Български  |  English

Размишления
след поредния Визар

 
Ако свободата изобщо означава нещо, то това е правото да можеш да кажеш на хората онова, което не искат да чуят. (бил казал Оруел)
 
Отдавна, от десетилетия, с неудоволствие пиша за архитектурните конкурси там, където искат да ме публикуват. Българските архитектурни конкурси имат много недостатъци, но все пак са празници. Не защото са причина за кой знае какви радости, гордости и наслаждения, по-скоро защото са часът на истината. Истината често боли, но, от друга страна, е свята, а свободата е мила.
Желанието за участие или неучастие в конкурс идва с прочитането на темата, заданието, състава на журито, срока и размера на наградите. Преди да хвърлим поглед натам обаче, да погледнем за миг общо към фестивалите, на които състезанието е най-важният елемент. Фестивал все пак идва от празник, от тържество.
Българските чисто архитектурни не комерсиални фестивали са три - ИНТЕРАРХ (на всеки две или три години), Визар (с променлива периодичност) и АРХИТЕКТОН (ежегоден). ИНТЕРАРХ е на Международната архитектурна академия (арх. Георги Стоилов и съучастници САБ и УАСГ), Визар - на арх. Бойко Кадинов и съучастници Общината и НХГ, АРХИТЕКТОН - на САБ без съучастници. С поразителна упоритост те се провеждат почти едновременно (май - юни), със сигурност без умисъл да се конкурират или взаимно да си пречат, така доде работата. Тази година трите не направиха изключение. Въпреки опитите фестивалите да не съвпадат по време със "заверката на семестъра", тази година пак съвпаднаха, а за студентите по архитектура (най-съществената таргет група) заверката винаги е била напрегнато, заето време...
Трите български архитектурни фестивала се провеждат с невероятна скорост - за един, три, най-много пет дни. Освен тях, съществуват ежегодният „Архитектурни седмици” (който не е чисто архитектурен), той трае седмица, „Архинова” (не зная колко трае) и чисто студентските фестивали, които траят повече (няма как да минат без работилница и купон). У нас под времетраене на фестивала се разбира единствено финалната фаза, каймакът на самата проява, когато пристигат скъпите гости и се раздават наградите. Годините между тях не служат за натрупване, проучване, селекция, пропаганда и реклама. Те са мъртъв период. За сравнение - Венецианското архитектурно биенале на Рем Кулхас през 2014 година трая 6 месеца, в подготовката му взеха участие 70 архитектурни факултета от цял свят. За всеки двучасов концерт на певец, инструменталист или група със световна известност, рекламата и продажбата на билети (пак у нас) започва поне половин година по-рано. За скъпите архитектурни гости, някои също световноизвестни, българската публика научава, след като си отидат (ако изобщо научи). Българските архитектурни фестивали не са посетени.
Важна причина за малкото собствено тегло на българските архитектурни конкурси е тази, че те нямат куратори, тоест - не ги правят хора, чиято професия е да правят конкурси, изложби, фестивали, които да избират и развиват темата, да канят (настойчиво и авторитетно) само професионалистите, които смятат за важни във връзка с темата, в крайна сметка - да създадат и гарантират качеството на проявата, да направят изводите, тя да остави диря (поне каталог, албум). За архитектурните ни фестивали такива хора няма, Георги Стоилов, Бойко Кадинов и УС на САБ се имат за самодостатъчни. Причината не е, че няма пари (пари за награди, превод, зала, жури и изложбени конструкции все пак се намират), причината е, че истинският куратор може да направи истински празник и смислено състезание, а това не се вписва в тукашната традиция. Традиция е нещата да се правят на уж - каквито са ни шосетата, "санирането", такива са и фестивалите.
Сега вече можем да се обърнем конкретно към Визар 2018. Освен лекции във вечерните часове на три работни дни, обявяване на резултата от конкурсите и коктейл, най-съществената му част са два конкурса. Единият, който е по-скоро общ преглед и няма тема, е архитектура, проектирана от българи по света и у нас в последните две години. Тъй като е общ - за само проектирани, но и за построени обекти (това далеч не е същото), прегледът е неуместно всеяден, каквито са ИНТЕРАРХ и АРХИТЕКТОН. Там също участниците са от двете групи заедно и кой каквото предложил. Проектите може да са възложени, визионерски, спечелили конкурс или просто участвали, може да са сгради, но и градоустройство, студентски и "възрастни", може всякакви. Възможно и много вероятно е да има други важни проекти и сгради, които по някаква причина не участват. Нямало е куратор, който да ги открие и покани. За този конкурс ще стане дума, ако "Култура" реши, че има място.
