Български  |  English

Ирландското и неговото преодоляване

"Люляци" на Мери Лавин е едно от най-интересните преводни заглавия, появили се от началото на годината у нас. Не просто защото Лавин е хем непозната, хем добра, но и защото в случая става дума за представяне едновременно на съвременна ирландска авторка и за издаване на сборник с разкази. Какво имам предвид. Че Мери Лавин е жена, която се е женила два пъти, родила е три дъщери и т.н. не би трябвало да има кой знае какво значение за читателите, ако допуснем, че и на популярно ниво интересът към личността на автора е заменен от интереса към самия текст. Но че тя е ирландка е факт, който едва ли така лесно може да се подмине. Не само защото ирландската, особено съвременната ирландска литература е слабо позната в България, но и защото ирландското си е казало думата в тези разкази. При това по един недотам традиционен начин.

Ирландската литература и е близка и не е с английската. Вярно, езикът много често е един и същи, макар че ирландските автори умеят да затрудняват владеещите British English и в същото време - колкото и да не обичам обобщения от този род - тя е някак по-напрегната, силно иронична и себеиронична, владееща прекрасно памфлетното; понякога е малко комплексарска, избива я на национализъм, но в големите си образци тя е онова, което са направили Джойс и Бекет... Иначе казано, в нея се наблюдава една неистова страст да се експериментира, да се отчуждава/очуднява езикът, една мрачност, едно потиснато блуждаене между реалното и иреалното, между живота и смъртта... Естествено, всеки ирландски автор носи собствения си почерк и все пак нещо от ирландския стил никога не му убягва напълно...

Къде сериозно, къде иронично Хенри Джеймс подхвърля, че англичаните възприемат фикционалното само ако се е разположило в томове, докато за ирландците е важно то да е събрано в малко страници. Сиреч за англичаните предпочитан вид е романът, докато за ирландците - разказът... Що се отнася до разказите на Мери Лавин, казах вече, че те са колкото ирландски, толкова и - защо не - английски или френски... Известно е, че Мери Лавин рядко е проблематизирала темата за Ирландия като за територия, която трябва да бъде освободена, но подборката включва дори такъв неин разказ ("Родолюбец"). Типично ирландско е и вглеждането в миналото, живеенето с легендите, с героите от устните традиции и разкази (наблюдавано в "Съвсем правдоподобна история"). Изобщо, мрачният хумор, блуждаенето между живота и смъртта, трагичното, което обаче се понася с удивително спокойствие и устойчивост, с железен стоицизъм конституират стила на Мери Лавин, вписват писането й в ирландската традиция. От друга страна обаче, това са разкази, които забравят ирландското, отблъскват се от него и се концентрират върху образа на жената (повечето от изследователите на Лавин единодушно говорят за нейното "женско писане" и сочат, че тя е една от малкото ирландски авторки, ползващи се с авторитет именно като жени писателки), което прави тези разкази някак "безродни". В тях се изследва природата на любовта, и то - природата на любовта на жените, които са показани като същества изцяло зависими от нея. При това не се изпитва валидността на любовта, а по-скоро се изпитват последствията от нея.

Бракът някак смазва жените, независмо дали защото приключва много бързо (женените мъже в разказите на Лавин непрекъснато умират) или защото той си е живо заробване и погубва младостта на жените, жизнеността им, изпива ги, изчерпва ги... В същото време - настояват тези разкази - няма нищо по-важно от любовта, от верността в любовта, независимо дали това ще бъде верността на вдовиците, които помнят, или на старите моми, които макар и разминали се с щастието, също помнят непреживяното преживяно... Защото - продължават да настояват разказите - всички форми на безбрачие са резултат от верността пред загубената или ненамерената любов...

И понеже Мери Лавин не експериментира особено нито с формата, нито с наративната техника, и понеже, както стана дума, тя е доста консервативна в тематиката си, писането й я отнася и към една по-класическа традиция - към разказването, примерно, на Мопасан или Чехов...

Колкото до издаването на разкази, това наистина си е начинание, с което малцина издатели се нагърбват. В случая рискът е поет от издателство "Златорогъ", наело се да подмамва читателите с четива, в които не е особено важно какво се случва, а как и най-вече - по какъв начин е представено това случване. Защото разказът, както е добре известно, е литературен вид, който много често събира динамични и статични епизоди (като вторите преобладават) и е много далеч от трилърската задъханост, която структурира 90% от книгите, които се пускат на българския пазар. Така на пръв поглед разказът уж е четиво, което би следвало да отговаря даже бих казала, да обслужва съвременната ситуация. Той спокойно би могъл да бъде формата на минимализираното четене. Но не става. Вярно, той е относително малък по обем (трудно е да се отървем от този делитбен белег), но липсващата динамика, споменатите статични епизоди "затормозяват", обричат на скука нетърпеливите читатели...

А разказите на Мери Лавин - пак ще го кажа - не са и експериментиращи - включително по отношение на езика. Независимо че Мери Лавин добре е познавала Вирджиния Улф - писала е дисертация върху нея - в много малко от нейните разкази може да се говори за някакво влияние на Улф, най-вече по линия на сгъстяването на времето, струва ми се... Или, говорим - както стана дума - за типични класически разкази, които спокойно могат да бъдат подведени под характеристиката, която Цветан Тодоров прави на разказа, а именно - това са психологически разкази, в които всяко действие е по-скоро средство, улесняващо достъпа до личността на този, който действа, като израз или дори като симптом. Затова и устойчивите епизоди, представящи състояние, почти изцяло са изместили "глаголните"...

Българският превод - дело на Иглика Василева (която между другото омайва с умението си да улавя и интерпретира толкова различни стилове и почерци, каквито са примерно тези на Улф, Мери Лавин и Набоков) - прекрасно събира статичните и динамичните епизоди, разгръща езика, опива се от умението му да бъде ту сдържан, бавен, ту по-задъхан, забързан; улавя поривите му към традиционност, класичност, но и към собствената му уникалност...
още от автора


 
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”