Български  |  English

Демокрацията е мъжество на разума. Писма от Центъра

 
До водачите на СДС
Обръщам се открито към вас, защото мисля, че е дошло време, когато трябва да определим поименно позициите си. Ние всички сме съратници в борбата за демокрация, с някои от вас ме свързва приятелство.
Само че грешките в действията на някои лидери на СДС в дните непосредствено след първия тур на изборите не могат да не сепнат всекиго, за когото демокрацията е нещо повече от лозунг или заглавие на вестник.
Сепнат съм и аз.
 
1. Струва ми се, че не всички от ръководството на СДС разбират отговорността си за все още неродената демокрация в момента. Ако някой съвсем сериозно си мисли, че победата на демокрацията е равнозначна на победата на СДС, той значи не е разбрал основното за демокрацията. Ако някой действително е имал намерение да осъществи черно-белия сценарий - СДС да победи с 60-70% в изборите, за да поеме самостоятелно властта, или при по-нисък процент да остане в непримирима опозиция - той просто повтаря болшевишката схема на „всичко или нищо”.
Демокрацията започва там, където една сила вече не е в състояние съвсем да победи или да бъде съвсем победена от друга. В отстраняването на това съвсем е ключът към победата на демокрацията. Тя тържествува тогава, когато една сила не може да тържествува над друга. Нещо повече: когато една сила е осъзнала не само факта, но и ценността на това, че не може да тържествува над друга. Демократ е човек, който е убеден, че невъзможността да се упражнява безразделно властта, е по-добра от възможността „добрите” да получат цялата власт. Както беше казал лорд Актон: „Властта развращава - абсолютната власт развращава абсолютно.”
Аз съм убеден привърженик на СДС, но, пази боже, СДС да беше наистина спечелил абсолютното мнозинство! По същия начин и реформаторите в БСП - които най-много спомогнаха за нейната относителна победа - изтръпваха от мисълта, че могат да преуспеят, защото у когото се е съхранил демократичният рефлекс, той знае, че при поляризацията на силите у нас, убедителната победа на която и да е от тях ще се превърне в поражение на демокрацията, която е една за всички и която се крепи върху относителното равновесие между политическите групировки. В този смисъл сега, след изборите, ние може да си отдъхнем.
В този критичен за страната момент на политическо безкултурие, когато основните съперничещи сили не притежават вътрешните задръжки да пазят достойнството на противника като своето и все още не са се отказали от опитите да монополизират общественото признание за демократичния процес, „патовите” резултати от изборите се оказаха последен шанс за спасение - буквално в дванайсет без пет. Те са неволята, която ще застави онези, които нямат воля за консенсус.
Които сега са разочаровани, че не могат да управляват сами, всъщност би трябвало безумно да се радват. Недоволни от избирателите, те не виждат тяхната заслуга. А в случая избирателите свършиха до голяма степен недовършената работа на политиците. Въпреки просветленията от кръглата маса. Те принудиха чрез изборния си бюлетин всички сили да седнат отново на масата за преговори и да се споразумеят по главното. С други думи - да правят политика. Да се върнат към реализма на интересите, след като набързо разчистят картонените декори от предизборната борба.
2. Аргументът, че номенклатурата може да бъде премахната само ако СДС спечели убедително изборите, е несъстоятелен. Той също издава старото болшевишко мислене, за което въпросът „кой - кого?” не е свързан с някакво съмнение. Когато е на власт, една партия може само да замени чуждата номенклатура със своя - като инфилтрира своите членове в държавния апарат, - но не може да премахне номенклатурата въобще. За да няма номенклатура, не трябва да има държавни партии. А за да няма държавни партии, е необходима силна икономика, богат обществен живот, множество граждански движения и инициативи. И преди всичко е необходима ефикасна защита на човешките права, в която е включена както защита на гражданите от държавата, така и на държавата от партиите. Така че номенклатурата ще бъде постепенно разградена по мирния път на умели политически решения. Не конкретното съотношение на силите, а общите правила на политическата игра са лостът, с който ще се отмести камъкът на номенклатурата.
