1] От Евангелието на Йоан 8;7.
[2] Той е кръстен на Марко Минити – италиански вътрешен министър, който, докато беше министър, заяви, че мюсюлманите в Италия трябва да се съобразяват и да приемат европейските ценности. Само тогава те ще могат да се приспособят към италианския начин на живот. Иначе са нежелани.
[3] Под легист се има предвид член или привърженик на „Северна Лига”.
[4] Виминал е най-малкият от седемте хълма на Рим.
[5] На 11 юни Италия отказва да пусне спасителния кораб Aquarius да акостира на нейно пристанище. Тогава италианският вътрешен министър Матео Салвини писа в профила си във фейсбук, придружен с хаштаг „Затваряме пристанищата”, че това се прави, за да стане ясно на хуманитарните неправителствени организации, чиято собственост е Aquarius, че Италия няма повече да бъде съпричастна към незаконната миграция и че те ще трябва да си търсят други пристанища. В крайна сметка, след като и Малта затвори пристанищата си, Испания прие Aquarius, като,според испанските медии, на борда му са плавали 629 мигранти, сред които 134 деца – от тях 123 без придружител – и седем бременни.
[6] Става дума за говорителя на управляващата партия във Франция Габриел Атал.

 

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”