Другият конкурс е по-важен. Той има сюжет, цел и задание, неговата тема е изключително важна за София. Тя е "Устройствено решение на площада на Централна гара София". Има основателна причина - съществуващото не е добро. Но още тук има приплъзване на смисъла, защото официалното заглавие на конкурса е "Вторичен градски център". Център? На коя периферия? Градски? На 15 пешеходни минути от Централния център? На тези въпроси заданието не отговаря. Въпреки това, темата е важна, алтернативите, почерпени от конкурса, могат да са от полза, дори тези, които бъдат отречени. Конкурсът не е само състезание, той е изследователски опит, огромен труд...
Преди да поиска "площада" обаче, властта чрез администрацията е длъжна да зададе рамките, в които да се впише конкурсът и които не са работа на архитектите:
1. Ще се възроди или още ще се свие железопътният транспорт на България?
2. Ще има ли скоростна железница (ТеЖеВе) през София? През тази гара ли ще мине?
3. Ще товарим ли (като швейцарците) тировете си на вагони, за да си пазим природата?
4. Ако едното, другото, третото стане, колко жп-ареал е необходим - още или по-малко?
5. Какви ще са изискванията към трасето тогава, какви нови гари ще има? Къде?
И за детето е ясно, че без тези отговори конкурсът увисва. Но дори тези да бяха дадени, остават въпросите от "втория ешелон", които също нямат отговори в заданието. Например:
1. Защо, след като "Пробивът Данаил Николаев" присъства в плановете на София от половин век, в този конкурс го няма, не е условие? Да не би да е погребан тихомълком?
2. Защо, след като пробивът на "Христо Ботев" под жп-пероните и коловозите присъства в последния Общ план, условията на конкурса не казват до къде и до какво ще изведе той?
3. Защо, след като частната собственост в предгаровия площад е доказано вредна, престъпно "продадена", няма индикации какво ще стане с нея?
4. Защо, след като търговия на гарата практически няма, се проектират още търговски обекти наоколо? Малко ли са магазините "под Шатрата на Софиянски"? Пазим ли ги?
5. Защо там, където пешеходците са малко, бързат, минават транзит, носят багаж, следва пешеходното движение и присъствие да имат приоритет, "зелени рекреационни площи"?
6. Защо, след като "Ротондата" е дезориентираща, излишна, глупава*, грозна, не следва да се премахне - и без това "долните нива" плачат за въздух и слънце?
7. Защо, след като прясно ремонтираната Централна гара е "излишно голяма", та в нея има спортна зала, хотел и хазарт, се предполага добавяне на нови полезни обеми?
8. Защо, след като Централна автогара доказано не е за там**, където е, заданието не казва какво може да има вместо нея... някой ден?
9. Същото за Митницата или за Дома на железничаря на Делибашев (културно наследство) - в непосредствена близост?
10. Същото за празната недовършена сграда на пощите?
 
И въпреки това, конкурс като този на Визар може да бъде полезен! Той е свързан с важния, нерешен до момента въпрос - каква ще е съдбата на столицата на север от железопътния ареал? Там е територията на три бивши села - Илиенци, Биримирци и Орландовци, и части от техните още незастроени мери. Новата "Северна тангента" най-сетне, слава Богу, мина и очерта рязко границата на града - до нея град, отвъд нея - ниви, гори и ливади. Ако имаше закон като закон, първата му точка би била - къде е границата на града - на север е тази. Не беше тема на конкурса да каже как тези три села, които вече не са села, но не са и град, могат да се включат, да бъдат присъединени от града. Те имат по-добър климат, панорама и канализация от Бояна, Драгалевци и Симеоново. Като тях или другояче? Как? Ако имаше някакви намерения, някакви тези поне какво ще има там, колко жители, тогава вече в обхвата на конкурса можеше да се поставят въпроси: Достатъчен ли е пробивът по "Христо Ботев"? Ако да - колко голям? Или би било добре да има втори - от завоя на "Мария Луиза" непосредствено източно покрай гарата? (Някои проекти точно на това място поставят небостъргач - както в проекта на Калин Диков навремето.) Или и трети - от "Опълченска"? Или четвърти - по продължението на "Раковски"? Колко обществен транспорт да мине през "пробивите"? Какъв? Едва при така поставена задача от идеите на архитектите би имало полза, практически смисъл. Ако тези въпроси бяха намерили отговори преди половин век, някой и друг огромен жилищен комплекс щеше да бъде спестен. Заедно с нивите и транспорта дотам...