Ние имаме пресния пример с продължаващата трагедия в Румъния. Защо съседката ни пометна демокрацията? Защото номенклатурата лиши от здраве и живот диктатора си, за да остане читава и здрава - ще каже някой син приятел. Но това обяснение би било твърде повърхностно. Напразно ще търсим само една страна като причина за насилието. Дори и да намерим такава, какво от това? Барикадата отдавна гори и от двете страни. Всеки посочва другия и вярва искрено в своята невинност. Но и всеки счита, че не трябва да остане длъжен на другия. Око за око, зъб за зъб.
А според мен, коренът на насилието е в еднаквостта на силите. Егалитаризмът даде на изток отровни плодове. Хората действително са еднакви - еднакво неравни и бедни. Но когато те не могат да се различават, всеки смята другия за копие, а себе си за оригинал. Не съществуват задръжки, няма дистанция в отношението към другия - на човек и през ум не му минава, че гледната точка на един може да се различава от тази на друг. Насилието се усилва с тиражирането на човека. Защото с какво еднаквите могат да докажат своето място под слънцето? Всеки обвинява другия, че го засенчва, но никой и не помисля да излезе от сянката. Насилието се усилва толкова повече, колкото по-малко човек осъзнава своето различие, своя специфичен интерес. Колкото по-малко човек е политик. Тогава той обвинява другия, например, че му краде програмата, а другият в това време е убеден в обратното. Или казва, че ще бъде в опозиция на другия, докато другият рухне съвсем. Другият не рухва, само опасността от насилие става по-голяма. Или: комунизмът е антидемократичен, но от това не следва, че антикомунизмът е демократичен. Да се гордееш, че не си комунист, че не си марксист и въобще че не си някой, означава в последна сметка, че все още си никой. Например, СДС и БСП проведоха предизборната кампания така, че избирателите бяха накарани да гласуват против: в големите градове те гласуваха против БСП, а в по-малките селища - против СДС. Затова още първият тур придоби характера на втори: обикновено при първия се гласува „за”, а при втория „против” (формулата на мажоритарната система: при първия се избира, а при втория се елиминира.). Кой спечели и кой загуби гласове от това взаимно елиминиране още при първия тур, е трудно да се каже. Но едно е сигурно: то нe само отрази, но и задълбочи поляризацията на силите в обществото.
Както казах, насилието се преодолява чрез осъзнаването на своето и чуждото различие. Личността е индивид, който защитава своето своеобразие, като едновременно стимулира самобитността на другия. Колкото по-дълбоко и по-адекватно осъзнаваме нашата неповторимост, толкова по-спокойни, миролюбиви и толерантни сме към другите. Ние влизаме с тях в политически отношения. И не просто защото сме готови на отстъпки, самоограничения и компромиси, за да не сме скъпи на триците и евтини на брашното. А по-скоро защото истински осъзналите своите интереси знаят, че своето никога не им се губи. Всъщност, точно към него никой друг не може да има претенции, защото... е друг. Затова консенсусът по основните ценности и култът към общовалидността на закона са толкова важни за начеващите демокрации: колкото по-непоклатимо е споразумението по основните духовни устои на нацията, толкова по-контрастно, по-детайлно и по-делово е разграничаването между силите по дневния ред на проблемите. Това е прекрасно записано в платформата на СДС, но явно, че е време да бъде припомнено на някои негови ръководители.
3. Безотговорно прозвуча изказването на митинга на СДС пред НДК на 11 юни - както и някои други изказвания на същия митинг - че СДС ще бъде достатъчно силна опозиция, за да блокира всяко решение на правителството. Зрели хора - при това с претенции да бъдат демократи - твърдяха, че комунистите трябва сега сами да си сърбат попарата, която са надробили. Че е добре, дето ще трябва пак да съставят самостоятелно правителство, за да носят само те отговорността за влошаващото се положение. Че явно за манипулирания български избирател е необходимо нещата да станат през следващите месеци още по-зле, за да прогледне. Че трябва да оставим комунистите на власт, за да рухнат съвсем... Лениновото: „колкото по-зле, толкова по-добре”.
