Български  |  English

Все още ли сме добри европейци?

 

Реч, произнесена при отличаването на Юрген Хабермас в Берлин с Голямата немско-френска медийна награда за 2018 г.)
 
В дипломата ми за средно образование на мястото за желана професия е отбелязано: „Хабермас иска да стане журналист”. Въпреки това, от момента, в който започнах работа в регионалната редакция на „Кьолнер Щат–Анцайгер“ в Гумерсбахер, а после при Адолф Фризе прописах за рубриката „Фейлетон” на „Ханделсблат”, изглеждаше така, сякаш писането ми се отдава трудно. Дори твърде благосклонният към мен Карл Корн, който още като студент в Бон горещо ме насърчаваше да си упражнявам пръстите, по-късно каза, че трябва да си остана при моите академични постижения. Тези опасения се съдържаха и в писма на читатели, които получавах в ранните си години. Днес, на моята възраст, едва ли може да има надежда за подобрение. Ето защо толкова много ме зарадва поканата на директора на радиото на Саарланд да взема немско-френската награда, поемайки по стъпките на такива известни нейни носители, като Томи Унгерер[1], Симон Вейл и Жан Аселборн[2].
Сега няма да се занимавам със симптоматичните шумотевици в Бавария, които предизвикаха правителствена криза и изтласкаха на заден план истинския проблем - липсата на готовност за сътрудничество в ЕС. Отговорността е на един тип „приятели на Европа”, които не си признават, че имат резерви към една солидарно работеща Европа. Жан-Пол Сартр описа с mauvaise foi (злонамереност) ярката противоположност на bonne foi (добросъвестност). Кой от нас не познава онова тихо безпокойство, което обхваща човек, когато действа bona fide (т.е. добросъвестно); а в спокойни часове започва да усеща глождещото го съмнение доколко последователни са убежденията му, на които е дал външен израз?
Има едно прогнило място, където реката от аргументите ни незабелязано изчезва. Излизането на Еманюел Макрон на европейска сцена разкри подобна прогнилост в самовъзприемането на германците, когато по време на кризата с еврото се тупаха по рамото с твърдото убеждение, че все още са най-добрите европейци и издърпват останалите от калта.
Нека само да добавя, че не обвързвам приписването на такава mauvaise foi (злонамереност) с моралния укор. Причината е, че самите пострадали не са нито изцяло виновни, нито напълно невинни за прогнилостта на вярата си. В тази връзка откривам прилика между нашата германска проевропейска нагласа и един съвършено различен феномен, широко разпространен в цистерцианските манастири през XI век. Става дума за състоянието, при което вътрешният мир на монасите, разклащан от изкушенията на вярата, се потапял в дълбоко меланхолично отвращение. Тогава апатията, наричана меланхолия, не се наказвала като грях, защото не прекрачвала когнитивния праг на конкретните религиозни съмнения. В същото време тази „монашеска болест” не трябвало да отговаря на клиничните описания на депресията, тъй като това щяло да освободи страдащите от нея изцяло от отговорност. Така че, не се смятало, че монасите са изцяло виновни за своята апатия, но и те самите не трябвало да се чувстват напълно невинни, че я изпитват. Именно това колебание, размиващо границата на отговорността, добре характеризира онази вяра, за която ние се досещаме, че крие в себе си някаква уловка, че е mauvaise foi.
Години наред общият тон на авторитетните вестници имаше за цел населението да продължи да храни добра вяра в солидарната роля на германците в преодоляването на кризите. До голяма степен се смяташе, че Германия е безкористна, докато изпълнява ролята си на предпазлив кризисен мениджър и щедър кредитор: Нима Германия не се грижеше винаги за доброто на всички страни членки на ЕС, включително и при неуспешния си опит да посочи вратата на гърците? Но днес, при тези напълно непредвидени предизвикателства на радикално променената ситуация в света, самодоволното самовъзприемане на германците започна за първи път да се разклаща от съмнения. Като доказателство ще посоча една наскоро публикувана редакционна статия за онази скандална нощ, когато в ранните сутрешни часове френският президент притиснал германския канцлер да направи отстъпки и да не гони Гърция от Европейския паричен съюз. Едва сега, три години по-късно, съобразителната журналистка Керстин Гамелин можа да припомни, без да украсява думите, тази най-ниска точка в нашия безсрамен национален икономически егоизъм (SZ от 21 юни 2018 г.).
Наистина, германците имаха основания да се възприемат като добри европейци по времето на старата ФРГ до управлението на Хелмут Кол. Тези причини се обясняваха със специфичното положение на Германия на победена държава, не само във военен план, но не бяха съвсем очевидни. Започналата с Кол промяна в германския манталитет в посока прословутата нормалност на окончателно обединената национална държава осигури нов акцент в самоосъзнаването ни. В крайна сметка, покрай кризата с банковия и с държавния дълг, както и заради биещите се национални наративи за кризата, самовъзприемането на германците стана все по-егоцентрично и все по-отчетливо прие характеристиките на mauvaise foi. Слабото място на тази лековерна самозаблуда се разкри при дисонансния момент, когато германците изпитаха недоверие към готовността на другите нации да си сътрудничат, особено що се отнася до европейския Юг. Ако внимателно се заслушате какво казва Меркел, ще забележите, че тя по особен начин използва думите „лоялен” и „солидарен”. Такъв случай имахме наскоро, когато при разговор с телевизионната журналистка Анне Вил по ARD Меркел изиска от европейските партньори съвместни политически действия по отношение политиката за предоставяне на убежище и митническия спор със САЩ и в тази връзка призова за „лоялност”. В повечето случаи Меркел е началникът, който очаква лоялност от служителите си. В същото време, общите политически действия изискват повече солидарност, отколкото лоялност.
