Български  |  English

Голямото предизвикателство е да се открие вестникът на следващото поколение

 
- В България имате славата на един от влиятелните политолози на прехода. Политологията наука ли е със собствено предметно поле и методология или е по-близка до журналистиката и до самата политика, до нейното правене? Вие самият, впрочем, как се придвижихте от философията и поезията до политическите науки? Кое се оказа главният стимул за подобно движение?
- Политологът като фигура на прехода, а не като академична фигура, е тълкувател на сънища, на колективни сънища. Той прилича на сляпата Вайша на Георги Господинов - момичето, което с лявото си око вижда само бъдещето, с дясното - само миналото, и по тази причина е напълно неспособна да живее в настоящето. Последните трийсет години бяха изпълнени с различни драматични обрати, непрекъснато имахме усещането, че живеем на семейни начала с историята, а сега, като се обръщаме назад, като че ли няма какво да си спомним. През 90-те години на миналия век политолозите получихме сравнително голяма видимост. В този ранен период ние се държахме като крачещ по улиците Кратък курс за правене на демокрация. Влиянието на политолозите, доколкото го имаше, беше резултат не от факта, че ние разбирахме добре това, което се случва, а че виждахме реалността през призмата на това, което още не се е случило, но непременно трябва да се случи, ако искаме да станем реална демокрация. Сега тази позиция изглежда наивна и в много отношения смешна, но тя беше, струва ми се, неизбежна. Характерно за прехода е, че той се преживява като имитация не на някакъв абстрактен идеал, а като подражание на реално съществуващо общество. Ако при комунизма идеалът е далеч в бъдещето, в годините на прехода той е недалеч в пространството. Утопията на прехода е утопията на нормалността, нормалността на западните общества. Днес вече можем да видим и другата страна на нашата влюбеност в нормалността. Първо, ако Западът е нашето бъдеще, защо да чакаме да станем като него, когато просто можем да пресечем границата и да започнем да живеем там. Идеята за нормалност и отворените граници в Европа обясняват защо почти 2 милиона българи се оказаха извън страната от 1989 насам. Ще кажете, след всяка революция много хора бягат и се оказват от другата страна на границата. Само че това, което прави 1989-а различна от 1789-а или от 1917-а, е, че първите, които напуснаха, бяха не тези, които мразеха настъпилата промяна (както, като че ли, се случва след всяка друга революция, вижте бялата руска емиграция след 1917), а тези, които я чакаха. Революционерите винаги са мечтали да живеят в бъдещето, а бъдещето на Източна Европа беше Западна Европа. Представете си Троцки през 1918 да вземе стипендия и да отиде да учи в чужбина! А след революцията на 1989 дори Орбан го направи, защото Западът не беше чужбина, а нашето бъдеще. Втората особеност на прехода като имитация на институциите на западната демокрация е, че Изтокът трябваше да имитира един Запад, който непрекъснато се променя. Ако през 1989 година за мнозина консервативни поляци Западна Европа беше алтернатива на атеистичния комунизъм, днес те отказват да имитират Запада, който междувременно се е превърнал за тях в символ на секуларния свят. Та, в един свят, разделен между имитирани и имитиращи, политолозите на прехода се самоназначихме за заклети експерти по автентичността на имитацията. Неслучайно значението на фигурата на политолога рязко намаля с присъединяването ни към ЕС, защото Брюксел вече изпълняваше ролята, отредена преди на политолозите на прехода.
Но ако говорим за същинско влияние върху процеса на вземане на решения, струва ми се, че политолозите никога не сме били особено влиятелни. Ако в собствените си очи сме приличали на треньори на националния отбор, за политиците сме били в най-добрия случай радио-коментатори.
Не политолозите, а икономистите имат реално влияние в съвременната политика. Преди години в неформален разговор си позволих да кажа, че навярно в историята никога никой не е имал толкова силно влияние върху вземането на политически решения, колкото имат икономистите днес. И тогава един колега, историк на науката, ме поправи: астролозите през средните векове са имали не по-малко влияние върху владетели и политици и то по причини, сходни с влиянието на икономистите днес - имат математически умения и методология, въз основа на която да предсказват. А и предсказанията на астролозите не са непременно по-неточни от тези на икономистите.
Та ако говорим не за политолозите на прехода, а за академичната наука политология, тя все повече започва да се опитва да копира опита на икономическите изследвания да бъдат точна наука. Днес политологът е изследовател, който не е посмял да стане икономист. Не мога да кажа, че това развитие ме вдъхновява, но това е тенденцията. В свят, който все повече ще се управлява от потоци от данни, социалните науки ще стават все по-прецизни в предвиждането на това, което ще се случи, но все по-малко ще знаят защо ще се случи. Знанието, произведено от Big Data, е знание, което отговаря на въпроса „Какво?“, но не и на въпроса “Защо?”.
