Български  |  English

Картезианецът анархист

Към 90-годишнината на Наом Чомски

 
Ако е рекъл Бог, на 7 декември тази година големият американски лингвист и философ Ноам Чомски ще навърши деветдесет години. За близо осемдесет от тях може да се каже, че са посветени на идеята за колективно освобождаване и осъществяване на заложения в човешката природа здрав смисъл.
 
Привлечен още като дете от политическото измерение на тази идея, т.е. от проекта за изграждане на самоуправляващи се солидарни и съзидателни човешки общности, през 1939 г., едва единайсет годишен, бъдещият световноизвестен учен публикува своята първа статия по темата във вестника на авангардното по онова време училище Oak Lane Country Day School в родната му Филаделфия. Поводът за написването й, както споделя четвърт век по-късно в едно интервю самият той, е превземането на Барселона от франкистите, а нейният патос – смес от мъка заради разгрома на каталонското анархо-синдикалистко движение и ужас пред лицето на напомпалия мускули европейски фашизъм. Бях се запознал вече с това интервю, когато в края на октомври 2013 г. отидох в Монреал, за да чуя за пръв път Чомски на живо – беше поканен от списание „Canadian Dimension” да изнесе публична лекция върху състоянието и ролята на независимите медии в съвременните либерални общества. Докато го слушах, имах усещането, че за него историческото време беше спряло някъде около момента на първата му публикация. Словото на рядко харизматичния осемдесет и пет годишен мъж изразяваше чувства, подобни на онези, които беше изпитал единадесет годишният ученик в Oak Lane Country Day School в навечерието на Втората световна война. Личеше си, че действително се тревожи за настоящето и близкото бъдеще на политическата свобода, за стойността на истината в наши дни, за начина, по който правителствата на повечето развити страни се отнасят към науката, културата и образованието, за имунната система на демокрацията, накратко, за здравословното състояние на съвременната цивилизация. Но успоредно с това се разгръщаше и една друга аргументация. Бих я определил като логически и фактологично обоснована увереност в жизнеността и творческия потенциал на здравия смисъл. Попитан след края на лекцията как си представя политиката на здравия смисъл, Чомски отговори: „ В едно цивилизовано общество властовите структури трябва да могат да оправдаят съществуването си пред съда на разума. Само анархизмът е безкомпромисно последователен в поставянето на това изискване. Следователно, бъдещето на цивилизованото общество е свързано с анархизма.“
Това умозаключение със сигурност ще подразни слуха както на тези, които добре знаят какво е анархизмът и организират пропагандата срещу него, защото им обърква сметките, така и на клиентите на тази пропаганда, свикнали да асоциират думата „анархия“ и производните й с образи на беззаконие, обществен хаос и насилие. С първите Чомски не разговаря. Той се обръща уважително и добронамерено към вторите, за да ги окуражи да се еманципират интелектуално, икономически и политически чрез повече доверие в здравия смисъл, това най-справедливо разпределено нещо на света, както бе отбелязал някога Декарт.
Да имаш доверие в здравия смисъл, означава да не си затваряш очите пред очевидното и ума пред важното. Това никак не е лесно в съвременните „цивилизовани общества“, в които публичната сфера е сякаш нарочно организирана така, че очевидното да изглежда неправдоподобно, а важното – маловажно. От друга страна, смята Чомски, всяко усилие в полза на здравия смисъл си струва, защото в крайна сметка утвърждава човешката природа. Извеждайки своето интелектуално потекло от духа на Просвещението, той застава твърдо зад идеята, че такава природа съществува. Всъщност, за него тъкмо тази идея е първата и най-важна очевидност – както в работата му на учен, така и в дейността му на ангажиран с каузата на анархо-синдикализма четящ, мислещ и пишещ гражданин. Ето една от нейните максимално достъпни формулировки: „Ние не сме нито маймуни, нито котки, нито столове. Следователно, имаме природа, която ни отличава от всичко, което не сме. Ако няма човешка природа, значи няма разлика между мен и стола. Това е смехотворно.“[1]