Изхождайки от различните интереси, понякога се налага в името на общата полза Германия да отстъпи от един или друг свой интерес. Така например, при политиката за предоставяне на убежище поради географското си положение не всички държави са засегнати еднакво от миграцията; и не всички имат еднакъв капацитет да приемат мигранти. Също така и обявените американски мита за вноса на автомобили засегнаха някои страни по-сериозно от други. Германия – по-конкретно. В подобна ситуация да предприемеш общо политическо действие означава да вземеш предвид интересите на другите и отговорно, заедно с останалите, да понесеш последствията от съвместното решение. И при двата споменати случая интересът на Германия е доминиращ и това е също толкова очевидно, колкото и когато говорим за стремежа й към обща европейска външна политика.
Фактът, че в такива случаи федералният канцлер говори за „лоялност”, се обяснява с обстоятелството, че Меркел от години използва „солидарност” предимно в тесен икономически смисъл.
„Солидарност срещу лична отговорност” е евфемистична формула, използвана по време на кризисната политика от последните години с цел да изпълни условията, наложени от кредиторите на заемополучателите. Но условното ново тълкуване на понятието „солидарност” е семантичната точка на пречупване, при която увереността ни, че ние, германците, сме най-добрите европейци, започва сериозно да се разклаща.
Противно на дивия вик за трансферни плащания, каквито никога не е имало, в общественото съзнание постепенно се наложи разбирането за липсващата легитимност и за съмнителния успех - както на реформите на пазара на труда, така и на политическите условия, възпрепятстващи инвестициите, в резултат на които цели поколения останаха без работа.
„Солидарността” е понятието, описващо връзката на взаимно доверие между отделни субекти, доброволно обвързали се в общо политическо действие. Солидарността не е любов към ближния и със сигурност не е поставяне в услуга на някоя страна. Този, който се държи солидарно, е готов както дългосрочно да защитава собствения си интерес, така и да има доверие на другия, че и той в същата ситуация ще се държи по подобен начин, съгласявайки се с някои неблагоприятни условия в краткосрочен план. В нашия случай взаимното доверие е доверието отвъд националните граници и то е също толкова важна променлива, колкото и дългосрочният личен интерес.
Доверието гарантира срока, в който е възможно да се тества по принцип очаквано обезщетение, за което обаче не е сигурно кога, как и дали ще се издължи.
Маниакалното поставяне в зависимост от така наречената „солидарност” издава липсата на базисно доверие, а под него прозира продънената основа на националното ни самовъзприемане като добри европейци.
По време на преговорите за реформи, предложени от Еманюел Макрон, Федералната република и теглените на буксир от нея така наречени „страни донори” се колебаеха дали да разширят работещата при неоптимални условия валутна общност, като я превърнат в политически съюз на еврото.
За тази цел трябваше да се създаде демократична еврозона, която да бъде не само „устойчива” на спекулации - с противоречив банков съюз, със съответен Закон за несъстоятелността, с общи гаранции по спестовните влогове и с контролиран на европейско равнище Валутен фонд. Тя преди всичко трябваше да бъде „въоръжена” с умения и бюджетни средства за операции срещу бъдещо икономическо и социално раздалечаване между отделните страни членки. И в случая не става дума само за фискална стабилизация, а за конвергенция, а това означава икономически и политически по-силните страни членки да имат намерение да изпълнят нарушеното обещание за единна валута, като осребрят конвергентните икономически процеси.
Десният популизъм е взел на въоръжение предразсъдъците срещу мигрантите и пробужда страховете от модернизацията в несигурните средни класи. Симптомите обаче не са самата болест.
Дълбоката причина за политическата регресия е осезаемото разочарование, че в сегашното си състояние ЕС не притежава нужните политически способности да се противопостави на тенденцията на нарастващо социално неравенство във и между държавите членки. Основно десният популизъм се дължи на широко разпространеното усещане сред по-слабите, че ЕС няма политическа воля да действа.
При оформянето на един съюз на еврото, способен да действа, ядрото на Европа, което днес се възприема като разпадащо се, би било единствената възможна сила срещу по-нататъшното разрушаване на нашия прехвален социален модел. При сегашното си състояние Съюзът може само да ускори опасното дестабилизиране.
