Български  |  English

Първите три

Разговор с Яна Генова за инициативата „Къща за литература и превод“

 
- През 2018 г. Къщата за литература и превод, един от проектите на фондация „Следваща страница”, навършва три години. Успя ли къщата да се превърне в дом на литературния превод от български, дом на срещи между писатели и преводачи?
- Да, мисля, че се превърна не само в общностно място, но и в истински дом. Все още работим за повече уют и, като във всяка къща, винаги има какво още да се изпипва и подобрява. Но изглежда, че хората го чувстват като сборно място, един вид “защитена среда”.
- Когато домът на художника Ненко Балкански се превърна в пространство за културни политики, как се преобразуваха помещенията?
- Наистина, промяната във функциите на мястото наложи и радикална промяна в организацията на пространството. До 1977 г. в тази къща е живял художникът Ненко Балкански със семейството си. Именно неговото ателие в момента е най-голямото място за публични събития в къщата - семинари, представяния на книги, обучения. Там, където той е рисувал в уединение, сега е оживено - събират се хора на литературата и превода. На мястото на бившата трапезария е малкият ни офис, в който засега сме само двама души, макар че има място и за повече. Тук се подготвят дейностите ни – развиват се идеите, създават се контакти с партньори. Оттук подготвяме и десетките кандидатури и проекти, с които събираме средствата за дейността на Къщата. Кухнята на семейството все още си функционира като кухня, но досега никой не си е готвил храна. Никой не е спал и в помещението за престой и работа - финалните довършителни работи по него все още текат. Ако ме бяхте питали преди три години, щях да кажа, че след шест месеца ще приемем първия резидент в самата къща, но досега използвахме за целта апартамент в центъра на града, който Столична община ни предостави за частично ползване. Добрата новина е, че ще сме готови от месец юли да посрещнем първия чуждестранен писател, който да пребивава изцяло в Къщата.
Много интересно място е градината. Тук при хубаво време домакините са посрещали семейни приятели, хора на изкуството, журналисти, писатели… Съседите още помнят глъчката, която се е вдигала в двора по празници. Откакто съществува къщата за литература и превод, градината отново събира различни хора, тъй като понякога в нея започват или завършват срещите ни.
- Как бихте определили основните дейности, които развива къщата за литература и превод?
- Едната посока, по чудесния израз на Биляна Курташева, може да се определи като „литературно гостоприемство”. Чрез създаването на Къщата, за първи път в България има възможност за творчески престой на чуждестранни преводачи на българска литература, които на място в София осъвременяват българския си, могат да работят непосредствено с авторите, да видят новото в литературата. Възможността за резиденция в София действа и мотивиращо. И някои от преводачите се връщат към българския език след дълги години на загърбване. В програмата могат да участват и писатели, които имат специален интерес към България. Те правят проучвания на място, събират впечатления.
Другата функция е информационна. Къщата действа като неформален “хъб” - да го кажем с жаргона на културния мениджмънт, като източник на информация за всичко, свързано с литература, превод и книгоиздаване. Такава функция не беше търсена, няма я записана в мисията на организацията, но ежедневно се налага да отговаряме на най-разнообразни въпроси, просто защото няма кой друг да го прави. Например, колко нови заглавия се издават годишно в България или къде чуждестранен издател на превод от български може да кандидатства за субсидия. Българската литературна и издателска сцена все още е непрозрачна за външния поглед и дори и най-добронамерените партньори бързо се отказват, ако се почувстват несигурни.
В третата посока са преводаческите семинари и работилници за български и чуждестранни преводачи. Не става дума за обучения, а по-скоро за дискусии и лаборатории по литературен превод.
- В тези дискусии сигурно се включват и самите резиденти. Всъщност, колко дълго може да продължи техният престой тук?
- Обичайно резидентите на Къщата остават в София около месец, но имаме и по-кратки възможности за престой. Преводачите обикновено имат и други занимания, така че продължителността на престоя трябва да е съобразена с техния годишен график, с академичната година или отпуските. Една от резиденциите ни продължи необикновено дълго - английският поет Том Филипс, който беше в Къщата през 2016 г., реши да се премести завинаги в София със семейството си и сега превежда от български на английски. Това не беше търсен ефект на програмата, но се радвам, че спечелихме още един преводач с майчин език английски.
- Колко резиденти сте посрещнали досега?
- От януари 2016-а досега са точно 23-ма души. Не са много, но не са и малко за начеваща програма. Получаваме много повече интересни кандидатури, но не можем да приемем всички заради липса на място и финансиране.
- Как Софийска община беше привлечена като основен участник в тази инициатива на „Следваща страница”?