А иначе, що се отнася до моето пътешествие от поезия през философия до политология, то не е толкова необикновено. Политиката е езикът, на който в началото на прехода всички се опитахме да разкажем как се променя или не се променя обществото и аз се научих да говоря на този език.
- От политологическа гледна точка, може ли да се „изчисли” дали в България има демокрация или се наложи някакъв тип олигархично управление, продължение на номенклатурната йерархия от времето на соца?
- Най-скромното определение на демокрацията е политически режим, при който управляващите могат да бъдат сменени с избори. България покрива това определение. Но ако попиташ хората дали се чувстват представени в демократичните институции, голямото мнозинство ще отговорят „не“. Доскоро това за нас беше просто български проблем, провал на нашия преход, но в последните години сме свидетели на процес на олигархизация на демократичните режими в много от традиционните западни демокрации. Днес вече си даваме сметка, че в един глобализиран свят демокрацията изглежда по различен начин. Парадоксът е, че технологичната революция, която преди години мислехме като съюзник на демокрацията, като фактор, който позволява на отделния индивид да влияе на политическите решения, днес все повече се възприема като един от източниците на кризата на демокрацията и като заплаха за свободата на индивида. В света на новия авторитаризъм вече няма нужда от политически доносници, защото мобилните ни телефони и кредитните ни карти изпълняват тази роля. Всеки е доносник на самия себе си. Ако аз знам какви книги четете, каква музика слушате, кои са вашите приятели във Фейсбук и на какви новини реагирате в социалните мрежи, няма нужда да вербувам някой, за да ме информира за вашите възгледи. В този нов смел свят, дори когато протестираш, не можеш да избягаш от подозрението, че и твоят протест е “поръчан” от Системата.
- Луканов, Костов, Царя, Борисов – кой как ще (трябва да) влезе в учебниците по история, когато дойде време гимназистите да ги изучават?
- Преди 20 години щях да ви отговоря, че зависи кой ще пише историята. Сега знам, че просто няма да дойде такова време. Фукуяма се оказа прав, че сме свидетели на края на историята. Не защото историята е свършила, а защото идват поколения, които не се интересуват от история и по-точно - от близка история. Така че Луканов ще бъде помнен, защото е бил убит; Царят - защото е бил цар, а е приел да стане премиер; Борисов ще остане като колоритна фигура и може би и като строител на магистрали, но никой от тях не може да се надява, че следващите поколения ще го разберат по-добре от съвременниците му.
През пролетта градската галерия показа ретроспективна изложба на Лъчо Бояджиев. Една от неговите творби се нарича “Във ваканция” и представлява серия от фотографии на известни паметници на световни лидери на кон - подобно на паметника на цар Александър Втори срещу Народното събрание. Но на фотографиите в работата на Бояджиев конниците са премахнати и паметниците са се превърнали в паметници на коне. Творбата на Бояджиев е навярно опит за деконструиране на една героична визия за историята, както и коментар към променящите се конюнктури в прочита на историята, но тя показва и нещо, което се е случило за голяма част от младото поколение – за тях всички тези паметници са просто паметници на коне и ездачи и както не знаем имената на конете, така все по-малко се интересуваме кои са ездачите.
- Докато бяхте протагонист в публичния живот на страната, съдействахте за диалог между политически опоненти. Това даде ли резултат и какъв резултат трябваше да даде?
- Началото на 90-те беше белязано от страх от политическата конфронтация, страх от насилие. Днес усещаме у мнозина носталгия по този период. Парадоксът на демокрацията е, че тя не работи и когато залозите са много високи (ако изгубиш изборите, губиш всичко), и когато те са прекалено малки (изборите не променят нищо в живота ти).
За мен и тогава, и сега умереността и желанието да видиш света с очите на хора, които не споделят твоите ценности и виждания, е едно от най-важните условия за каквато и да било политика. И това, което ме плаши днес, е страхът на мнозина да се окажат в противоречие не с държавата, а с общността, на която принадлежат. Конформизмът към групата, към която принадлежиш, е не по-малко потискащ индивида от пресата на една репресивна държава.
В момента в обществото има много гняв, но политически импотентен гняв, защото обществото е пределно фрагментирано и няма никаква политическа алтернатива. Един от ефектите на тази комбинация между гняв и фрустрация е отхвърлянето на умереността като политическа добродетел. Древните гърци биха се поразили да научат, че за мнозина днес умереността е порок - да си умерен, значи да си неискрен. Новата комуникационна среда е значим фактор за тази промяна. Умереният обича да брои до десет, преди да изрази позиция. В света на социалните медии, докато умереният брои до десет, вече се е появил нов скандал и никой не се интересува какво броилият до десет мисли по предишния.