Причината за тръмписткото разпадане на Европа е нарастващото, и, о, мили Боже, реално осъзнаване на европейските народи, че липсва политическа воля, на която могат да се доверят, че ще ги измъкне от порочния кръг, в който са попаднали. Вместо това, политическите елити потъват в следата на малодушния, ръководещ се от социологическите проучвания опортюнизъм, който има за цел краткотрайното задържане на властта.
Липсата на смелост да имаш собствени мисли, заради която печелиш мнозинства на цената на поляризация, е още по-комично, имайки предвид, че отдавна съществуват мнозинства, готови да проявяват солидарност като fleet in being[3]. Политическите елити - и на първо място обезверените социалдемократически партии – лъжат избирателите си.
Мнението ми не е просто отражение на разочаровани философски идеали, а може да се потвърди от скорошна публикация на изследователската група на Юрген Герхардс[4], който от много години провежда сериозни широкообхватни сравнителни проучвания за готовността на 13 държави членки на ЕС да проявяват солидарност. Оказва се, че вече се е оформило както едно общо, различно от националното, съзнание за европейска солидарност, така и една неочаквано висока готовност за подкрепяне на европейски политики, надхвърлящи националните граници.
Италианската криза може би е последният повод, когато ще се сещаме за безобразието, при което на Европейския паричен съюз се наложи строга система за контрол в полза на икономически по-силните страни членки, без в замяна да се открият полета и компетенции за общи гъвкави действия. Ето защо първата малка стъпка по посока създаването на общ бюджет на еврозоната, който Макрон извоюва от Меркел, има толкова голямо символно значение.
Някак е странно, че германското правителство, притиснато в ъгъла, се остави парче по парче да му „изкупят” твърдата съпротива срещу всяка стъпка по посока интеграция. Не мога да си обясня защо германското правителство е толкова сигурно, че ще си спечели партньори, с които да намери общи допирни точки по важни за Германия теми, като външнотърговските отношения, бежанския въпрос и външната политика, блокирайки по същото време жизненоважния въпрос за политическото разширяване на еврозоната.
Германското правителство е заровило главата си в пясъка, докато френският президент дава израз на желанието си да превърне Европа в глобален играч в борбата за либерален и по-справедлив световен ред. Ехото, с което в германската преса отекна постигнатият компромис в резиденцията в Мезеберг, е подвеждащо – вестниците пишат, сякаш ангажиментът за бюджета за еврозоната, с който Макрон постигна така необходимия му успех, е в замяна на подкрепата му за политиката на Меркел за предоставяне на убежище. Това размива разликите между Меркел и Макрон – Макрон, който най-малкото постигна дневен ред, далеч надхвърлящ интересите само на една страна, и Меркел, която се бори за собственото си политическо оцеляване.
Макрон с право е критикуван заради социалния дисбаланс на реформите в собствената му страна; но той се откроява сред европейските лидери, защото оценява всеки текущ проблем, разглеждайки го в по-широка перспектива, заради което не действа само реактивно. Той се различава от останалите и по това, че има смелостта да формира политика. Политика, чиито успехи опровергават твърденията на социолозите, че сложният характер на обществото допуска само реакции, избягващи конфликти.
Естествено поглед, признаващ само античните образци и фокусиращ се единствено върху едни и същи възходи и падения на империите, ще подмине историческата новост на сегашната ситуация.
Световното общество, което във функционален план се развива все по-единно, продължава да е политически фрагментирано. Това обезоръжаване на политиката създава усещането за праг, пред който народите притаяват дъх и се обезсърчават. Имам предвид прага пред наднационалните форми на политическа интеграция, която изисква гражданите, заставащи пред урните, да заемат гледната точка и на гражданите, намиращи се отвъд националните граници. А презиращите тази възможност застъпници на политическия реализъм сами забравят, че собствената им теория е създадена в съответствие със Студената война, водена между двама рационални играчи.
А къде е рационалността на днешната политическа арена? От историческа гледна точка, необходимата стъпка към установяването на съюз на еврозоната, способен на политически действия, е продължение на подобен процес, завършил с формирането на национализма през XIX век. Дори и тогава осъзнаването на националната принадлежност, простираща се отвъд села, градове и региони, не се случва по естествен начин; а доминиращите елити целенасочено я адаптират към вече съществуващите отношения между модерните държави и икономики.
Днес населенията на отделните държави са задушавани от политически безконтролните императиви на един глобален капитализъм, задвижван от нерегулирани финансови пазари. Но изплашеното скриване зад националните граници далеч не е правилната реакция.
 
Ди Цайт, Nr. 28/2018, 05.07.2018


[1] Томи Унгерер (1931) – френски писател и илюстратор на детски книжки. Известен с острата си социална сатира и афоризми.
[2] Жан Аселборн (1949) - министър на външните работи и на европейските въпроси на Люксембург.
[3] Във военноморското дело това са военноморски сили, които упражняват контрол, без да напускат пристанището. 
[4] Юрген Герхардс (1955) e професор по социология, директор на Института по социология към Свободния университет в Берлин.

 

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”