Ще рухнем ние и нашите деца - не комунистите! По-добре за кого, щом е по-зле за народа? БСП е всякаква, както и СДС! Не се болшевизирайте тогава, когато БСП се деболшевизира! Не дърпайте дявола за опашката! Дайте право на БСП и на редица групи вътре в него да бъдат други. Не ги карайте зорлем да си спомнят младостта - в конспирацията, терора и борбата с врага те и сега не биха имали равни на себе си. Когато станем утре още по-бедни и отчаяни, тогава не комунистите, а демократите ще загубят своето влияние. По-бедният е и политически по-некултурен - насилието ще е единственият начин на живот, който ще сте му оставили. Ще ви тегли балтията, както му казвате „брате”... Спомнете си как зловещата фигура на миньора с кирка се мярка за момент на нашия телевизионен екран, за да излезе по-късно по улиците на Букурещ!
А лумпени, готови на всичко, защото не са никои, има и сега предостатъчно: както в БСП, така и в СДС. Дори в СДС са повече, защото тук е мнозинството онеправдани, изпълзели от сумрака на политическото гето. А на светлина те съвсем не приличат на ангели.
4. Сега БСП е объркана от своя „успех” не по-малко, отколкото СДС от своя „неуспех”. Слагам двете думи в кавички, защото точно кавичките обясняват объркаността. Всъщност, постигнатите проценти са идеалът за изборен резултат при една улегнала парламентарна демокрация. Но при извънредността на ситуацията у нас всеки изборен резултат се изплъзва от обективна оценка и не може да се приеме с нужното спокойствие. Това е разбираемо. Както е разбираемо и другото - че СДС трябва да протегне ръка за партньорство на БСП, да намери мъжество в себе си и преглътне обидата, разочарованията, лошия спомен. Ще намерят ли сините ръководители сили да зачеркнат миналото и великодушно да започнат отново? Ще признаят ли, че две трети от всяка партийна платформа си приличат като капки вода и че това не е лошо, а е неповторимият шанс за нацията? Ще се съгласят ли, че и другите имат добри намерения, за да спорят само по начина на тяхното осъществяване?
В съвременния свят ценностите на демокрацията - свобода, ненасилие, справедливост, толерантност, индивидуализъм, солидарност, съпротива, съмнение и т.н. - са едни за всички. А те са толкова велики, че всичко друго изглежда вече подробност. Национално споразумение по основните ценности е нужно сега, незабавно, в този момент! И затова е нужна една Голяма коалиция от всички партии, които да изведат страната от тресавището, в което потъва!
Служебното правителство от експерти на безпартийна основа, което предлага СДС, е недостатъчно радикален вариант. В него се предпоставя, че силите няма да намерят в себе си мъжеството на разума. Предимство на този вариант е един известен имунитет на правителството от политическите игри и евентуалните рокади. Моята мечта е бързото разпадане на БСП и СДС - две изкуствени образувания, антипартии въз основа на антипатии, които не са способни на политически действия, тъй като не почиват върху естественото разделение между интересите. Голяма част от левите сили в СДС се чувствуват по-близо до реформаторите от БСП, отколкото до съюзниците си отдясно. Както и обратното. Възможно е при интензивни преговори и добра воля да възникнат въз основа на сегашното разпределение на мандатите в парламента съвсем други образувания, които в колективно ренегатство спрямо БСП и СДС да положат началото на бъдещи истински партии и на действителен лявоцентристки блок. Всичко това може да стане без правителствена криза именно при служебно правителство.