Ала де да беше само смехотворно! Същинският проблем, свързан с антропологичния нихилизъм, е не толкова чисто теоретичен, колкото житейско практически. С други думи, големият залог тук е не да се докаже очевидното, т.е. – че не сме маймуни, а да се разбере кой, как и защо, образно казано, ни прави на маймуни. Много са възможните отправни точки за едно такова разбиране и, съответно, пътищата, по които то може да поеме. Но откъдето и да тръгнем (от „дебелите книги“, от „книгата на живота“, от разговор със съседа или отнякъде другаде), важното е да не забравяме, че вървим към освобождаването на здравия смисъл в себе си, а оттук и към възстановяването на рационалната ни връзка със света. Усетим ли в даден момент, че схващаме ясно и отчетливо нещата, които са истински важни за нас в качеството ни на човешки същества, значи сме свършили добра работа и вече трудно някой би могъл да ни прави на маймуни.
Според Чомски, истински важно за нас в качеството ни на човешки същества е всичко, което се отнася до материалните условия за разгръщане на заложените в нашата природа съзидателни способности. Те са най-общо четири – порив към свобода, желание за творчество, умение за умозаключаване и склонност към тълкуване на социалния свят, – като всяка една от тях се реализира под формата на съзидателен труд. „Ако не се лъжа, че нуждата от съзидателен труд, от творческо търсене, от свободно творчество, без произволни ограничения от страна на една или друга институция на принудата, е фундаментален елемент на човешката природа, заявява той през ноември 1971 г. в Айндховен, спорейки на живо не с кой да е, а с Мишел Фуко, то следва да се съгласим, че едно прилично общество би трябвало да стимулира в максимална степен осъществяването на тази фундаментална човешка характеристика. А това означава – да надвие елементите на репресия, на потисничество, на разруха и на принуда, съществуващи във всяко общество […].“[2]
Наличието и функционирането на тези елементи в живота на хората и обществата далеч не е неизбежно, както често сме склонни да мислим под тежестта на отчаянието, на страха и – най-вече – на умствената леност. В тях няма нищо природосъобразно и нищо обществено полезно. Следователно, те не са необходимо присъстващи в структурата на човешките взаимоотношения. Затова пък присъствието им в структурата на властта е така натрапчиво, че изглежда повече от необходимо. Колкото и една власт да е добронамерена спрямо своите поданици, ако е и честна, тя не би си позволила да им обещае, че никога няма да реши да ограничи свободата им и да ги подложи на един или друг вид репресии? Позволи ли си все пак да го направи, тя или ще ги е излъгала, или ще им е обещала да не бъде власт в собствения смисъл на думата. И това е така, защото властта е по условие авторитарна и репресивна. Нейният принцип е господството, а то, строго погледнато, се практикува с оглед разширяване на възможностите за осъществяване на човешката природа на неколцина овластени чрез стесняване на същите тези възможности за всички останали. „Нека си припомним За произхода на правителствата на Дейвид Хюм, където той споделя недоумението си пред факта, че хората се покоряват на тези, които ги управляват. И заключава, че понеже „силата е винаги на страната на управляваните, управляващите успяват да удържат властта си само благодарение на общественото мнение. Правителството, значи, се крепи единствено на общественото мнение; и това важи за всички видове правителства – от най-деспотичните и разчитащи на военната сила до най-либералните и радващи се на народното одобрение.“[3]
Известна и, разбира се, не маловажна разлика между едните и другите се наблюдава в начините, по които обработват общественото мнение. Докато откровено деспотичните режими прибягват до груба пропаганда и още по-груба цензура въз основа на спусната отгоре и ясно формулирана генерална линия, либералните правителства си служат с по-фини техники за манипулация на обществените нагласи с цел производство на консенсус. И в двата случая обаче управляваните трябва да бъдат убедени, че управляващите заспиват и се събуждат с едничката мисъл да направят живота им по-хубав. Постигането на такъв ефект е въпрос на живот и смърт за всяка власт – тя не би могла да просъществува дълго, ако е неспособна да спусне идеологическа завеса, едновременно скриваща и оправдаваща господството, което всъщност винаги се упражнява в полза на определени частни интереси и твърде често – в ущърб на общото благо. „За да господстваш успешно, не бива да разчиташ само на насилието; необходимо ти е основание от друго естество. Така, когато някой господства, независимо дали го прави в качеството си на диктатор, на колонизатор, на бюрократ, на съпруг или на шеф, той има нужда от обосноваваща господството му идеология. И тя е винаги една и съща: това господство е „за доброто“ на този, който го понася. Иначе казано, властта винаги се представя като алтруистична, незаинтересована и щедра.“[4] А в действителност не е нито едно от тези три неща.