- Чиста случайност - и срещата с общината, и намирането на къщата. Когато я видях за първи път, къщата се рушеше. Качването по основната вита дървена стълба беше истински опасно. Столична община искаше да я върне към живот, но не и да я превръща в поредната прашна къща-музей. Пък и нямаше почти никакви вещи от художника, освен един сандък и кутия засъхнали маслени бои. Фондацията, от своя страна, имаше идея, план за развитие на резидентска програма, дългогодишен международен опит и вече публикувано сериозно изследване върху състоянието на преводите от български. Столична община пък има т.нар. Културна стратегия, в която отварянето на града към повече международни творчески контакти е един от приоритетите. Имаше и политическа воля, процес на отваряне към независимия сектор, особено около кандидатурата на София за Европейска столица на културата. Така че случайността беше по линия на това, че в общината бяха разбрали как фондацията търси място за резидентска програма. Целият план беше разгледан и одобрен от Общинския съвет. Сега имаме петгодишен договор за съвместна дейност. Общината предоставя сградата, а фондацията развива и организира цялата дейност, грижи се за набиране на средства. Нашите взаимоотношения са прецедент засега. За първи път на софийска територия една независима културна фондация, която има опит и експертиза в определено поле, развива дейност върху общинска собственост, при това паметник на културата. Дали е ползотворно сътрудничеството?! Като всяко партньорство, и това изисква взаимни компромиси… Но безспорно е ползотворно, след като резидентската програма работи добре, разпознаваема е и тук, и извън България.
- Естествено идва въпросът има ли такива прецеденти в други общини в България?
- Доколкото знам, в Пловдив Манол Пейков имаше чудесната идея и съответния капацитет да отвори резиденция във връзка с номинирането на Пловдив за Европейска столица на културата през 2019 г. Видяхме се и аз му разказах както за положителните ефекти, така и за трудностите, съпътстващи подобна инициатива. Би било добре да се осъществи подобно взаимодействие и на други красиви места в България, защо не и в по-отдалечени от столицата малки градове и села. Имотите, които принадлежат на творчески съюзи, например, биха могли да се използват и за международен обмен, ако тези творчески съюзи имат волята и компетенцията да развиват подобни програми. Преди време дружеството “Елиас Канети” в Русе имаше резидентска програма, предимно насочена към немскоезичния свят, но не съм сигурна какво се случва напоследък.
- От пейката в градината, където седим, се вижда работният процес в трапезарията, превърната в офис. Кои са текущите инициативи?
- „Готвенето” на проектите е лесно, намирането на „продуктите” е по-трудното. В трапезарията-офис на къщата по-скоро извършваме техническата работа, докато идеите се раждат в крачка. Проблемите на една българска резидентска програма или изобщо на съвременната преводна литература от “малък” език са доста сходни навсякъде по света - решенията обаче трябва да се съобразяват с наличните ресурси, очаквания, с липсата на национална културна политика и други местни особености.
Най-голямото предизвикателство е планирането - дългосрочно, средносрочно, каквото и да е. Това важи за всички български културни организации, не само за нас. А когато се прави международна резидентска програма, това не работи в нейна услуга. За да можем да каним големи имена и изобщо да се развиваме, трябва да можем да планираме в по-дълги и сигурни рамки. Не можем да си позволим да импровизираме в далечни планове, тъй като не ни достига институционално финансиране. Затова засега си поставяме изпълними цели - текущите проекти да продължат и да се закрепят; да включим по-широка палитра от езици в резидентската програма, в преводаческите четвъртъци и в събитията “Прозрачният преводач”. Освен това, подготвяме поредица от професионални посещения на ключови европейски издатели, а също и лятно училище за литературен превод. Имаме и няколко програми за обмен на обучители с европейски средства.
- Всяка къща има съседи, как тази къща се вписва в българската културна среда и обмен с други държави и градове?
- Ние се шегуваме, че къщата е хем квартална, хем глобална. Кварталът се радва на това възраждане на къщата на художника. С непосредствените съседи по двор от едната страна си общуваме предимно по градински въпроси, а в къщата-близнак живее дългогодишната преподавателка в университета доц. Росица Димчева. Кварталът още помни някогашните обитатели и гости на къщата, затова понякога се отбиват или надникват в двора… Районното кметство също ни подкрепя и разбира смисъла на инициативата.
Имаме отношения и със 119 СУ „Проф. Михаил Арнаудов”, което е от другата страна на улицата. Правили сме малки уъркшопи за деца с учениците, а пък големите, докато се застояват пред входа на къщата, за да пушат, четат афиша със събитията ни и хвърлят поглед върху заглавията на изложените книги.
В българската професионална общност имаме официални отношения със Съюза на преводачите и секцията им по художествен превод и със Софийския университет. Студенти и преподаватели от магистърската програма „Преводач-редактор” участват в ателиетата и провеждат семинари при нас.
На международно ниво членуваме в мрежата „Традуки”, в мрежата „Recit” и в Culture Action Europe. С подкрепата на “Традуки” годишно даваме 3 резидентски стипендии за преводачи или писатели от Балканите или от немскоезичния свят. „Recit“ е основната европейска мрежа на преводаческите центрове, която обединява най-старите резидентски програми за преводачи в Европа. Години наред българските преводачи на художествена литература са били гости в техните резидентски програми и сега за първи път сме в позиция не само да „изнасяме”, но и да предоставяме условия като домакини на гост-преводачи. Току-що бяхме домакин на годишната среща на тази мрежа, на която обсъждахме бъдещето на резидентските програми в Европа.