Това, че проблемите на града се решават на части и (привидно) само от архитекти, никак не е добре. В пущинака на север от коловозите на централна гара някои конкурсни проекти вдигат гора от небостъргачи. Някой да ги е поискал? Някой да е казал чии ще са? Точно там "Баухаус" изнемогва без клиенти и то при положение, че моловете от този вид изобщо не разчитат на пешеходци от собствен жилищен хинтерланд? Откъде жители, енергия, бизнес, спорт, администрация и за там (при тази емиграция, при тази демография)? Сериозно някой мисли ли все още, че е добре София да расте? Това, което пише на герба й, е тъпотия на Харалампи Тачев - за да прилича нашият девиз на парижкия?! София не може да си смени проветрението дори чисто топографски - котловинно поле. Правителството да има някаква директива в този смисъл?
Докато бъдещето на север от жп-линията е пълна мъгла, би трябвало положението поне между бул. "Сливница" и "Мария Луиза" да е ясно. Не е! Прекрасен терен, с оптимален наклон на юг, тангиран от две градски магистрали, пресечен от четири първокласни улици, гледа Витоша, много близо е до Центъра, с ортогонална улична мрежа, богат обществен транспорт, две болници, бърза помощ, богати възможности за култура (стари промишлени сгради и трамвайно депо), достатъчно остатъчно озеленяване... и неясно бъдеще. Спорадично сред съществуващата ниска, вехта застройка израстват нелепи нови сгради без никаква връзка помежду си, с комична архитектура, в тесни парцели... Току-що ремонтираната улица "Козлодуй" (с новата стара трамвайна линия № 2) закова стария си тесен габарит, там вече е невъзможно подобрение. А можеше... нова комплексна градска застройка от "Константин Величков" до Сточна гара да ни спести още един грандиозен комплекс в нивите! Възможностите още стоят. Алтернативните възможности за тази хипотетична част на столицата трябваше да присъстват в заданието на конкурса, за да е ясно каква част, от какво голямо цяло е малкото - в случая гаровият площад. И като така - струва ли си, нужно ли е да бъде негов център?
По въпроса какво да се строи непосредствено на юг от предгаровия площад, има много ясен, очевиден, напразно пренебрегнат отговор - нищо поне до улица "Козлодуй"! Сега там, за щастие, още е празно! Защото (когото и да попитате) всеки ще каже, че най-хубавото нещо на София е Витоша. Възможността като пристигнете с влак и излезете от гарата да я видите цялата, още съществува. Докато няма доказана необходимост насреща (и защото няма къде другаде) да се появят конкретни нови сгради, е най-добре там да има само дървета. Дърветата не носят приход? Колко приход донесоха подарените от Софиянски търговски площи току посред Площада? Когато имаше идея Съдебната палата да бъде построена срещу гарата (това все пак беше добра идея), пак не би станало хубаво, освен ако "палатата" бъде пределно ниска, каквато тя едва ли щеше да иска. Тогава и оживлението, и "рекреациите" на гаровия площад (вярно - от угрижени хора) би било налице по естествен начин. Това не се случи? Дай Боже - за добро!
Връщаме се на заданието на конкурса. Там пише:
3.Проектни цели
Конкурсът за архитектурни идеи цели да даде свобода на архитектите да предложат авторска визия за бъдещето развитие на зоната около Централна гара и обособяването й като Вторичен градски център.
Целите включват:
- Изясняване на общата стратегия по формирането, съдържанието и профилирането на отделните вторични градски центрове;
- Предложение за структура, обемно-пространствено изграждане и функционално съдържание на вторичния градски център – Централна гара;
- Изясняване на нови, допълнителни възможности за транспортно-комуникационен достъп, включително пешеходен и велосипеден;
- Изясняване на възможностите за поетапно изграждане на обектите в зоната;
- Изясняване на възможни модели за финансиране (публично-частно партньорство, публично кредитиране и други), включително възможен модел за компенсиране на собствениците на частни имоти, попадащи в рамките на задължителния обхват.