- В българското общество витае думата „провал” – провал на прехода, провал на поколението, свързано с 1989 година, а и на по-ежедневно ниво – провал на лични съдби... Вие усещате ли се част от провала или напротив – от групата на спечелилите сте?
- Усещането за провал е реалност за много хора, но и мода. Той навярно отразява страха ни, че не можем да си представим как ще изглежда бъдещият свят. Парадоксът е, че мнозина от “спечелилите” споделят усещането за колективен провал. Аз не съм изключение. По странен начин всички – и спечелили, и изгубили от прехода – се чувстват излъгани от историята. Живеем в свят, в който имаме повече избор от всякога – избор къде да живеем, как да живеем, с кого да живеем – но сме изгубили координатна система, в която да избираме. Често си мисля, че усещането за провал на поколението, част от което съм, е свързано с невъзможността за сравнение. Днес за нас е еднакво безсмислено да сравняваме живота си както с живота на родителите си, така и с живота на децата си. Това създава едно особено усещане за празнота. Преди години нарекох нашето поколение БДС (Български държавен стандарт) поколение. Ние сме тези, които имаме и латиница, и БДС кирилица на клавиатурата на компютрите си; тези, които са живели и преди, и сега. И затова живеят в непрестанни сравнения. В някакъв смисъл всичко, което ни се случи, беше толкова невероятно, че не смеем да се зарадваме, дори когато имаме основания за това.
- Преди много години известният френски историк Франсоа Фюре, когото вие лично познавате, беше казал, че след 1989 година ще се случи нещо неочаквано – хората изведнъж ще се окажат без хоризонт. Сбъдна ли се, според вас, пророчеството му?
- Преди години ме беше поразило едно изследване, което твърдеше, че има пряка зависимост между това как граматически се образува бъдеще време в различните езици и колко спестяват хората, които говорят тези езици. Според автора, при езици, в които сегашно време може да се използва и за бъдеще (китайски, немски), хората спестяват повече. Парадоксът е, че днес имаме усещането, че живеем в бъдещето (с всички тези умни машини около нас), но нямаме проект за бъдеще.
- Постепенното обезсмисляне на понятията „ляво” и „дясно” в политическия живот оздравително ли е за него или е диагноза за болестта му?
- Идеологическата политика, организирана около идеята за ляво и дясно, остана в XX век. Комунизмът като радикален политически проект, основан върху премахване на частната собственост, и Студената война, представляваща сблъсък между два радикално различни проекта за бъдещето, бяха условията за съществуването на политика, структурирана около противопоставяне между ляво и дясно. Бяхме свидетели на съвпадане между идеологическо и геополитическо. Днес виждаме политически пейзаж, който повече напомня демокрациите от края на XIX век. Тогава демократичната политика се доминира от харизматични лидери, обществен гняв и… конспиративни теории.
Конспиративните теории изместиха идеологиите от сърцето на политиката. Те мобилизират хората за улични протести и свързват политически лидери с техните последователи. Те определят резултатите от изборите.
Това, което наблюдаваме, е възходът на „параноичния гражданин“.
Масово споделяното в Полша убеждение, че смъртта на президента Лех Качински заедно с 95 други представители на полския елит в самолетна катастрофа край руския град Смоленск през 2010 г. е било убийство, а не инцидент, изигра важна роля за победата на днес управляващата дясноцентристка партия „Право и справедливост” на последните парламентарни избори. Хората са готови да повярват на почти всичко, а конспиративните теории, не идеологиите, формират новите политически идентичности. Когато мирогледът е формиран от конспиративни теории, на политическите лидери лесно може да бъде простено взимането на грешни решения, като просто бъдат обвинени невидимите, предполагаемо могъщи врагове, които заговорничат срещу тях. Това, което прави политиката на конспиративните теории по-опасна от политиката на идеологиите (а нека не забравяме, че ХХ век доказа колко смъртоносни могат да бъдат крайните идеологии), е фактът, че конспиративните теории могат да дадат ослепително обяснение за това какво се е случило и кой е виновен. Те обаче са лишени от каквато и да било визия за бъдещето или от каквото и да е послание за това в какъв свят бихме искали да живеем. Идеологиите произвеждат фанатици, но и дисиденти; конспиративните теории не създават дисиденти, те създават зомбита, които или нямат желание, или се чувстват неудобно да предизвикат своите политически лидери.
