Български  |  English

Снежана Попова

Достойнство, морал, вкус

 

Появата на колонката ми в „Култура“ съвпадна с времето на надеждите и възторзите в началото на 90-те години. И досега си спомням първите 45 реда със заглавие „Очакването“, написани на старата „Марица“, публикувани с прекрасна илюстрация като дар от вестника. Както и следващи 45 реда, над които с известно вълнение закачих заглавието „От въздуха подхванато“. Текстовете все още се носеха на дискети и в малкия салон на редакцията понякога авторите се срещаха. Там Орлин Спасов ми се представи шеговито: „аз съм телевизията“; е, „аз съм радиото“. Радиото влезе в „Култура“ по един вид взаимност – редакцията търсеше наблюдател, аз мечтаех да съм този човек… и така всяка седмица, три поредни години.
Развитието на радиото по това време ми предложи да съучаствам в голямата радост – разнообразяването на ефира 1992-1993. Вестникът придаваше тежест на всяко казано (назоваване на формат, на процес), а недоволни по-скоро нямаше, защото към „новото радио“ тогава малцината пишещи бяхме щедри, новото трябваше да е хубаво. Едва малко по-късно настъпи осмислянето на въпросното разнообразяване: повечето нови радиа се оказаха фрактали, възпроизвеждащи опростената цялост или съставни части на съществуващи програми, останалата част имплантираха чуждестранни модели, взети наготово. А съвсем още малко по-късно, в средата на 90-те, в радиополето просветна съществената вътрешна опозиция обществено-комерсиално, като на БНР бяха „оставени“ борбите за свободно слово, а новите, с известни изключения, се заеха с игрите, в които залог беше публиката. Останах трайно привързана към територията на борбите и постепенно престанах да разбирам игрите. Така останах трайно привързана към „Култура“.
Сега, вече от дистанцията на времето, преживявам тази привързаност като принадлежност към отбор. Не само защото в моя случай колонката за радио отиде в другарски ръце (Вяра Ангелова, после Георги Савчев). Струва ми се, че авторският състав на вестника наистина упражнява „съвместни действия“ чрез вътрешните си индивидуални различия (на стилове, текстове, позиции, памети, личности), организирани от обединяващата ги трансмисия „Култура“. Не съм сигурна как редакцията изрича своите вътрешни правила, но си мисля, че най-отпред стоят достойнство, морал и вкус. „Култура“ прави селекция, разбира се, и точно за това е бивала най-безпощадно критикувана. Сигурно е обаче, че не е публикувала чалга и талибани и не е полирала мозъци. Студентите от факултета по журналистика на Софийския университет много обичаха да изучават текстовете, попаднали в рубриката „Във вестник „Култура“ този текст не би бил публикуван никога“. Представяте ли си, някога подобна рубрика е била възможна, без да се превърне сама по себе си във вестник!
Гледайки днешния социален и медиен пейзаж си мисля, че такова хубаво нещо като вестник „Култура“ не може да има. Със спирането му хубавите неща още повече се смаляват. Иска ми се да мисля, че вестникът просто излиза в лятна ваканция… но засега остава сигурното и то е „Култура в мен, Култура в нас“. Изглежда сълзливо, но е истинско.
Снежана Попова


 
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”