- Каква е съдбата на ръкописите, изготвени в къщата?
-Още преди идването си тук, резидентите трябва да имат разработен проект за работата си в София, в най-добрия случай - и договор с издател. Преводачите сами избират книгата, с която кандидатстват за програмата. След като си тръгнат, сме в постоянна връзка. Разбира се, писането, превеждането и издаването на книга отнема време, а ние сме само на три години. Все пак, имаме с какво да се похвалим. Първата книга, консултирана и частично преведена тук преди три години, беше полският превод на романа „Възвишение” на Милен Русков. Последва издаване на Теодора Димова на украински, на Вутимски на немски, пак Милен Русков (на унгарски), Михаил Вешим на македонски, нова българска драматургия на английски и др.
Важно е да се каже, че преводът от български е изчезващо занимание. Резидентският престой не означава един луксозен месец в София. За преводачите в чужбина отварянето на резидентската програма тук има символично значение. То говори, че някой в България отчита културното посланичество на тяхната работа. В последните 30-тина години, едновременно с намаляването на броя на преводачите от български заради упадъка на факултетите по българистика в чужбина, много от съществуващите активни преводачи се преориентираха към други (славянски) езици. Има все пак и някои оптимистични примери. Например, преводачът Андреас Третнер превежда от български и от руски на немски. Удостоили са го с голяма награда за превод от руски и той е наблягал на преводите от този език. Чак напоследък с нашата резидентска програма той започна да се връща към българските си интереси и в момента работи върху Вутимски. Вярвам, че заниманията му с българската поезия се възобновиха, защото някой тук вече може да го приюти, да улесни достъпа му до библиотеки и да осигури контакти с местни специалисти. В началото на май посрещнахме един холандски славист - Ян Паул Хинрихс. Занимавал се със стиховете на Багряна, Далчев, Кънчев и др., от години не беше превеждал от български. На нас ни беше трудно да издирим тези хора, както и да ги убедим, че в София вече има място, което те могат да използват за работата си и да заздравят връзката с България и българския език.
- Един футуристично-песимистичен въпрос: заплашени ли са каузи като тази от модерните технологии за превод, изкуствения интелект и самообучаващите се програми?
- Не мисля, че новите технологии са заплаха за фигурата на литературния преводач и категорично не вярвам, че която и да е сложна дигитална технология може да замести литературния превод. Тя може да замества други видове превод и вече го прави, но не и специфичното чувство към езика и към гласа на автора на оригинала; не си представям, че това може да бъде заместено от технология. Обаче в работата на преводача различни нови технологии могат да бъдат от полза. Някои преводачи все още помнят времето, в което, за да откриеш значението на някоя специфична дума, която я няма в речника, трябва да се обадиш на приятел, който евентуално да се консултира със свои приятел и т.н. Сега всички основни речници са онлайн, има глобални дискусионни форуми и местата за подкрепа онлайн са полезни, особено за начинаещите преводачи. Все по-популярно става да се пускат свободно достъпни текстове от творческия процес в мрежата. Това вече не е знак за лошо качество или графомански симптом, а се приема за нормален акт на споделяне с цел да съберат коментари от приятели и колеги. За по-старото поколение това може да е странно, но сред младите автори става все по-често.
Философията на къщата е в живото общуване, макар че си даваме сметка за промените в света. Основната причината е, че се движим в сектора на качественото преводно книгоиздаване, който е доста малък. Ние го наричаме „книгоиздаване”, като че ли е част от голямата индустрия, но всъщност той работи по съвсем други правила. Личните контакти и мрежи са определящи в тази сфера и то не само през 80-те, но и до наши дни. Епщайн нарича този тип книгоиздаване „домашна индустрия”. Къщата улеснява тези лични контакти. Да вземем например подготовката на литературен фестивал - в Осло, в Скопие или където и да е. Ако искат да поканят български участници, организаторите няма да влязат в гугъл, за да проверят какво се случва в българската литература, а се свързват с онези фигури в техните професионални мрежи, които познават наши автори или са били в България и имат лични връзки. Така е устроен този бранш, мрежово, и изисква от нас да намираме баланс между принципа, на който работят традиционните контакти в литературната среда и новите технологии.
- Какви цели си поставяте в бъдеще?
- Намерих свое интервю за вестник, правено в началото на тази инициатива. От казаното тогава две трети от нещата са се реализирали за трите ни години, но проблемът с планирането и тогава е бил налице. Целта ни е да изработим такава „рецепта“ за стабилност, която да може да устои на предизвикателствата пред оцеляването на местата, които приютяват литературата.
Въпросите зададе Надежда Александрова
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”