Български  |  English

Екатерина Дочева

Така каза Еразъм...

 

Не знам как и с какво да започна. Знам само, че преди 28 години бях в същото положение, когато трябваше да напиша последен текст за последния брой на списание „Българска музика”. То бе убито от Съюза на композиторите с оправданието, че няма пари. Съвсем скоро след това, с пари на същия този съюз, започна да се издава (официално от друг издател) абсолютното печатно недоразумение, наречено „Музика. Вчера. Днес”. Парите поеха в друга посока, а професионалното хроникиране на българския музикален живот, дело на „Българска музика”, мина в трета глуха. Загина. Но нечии човешки амбиции и мераци бяха задоволени.
Днес, с някои малки промени, историята се повтаря. Пиша за последния брой на 61-годишния вестник „Култура”. От 1975 година животът ми на автор на музикални текстове е свързан с този вестник. А от 15 години връзката ни стана фатално близка. Откакто знам за предстоящата му смърт, моята лична агония може да се сравни само с тази на моите приятели от екипа на вестника. Ние сме наистина страхотен екип. Когато Коприна, в деня на рождения си ден, ни съобщи, че убийството на вестника е решено, тя каза и това: „Ние се обичаме жестоко”. И това не е ефектна фраза, това е истината за възможното свързване между хора с кауза, хора, не особено практични, хора, които никак не пасват към прослойки със слух, чувствителен единствено към шума на банкнотите. И още: горди хора! Други не биха могли да създават, да списват подобно доблестно, достойно издание.
В този смисъл, може би убийството на вестника е по-хуманният акт от евентуалното му продължение с други хора с абсолютно различен манталитет. Еразъм, във великата своя сатира „Възхвала на глупостта”, ги нарича царедворци. Да припомня: „Няма нищо по-раболепно, по-робско, по-глупаво и по-просто от тях, макар че искат да бъдат първи във всичко. […] Те се смятат повече от щастливи, че могат да нарекат владетеля „свой господар”... Колко умело са премахнали всеки срам от лицето си и колко забавно се подмилкват!”
Това, което в тази история е особено нашенско, родно, оригинално, е, че в отбора на опонентите-унищожители на вестника са и мнозина, които наричат себе си интелектуалци. Произвеждат текстове, книги, многословят по всички възможни медии, четат морал, считат се, едва ли не, за духовни водачи на туй, що трябва да се нарече нация. А в края на краищата се оказва, че ги интересуват само две неща: властта и парите. Твърде елементарно, жалко! Може би затова реалността в родната култура е точно такава. И друга няма да бъде. Няма да бъде дотогава, докато животът не изобличи търговците и мнимите филантропи в културата и не ги прати там, където им е мястото – на пазара. Но това е илюзия. Реалността днес ми съобщава, че тези люде си въобразяват, че като вземат главата на едно издание, за да я пришият на друго, са взели и мозъка му, който ражда идеите и принципите, които отстоява, принципи на хуманност, достойнство, независимост, толерантност, професионален кураж и отговорност. Но няма страшно, ми казва Еразъм: „Най-после всички, които се готвят да си поживеят по-приятно и по-весело, най-напред изгонват мъдреца и са готови да приемат каквото и да било животно вместо него.” Следователно - очакват ни безгрижни дни. Нямам търпение.
Екатерина Дочева


 
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”