Спорно е дали свободата на избор може да бъде цел на архитектурен конкурс. По-скоро полезна би била програма, която пределно ясно ограничава (задава рамката) на задачата. Така конкретиката (несвободата) от всякакъв вид би ограничила произволните хрумвания, би избистрила конкурентната способност на предложенията, направила ги би сравними. Първата, половината от втората и особено петата цел изобщо не са работа на архитектите, включително на урбанистите. Параметрите им следва да са елемент на заданието, зад тях трябва да стоят документи - закон, стандарт, план, директива. Това, че ги няма там, не е никак случайно - това е вратата, през която властта се изнизва от отговорност. След това всяка глупост, щета, всяко неблагополучие могат да бъдат приписани "на архитектите".
Няма да се уморя да повтарям, че Къде? Какво? Колко голямо? са решения на властта. В подготовката им следва да вземат участие социолози, народопсихолози, индустриалци, агрономи, финансисти, икономисти, геолози, климатолози, философи, хигиенисти, понякога архитекти, в краен случай професионални политици и юристи. Те да спорят помежду си до бой, да убеждават властта и обществото в своята принципна правота. Именно техните знания, честност и прозорливост подлежат на обществено обсъждане и избор, а съвсем не крайният устройствен резултат, той е един и идва късно. Архитектите са отговорни само за отговора как трябва това, което властта иска, да стане. Архитектите трябва да отговарят само на въпроса Как? Не бива от тях да се очаква да правят други неща (особено - между другото), не им е работа. Бойко Кадинов, професорите, общинарите, главните архитекти, кметовете, обявителите на конкурси от всякакъв вид няма как да не го знаят. Заданията са непълноценни именно защото такива са желани от властта. Тя очаква архитектите "да й подскажат" къде, какво трябва да стане. А за това Как? иска вече да решава само тя. Примерно - чрез търгове. Там са възможностите за корупция. Затова е измислен "инженерингът". Архитектите, особено добрите (за разлика от предприемачите), понякога са ужасно несговорчиви - не искат да се корумпират. Затова структурата на отговорностите у нас е преобърната.
В конкурса за "Вторичния център" участват десет колектива. По-просто е да ги споменавам по имената на водещите фигури, отколкото по фирмените имена, които често са по-малко известни или са съкращения. Архитектите заслужават не по-малка известност от артистите и спортистите, но по понятни причини често не я и желаят (неслучайно от информационните табели по строежите задължително ще научите всички съпричастни лица освен проектантите). Тук са представени:
1. Владислав Николов. Опитен конкурсен боец, автор на успешни и не дотам (ако говорим за премиране) проекти за софийското градоустройство. Запазва зданията на международната автогара току пред гарата, хаотичните търговски павилиони между тях и Ротондата, която също запазва заедно с "Паметника на майката"; и в непосредствена близост, точно пред изхода на гарата, вдига нов "хайрайз" приблизително на височината на "Принцес". Още по-мощна комплексна застройка с полукръгли очертания в план предлага отвъд "Мария Луиза" срещу гарата - между Площада и хотела. Трамваят по "Христо Ботев" не достига до кръстовището на "Христо Ботев" и "Мария Луиза", а обикаля между Принцесата и грандиозния бъдещ полуцилиндричен блок. Рампите на пробива са след това кръстовище, на мястото на западните челни коловози. За терена северно от пероните не предлага решение.
2. Проф. Иван Никифоров. Ветеран градостроител, учител на кажи-речи всички участници. Много умерен проект - две сравнително ниски сгради от двете страни на гарата, трамваите остават, където са, запазени са Ротондата и Паметникът, Международната (всъщност нелоша) автогара и хаотичните (ужасни) павилиони сега пред гарата са заместени от три прости еднакви тела. Рампите на пробива по "Христо Ботев" се гмурват под коловозите след кръстовището. Проектираната нова застройка в кварталите от юг на Площада и на север от жп-ареала е сравнително ниска, периферна, свързана. Проектирана е подробно - с клозетите и асансьорите?! Впечатление прави продължението на съществуващия пешеходен мост от Централната междуградска автогара (в момента затворен) над жп-коловозите чак до края на обхвата на задачата.