Но, от друга страна, експертното управление е признание за безсилието на политиката. То е отказ от политически живот. А това е твърде опасно точно сега, когато ние едва се учим на политика. Преди изборите ние се учехме на пропаганда - политиката се прави след изборите. Слабостта на предложения вариант е в политическата безотговорност на партиите спрямо правителството. А предимството на коалицията е именно в това, че партиите се самозадължават да помагат активно по политически път на управлението във време на реформи. В преходни периоди от диктатура към демокрация - например във ФРГ - голямата коалиция осигурява максималната политическа мобилизация на населението. А испанците ни дават отличен пример за национално споразумение не въпреки, а именно поради приемствеността в политическите предпочитания.
Но за разлика от ФРГ и Испания, ние започваме от такава цялостна криза, каквато техните реформатори не са и сънували. СДС трябва да съдействува за едно свръхсилно правителство и да се ангажира с неговата политическа защита от недоволството, което реформите неизбежно ще възбудят. Защото тяхната извънполитическа опозиция в България ще бъде невероятно силна. От една страна, силен държавен апарат, който би могъл не само пасивно да саботира. От втора страна, силни профсъюзи, които все още възбуждат недоволство, за да печелят нови привърженици и нямат спирачки в корпоративния си опортюнизъм. От трета страна, силно екологично движение, което, колкото и да е справедливо в исканията си, поставя ултиматуми, които са поносими за икономика, доста по различна от нашата. От четвърта страна, силната етническа конфронтация, която за щастие вече се канализира в политическите институции.
Следователно, ние не можем да си позволим лукса да имаме силна политическа опозиция във времена, в които дори и светците ще се противопоставят на реформите. Коалицията е най-силният вариант за едно политически пълнокръвно правителство, но нейното сформиране зависи почти всецяло от това доколко са демократични... демократичните сили. От това колко са в състояние да се откажат от прийомите на класова борба - този път срещу „номенклатурата”.
5. Демокрацията е преди всичко самоограничаване, за да не ни ограничават другите. В борбата за демокрация - и предизборната - е позволено по-малко, отколкото в борбата срещу демокрацията. Защото демократичното съзнание се отличава с непреодолима двойственост. Демокрацията печели не просто, когато печелят демократичните сили, а когато и печеливши, и губещи са спазвали честно правилата на играта. Тук купата за „феър плей” е много по-важна от тази за шампионата. А към правилата за игра - към политическата култура - принадлежи и умението да губиш, за което противникът на СДС му припомня не без основание. Който не посреща загубата с достойнство, той не е достоен и за победата.
Не мога да не спомена за неуравновесеното, отчасти истерично посрещане на първите изборни резултати от страна на някои лидери на СДС. Обяснявам си инфантилността на реакцията с липсата на политически опит. Но каквото и да имаше на тези избори - манипулации, нередности, дори фалшификации - те са едни от най-честните и най-свободните в нашата история! Определения от рода на: „изборите - нито честни, нито свободни!“ нанасят вреда върху изборите впоследствие - вреда, много по-голяма от тази, която управляващите им нанесоха по време на самия процес. Твърдението, че цялата страна оценява изборите като измама, е колкото неистинно, толкова и антидемократично. Неистинно, защото далеч не цялата страна възприема изборите като измама и защото измами имаше, но те далеч не бяха определящи. А антидемократично е твърдението, защото всяко нещо става такова, каквото го осъзнаваме. Честността на изборите зависи до голяма степен от това, дали ще ги дефинираме като честни. Да ги видим честни, беше много по-важно от това да ги дискредитираме, защото на народа му е нужно като хляб самочувствието, че е способен на такива избори. Изборите са символен акт, който зависи от интерпретацията, която ще му дадем. Да повярваме, че сме способни на демокрация, означава, че вече наистина сме способни на демокрация. За съжаление, някои лидери на СДС са далеч от херменевтичната диалектика и затова не си дават сметка, че като отричат свободата и честността на изборите, те отнемат на народа така необходимото му демократично самочувствие. А ние може наистина да се гордеем с тези избори и те можеше наистина да ни дадат самочувствието, че не падаме по-долу от другите европейски народи! Да дефинираш ситуацията като недемократична, означава да лишиш участниците в нея от демократично самосъзнание!