- По-обозрима ли е България, гледана от Виена? ГЕРБ още ли е партиен хоризонт, зад който не се вижда нищо друго?
- Това, което е различно, когато гледаш отвън, е, че гледаш през призмата на сравнението и си по-малко изкушен да обясняваш всичко в народо-психологически категории и анализи в стил “Тук е така”. Даваш си сметка, че много от проблемите са не просто българска специфика. Външният поглед, ако е достатъчно самокритичен, те прави по-внимателен в критиките, защото, поне за мен, винаги е имало нещо морално и естетически отвратително, когато хора, които в момента са избрали да живеят извън България, поучават хората, които се опитват да направят нещо в нея.
- ЕС очевидно преживява криза – разделенията са много. Вие откроявате едно: различието между тези, които са изживели комунизма, и тези, които не са. Дали, почти изчезнала във времена на изобилие, историята не „започна да си показва рогата“ и народите/държавите не започнаха да се вглеждат в собствените си (исторически) особености?
- Всяка от кризите на ЕС го разделя по един или друг начин, но отговорът на бежанската криза е този, който ще определи характера, границите и самото съществуване на ЕС. Защото той поставя въпроса за границите - къде са границите на ЕС, кой трябва да ги пази, кой е вътре, кой е вън? През 1900 година има две Европи – едната е сравнително етнически и политически хомогенна и това е Западна Европа, а другата е мултикултурална и това е Централна Европа. Днес тези две Европи са си разменили местата – Централна Европа е изключително етнически хомогенна, докато Западна Европа е все по-мултикултурална. Могат ли тези две Европи да бъдат част от един и същи проект?
За Западна Европа миграционната криза е търсене на отговор на въпроса може ли Европа да остане същата като ценности и институции, когато е населена с други хора; могат ли западните общества да интегрират нарастващо население, което идва от други политически и културни традиции. В Източна Европа кризата е свързана с факта, че нашите общества стареят, а младите хора искат да живеят другаде; затова правителствата в Източна Европа живеят с надеждата, че не просто ще затворят границите си за чужденци, но и ще убедят своите да не отиват на Запад или да се върнат. Парадоксът е, че ако Западна Европа се затвори за мигранти извън Европа, Източна Европа е единственият й източник на допълнителна работна ръка… и, разбира се, роботите. Но сега сме прекалено фокусирани върху проблема с мигрантите, за да видим идващата криза с роботите.
- Сблъсъците в сферата на културата у нас възпроизвеждат ли политическите сблъсъци или имат собствена генеалогия и памет? Искрите между Георги Господинов и Милен Русков, да речем, отблясък ли са от тези между Пенчо Славейков и Иван Вазов, между европейското и националното писане в българската литература?
- Всяка култура има нужда от точки на напрежение. И затова има едно непрестанно желание за сблъскване на важните автори в една култура. Но разделителната линия Господинов – Русков не е разделителна линия западничество – почвеничество, а израз на два различни погледа към нашата културна периферност. В света на Господинов Европа е големият отсъстващ в нашия живот. Неслучайно той търси своите корени в 1968 година (той е роден през 1968-а), годината, която не се е случила у нас, но е формирала модерна Европа. При това, погледът на Господинов не е някаква идеализация на Европа. Един от любимите ми стихове на Господинов е неговото „Рай. Деконструкция”: другаде раят е другаде / друг ад е.
Русков не е някакъв почвеник. Той, освен всичко друго, е прекрасен преводач. Просто той предлага друг поглед към нашата самоколонизираща се периферност. Поне за мен „Чамкория” е опит да се покаже битовото преживяване на историята като сърцевина на нашето самопознание. В този смисъл, Русков не е в традицията на Вазов, а в традицията на Захари Стоянов и Иван Хаджийки. И както казах, всяка култура има нужда от интелектуалното напрежение, породено от тези различни гледни точки. Тук трябва да призная, че фактът, че не присъствам в социалните мрежи, навярно ме е лишил от усещането за друго, не толкова интелектуално измерение на това противопоставяне.
- В идеен вакуум ли живеем в момента? Какво идва след постмодернизма, задава ли се нов „стил на епохата”?
- Идва изкуственият интелект, изведнъж границата, пред която сме изправени, е вече не другият човек, а мислещата машина.
- Когато есента вестник „Култура” спре да излиза, как трябва да продължим?
- Биографично и интелектуално аз съм силно свързан с вестник „Култура” и затова много бих се радвал, ако сегашният екип продължи да издава свой вестник. Но голямото предизвикателство – не финансово, а интелектуално – е да се открие вестникът на следващото поколение. А това поколение е много различно от нашето.
Въпросите зададе екип на „Култура
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”