3. Ангел Захариев и Асен Милев. Нашумели имена във връзка с високите сгради, проектирани от тях напоследък. Много сериозен проект предвид дръзките категорични промени, които предлага. Запазва Ротондата и Паметника. Площадът е цяла, огромна, пешеходно-рекреационна зелена площ. Трамвайните спирки пак са на горно ниво, но автомобилите се "гмурват" в тунели - от "Христо Ботев" след кръстовището, а от "Мария Луиза" - преди, от двете му страни! При това, подлезът на "Христо Ботев", който би трябвало "да ангажира севера", е два пъти по-малък от този на Мария Луиза. Значи "северната офанзива" не е сигурно бъдеще! От друга страна, широк озеленен пешеходен мост извежда натам покрай източната фасада на гарата (автомобилен такъв би бил по-полезен). Новата застройка от юг е отдръпната достатъчно (може би), за да не скрива Витоша. Предложената за там архитектура е силно кичозна - обратното на Никифоров. При положение, че автомобилният транспорт, който минава "под земята", ще има спирки и в двете посоки, как стои въпросът с пресичащите тунелите пешеходци? По още едно минус ниво?
4. Десет архитекти (не е ясно кой тук е водещ). Нещо изключително важно в областта на комуникациите - предлагат ТеЖеВе-то да мине тангенциално там, където сега е последният 13-и гаров коловоз! При това положение (според мен), може би са били на косъм да предложат още едно гарово приемно здание от север (такава двустранна е гарата в Болоня - награден европейски проект). Това вече би предопределило съвсем друго бъдеще на софийските задгарови територии и комуникации. Десетте предлагат огромно (пет пъти по-голямо от "Южния площад") покрито пространство над пероните, коловозите и още много околовръст - на конструкция. Този "втори площад" е оправдан от "гората небостъргачи", за която стана дума. Между старите железничарски блокове и "Мария Луиза" - няколко (?) нови ниски блока, които като че ли са етажни гаражи, но не съм сигурен. Изключително перспективен проект.
5. Проф. Пеньо Столаров. Проектът му напълно преработва старата гара, но запазва Ротондата. Сега до коловозите (които са на терена) се стига по пешеходен тунел отдолу, следва качване със стълби и ескалатори, Столаров предлага мост отгоре над пероните и съответно слизане. Така галерията (горното ниво) на гарата става главно ниво. Има смисъл! В подземието каквото и да направиш, все е терсене (освен че не виждаш Витоша през джамлъците...) Остава проблемът колко пъти ще слезеш и ще се качиш, след като пристигнеш с багаж в ръка пред Гарата.
6. НОВИЗА. Без коментар.
7. Димитър Младенов. Много опитен автор - неизменен лауреат в устройствените софийски конкурси през последните 20 години. Много сдържан проект, без особени приноси. Запазва Паметника с Ротондата с допълнително озеленяване, дори запазва магазините на второ ниво под бившата "Палатка на Софиянски", досега без наематели, но с очевидно светло бъдеще. Предлага втора ротонда отвъд Площада. Пробивът на "Христо Ботев” е след кръстовището с "Мария Луиза". Запазва Международната автогара каквато е, предлага на мястото на "хаотичните бараки" нова зала със смесено неуточнено предназначение. Единствен предполага конкретика за икономическите отношения със собствениците на частни имоти (което, според мен, не е архитектурна задача, но я има в заданието).
8. Проф. Тодор Булев. Без коментар.
9. Иван Василев. Изключително смислен проект! Сваля трамваите на долно ниво, което значи, че веднъж слязъл от трамвая, пътникопотокът продължава безопасно към тунела разпределител под жп-коловозите, без повече да се качва и слиза. Отваря широко долните нива към атмосферата. Запазва Паметника с Ротондата, но премахва изцяло плочата от изток, така че там няма повече непотребни бинго подземия. Предлага голям градски етажен гараж непосредствено източно от гарата (малко по-нататък е изоставената поща, която става за гараж след реконструкция). Същият подход - на широко отворени към небето минус нива - предлага и на юг отвъд Площада. Небостъргачът му от юг е само един - на завоя на "Мария Луиза". Над коловозите и пероните прави мост-ресторант. Реверанс към забравената традиция на летищата и гарите да има ресторанти с главна атракция спектакълът на трафика? Отвъд ареала предлага много смислена, детайлна разработка на Център с предимно обществен характер. Небостъргачите му там са три - един хотел и два еднакви, административни. Ако се беше погрижил за повече жилища пак там, не би било зле. А ако се беше сетил да направи нещо и за скоростната железница, щеше да има най-добрия проект. Неговият все едно изглежда така, сякаш авторът е бил в Токио.