Девет от десет представители на т.нар. интелектуални елити в съвременните либерални и не толкова либерални общества ще посрещнат тази констатация със снизходителна усмивка. „Нещата са много по-сложни“, ще кажат те. Ала речем ли да извлечем полза от тяхната елитност и ги помолим да ни обяснят що-годе внятно „сложнотията“ на многостранното отношение власт – идеология – манипулация – господство, рискуваме да станем свидетели на интелектуални гърчове и словесни абракадабри, които в най-добрия случай ще ни накарат да си помислим, че обяснението е в състояние на чернова в главите им, в един, малко по-лош – че просто го няма там, а в най-лошия – че сме предизвикали умишлено нападение срещу здравия смисъл. „Интелектуалците имат един проблем – те трябва да оправдаят съществуването си. […]. Често пъти това става, като се вземе нещо по-скоро просто и се представи за много сложно и дълбоко. Интелектуалните кръгове взаимодействат помежду си по особен начин – говорят си едни с други и се очаква останалата част от света да им се възхищава, да ги уважава и т.н. Но само се опитайте да преведете на обикновен език това, което казват, и има много голяма вероятност то да се окаже или ужасно банално, или направо абсурдно.“[5]
Проблемът е, че този вид производство на баналности и абсурди е необходим момент във функционирането на системата за възпроизводство на властта. Става дума за политическата роля на т.нар. експерти. Говорейки от позицията на интелектуалния авторитет, съзнателно или не, те поддържат жизненоважната за господството илюзия, че не всекиму е дадено да знае какво е истински важно за него и за обществото, от което е част. Ако някому се е случвало да бъде убеждаван от експерти, че живее добре, въпреки че едва свързва двата края; че е свободен гражданин на свободна държава, въпреки че държавните институции не дават пукната пара да разберат какво мисли самият той по този въпрос; че същата тази държава е правова, въпреки че се управлява от лица, превърнали заобикалянето на закона в лична, семейна и корпоративна кауза; че неговото общество е общество на знанието, въпреки че не може да осигури добро образование на детето си; че свободата и демокрацията изискват жертви, въпреки че ясно вижда само жертвите, а свободата и демокрацията някак убягват от погледа му, и т.н., той ще разбере с лекота за какво говори Чомски, когато нарича експертите „комисари“, а основното им занимание – „промивка на мозъци“. Веднъж разбрал това, той ще си даде сметка за зловредните ефекти, които произвежда върху човешката природа бракът между „експертно знание“ и власт.
Да се полагат интелектуални усилия с цел разтрогване на този брак означава да се работи за блокиране на механизма на господството, който ни прави на маймуни, пречейки ни да бъдем хора във високия смисъл на тази дума. Тази работа може да завърши с успех само при положение, че всеки заинтересован от това повярва на здравия смисъл в себе си и в другите и пожелае да организира обществото според неговите принципи. В едно такова общество авторитарните структури на властта ще се окажат излишни, защото всеки негов член не само ще има добър ум, но и ще може добре да го използва. Такъв е в най-общи линии политическият идеал на Чомски, родил се в хода на неговия анархистичен прочит на просветителския рационализъм и хуманизъм.


[1] Noam Chomsky, « Il est évident qu’il existe une nature humaine », in Philosophie magazine, № 107, mars 2017, p.13.
[2] Noam Chomsky, Michel Foucault, De la nature humaine : justice contre pouvoir. Entretien dirigé par Fons Elders, Paris, L’Herne, 2006, p. 64. Вж. също така: https://www.youtube.com/watch?v=3wfNl2L0Gf8
 
[3] Noam Chomsky, De l’espoir en l’avenir. Entretiens sur l’anarchisme et le socialisme, Montréal, Lux éditeur, 2007, p.13.
[4] Noam Chomsky, « Plus efficace encore que les dictatures : Le lavage de cerveaux en liberté », Le Monde diplomatique, Janvier, 2007.
[5] Noam Chomsky, cité par Normand Baillargeon et David Barsamian, Entretiens avec Chomsky, Montréal, Éditions Écosociété, 2002, p.45-46.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”