10. Иво Пантелеев (АДА). Изключително успешен участник в конкурсите за центъра на София в последните години. Този им проект се отличава с умереност и известна "благост". Запазва Паметника с Ротондата и засилва пешеходството около тях. На юг от Площада предвижда висока, сравнително плътна застройка с криволинейни в план форми. На север от жп-ареала - напротив - сравнително ниска, еднообразна, предимно жилищна застройка (без нито един небостъргач). Две пешеходни преминавания по мостове над коловозите. Огромен Сентръл парк посред новата застройка - един доста хуманен, жилищен "вторичен център", какъвто повечето участници не правят...
---
Възможно е да има още проекти, които от умора съм пропуснал. Когато е писан този текст, конкурсът не беше журиран. Зная кои са победителите, имам какво да кажа за журито, за наградите, но е късно. Оставям текста, както е. Коментираните проекти са достатъчни за рекапитулация: Очевидна е модната напоследък тенденция да се обръща прекалено голямо внимание на пешеходството и колоезденето дори там, където то няма предимство - на гарата, където пристигаш и заминаваш директно, без да се бавиш, и отиваш на ресторант там само ако изтървеш влака или в редки случаи - да почерпиш изпращачите... А си купуваш пак там джапанки, дамски превръзки и сандвичи само ако си забравил да си вземеш от къщи. Да отидеш специално на пазар на гарата изглежда нереално, освен ако тя не е някаква специална безмитна зона... Въпреки, това много от участниците виждат Вторичния център като търговски, развлекателен и рекреационен, което не е естествено. Същевременно неглижират главната природна атракция - Витоша. Не е за чудене, след като между Витоша и гарата години стоя безумната палатка, която хем скриваше планината от гарата, хем гарата - от града. Значи Витоша не е била важна. И гарата не е била важна...
На и около гарата са вършени много безобразия. По начало, тя е проект, откраднат от спечелилия конкурса гедермански колектив в полза на нашия Транспроект. Тъй като с него е бил ангажиран началникът му арх. Милко Бечев, никой не възрази срещу недоразумението Ротонда. Напротив, радвахме се, че и на гарата ще имаме синтез на изкуствата. Никому не дойде на ум, че кръгът е обиколна, спираща форма с фиксация към центъра, което противоречи на функцията на подлеза като транзитна, линейна форма. Особено ако се касае за сутерен! Доколкото знам, предметът Логика на формата никога не е бил изучаван в България. Дори аз, софиянецът с известни пространствени навици, често бъркам посоката, по която да изляза на нужното стълбище, нужната спирка. Не са прави участниците, които твърдят, че са много спирките на градския транспорт. Не са много, разсредоточаването им е полезно, лош е пътят от и до тях, ориентацията. Когато многобройните магазини на гарата - под и над земята - останаха да пустеят, не беше даден логичният отговор - защото са излишни. Гарата не е вторичен градски център от търговски тип (пазарът е първопричината на всеки градски център). Гарите са транзитно място - гарите на Милано и Мюнхен, градове с население колкото София, го илюстрират.
Имаме младежи, които мислят професионално, дръзко, оригинално. Трябва им повече самочувствие. Недопустимо е градостроителите да не знаят, че под земята се слиза преди, а не след натоварените кръстовища - като онези на изхода от Централната автогара и "Мария Луиза" и на "Мария Луиза" и "Христо Ботев". Ясно е, че транзитът, който не се заражда главно там, а идва от целия град, винаги би предпочел да мине почти хоризонтално в тунела веднага след Сливница (независимо дали става дума за "Раковски", "Мария Луиза", "Христо Ботев" или "Опълченска") - навсякъде баирът има благоприятен наклон, позволяващ още "Козлодуй" да мине над тунела, а горе около гарата - на нивото на "Мария Луиза" - да останат само местните потоци, обслужващи самата гара и нейните пътници.
Недопустимо е урбанистите да не вземат предвид, че Междуградската централна автогара не е за там и рано или късно ще напусне, ще се разсредоточи по периферията на Метромрежата... а на нейно място или покрай бившата й сграда ще мине тъй необходимият "Данаил Николаев"... докато не е станало късно.
Вероятно все някой ден скоростната железница ще мине през София - от Европа към Азия няма по-добър маршрут по суша. Турците са готови с мостовете и тунела, сърбите също правят необходимото. Къде сме ние? Ще разберем покрай някой следващ конкурс! А ако заданието е читаво - можем и да участваме.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”