Получи се нещо твърде жалко, което може да роди само едно примитивно, недиференциращо съзнание: за свободата и честността на изборите се съдеше по техните крайни резултати. Демократичните сили получават по-малък процент - значи изборите са били недостатъчно демократични. В това елементарно мислене – където емоциите надделяват над разума, а дребните сметки зачеркват глобалните стремежи - проличава липсата както на демократичен прагматизъм, така и на демократични ценности. Точно СДС трябваше да не обижда Централната избирателна комисия! Ако някои негови лидери си бяха свършили работата по предизборната кампания така, както работеха членовете на комисията - на ръба на физическите си възможности, - резултатите щяха да са по-благоприятни за съюза. Това кресливо отклоняване на недоволството срещу неутралната страна в изборите - дори не толкова срещу БСП - не е ли опит за прикриването на собствената отговорност на някои .демократични лидери за незадоволителните за СДС резултати? Да търсим причината, че губим, в противника, е все едно да го похвалим. А виж, да намерим грешки и тенденциозност в съдията - това е друга работа. Така горе-долу правят нашите футболисти в чужбина - те дълго ръкомахат, обясняват се и се карат на съдията, докато не си изпросят някой и друг цветен картон в повече. Ниска култура в спорта - ниска култура в политиката.
Така са даде възможност на БСП да е единственият говорител на задоволството от изборите - БСП да е източникът на самочувствието, което очаквахме да придобием. Затова то и сега не е много голямо. Не е много убедително печелещият в играта да хвали спортсменския й дух и безпристрастността на съдията. Просто това не му струва нищо. И съвсем друго значение би имало за демокрацията именно губещият да преодолее болката с усмивка и пръв да поздрави - както беше обещал в навечерието на състезанието - и противника, и съдията с победата на спортсменско-демократичния дух. Този жест щеше да има изключително значение за консолидацията на нацията и за утвърждаването на общите демократични ценности! Но този, който можеше и трябваше да го направи, се оказа недорасъл за това.
6. Напротив, някой реши, че изследванията на западногерманската фирма „Инфас“ пречат на предизборния процес. В България се получи нещо безпрецедентно: опозицията предложи, а властта се съгласи да не се провежда изследване на общественото мнение непосредствено преди изборите. После протестът на ръководители на СДС се насочи и срещу дейността на фирмата по време на изборите. От една страна, се подклаждаше недоволство срещу „информационното затъмнение” в работата на Централната избирателна комисия, а от друга страна, се настояваше за информационно затъмнение по отношение на паралелните преброявания и изследвания, които служат именно за предварително осведомяване на обществеността, преди да е завършило преброяването. Този абсурд щеше също да бъде избягнат при по-висока култура на замесените в скандала с „Инфас”.
Проблемът не беше само в това, че фирмата предрече с голяма точност изборния резултат. Страховете в СДС бяха не толкова от това, че фирмата е купена от правителството, за да манипулира данните в негова полза. Човек с елементарни социологически познания знае, че дори когато информацията е обективна, тя действува в полза на очаквания победител. Това явление е формулирано от Елизабет Ноел като „спиралата на мълчанието“. Ако предварително се знае кой ще победи, много неопределили се решават да гласуват за него. Ако обективно се очаква победа с 45%, то самото съобщение автоматично повдига процентите с още няколко. И понеже това нямаше да е в полза на СДС, трябваше да се забрани всякакво изследване. Тази недостойна за демокрацията дребнавост игнорира едно друго човешко право - правото на избирателя да се информира за общественото мнение. Изследванията влияят винаги отрицателно върху по-слабите и положително върху по-силните, но това не дава право на по-слабите да лишават общественото мнение от нормалните начини на неговото формиране. Управляващата партия винаги има повече канали за влияние върху обществеността от опозицията, но и това е едно неравенство в предизборната борба, което се приема като естествено в парламентарните демокрации.
За съжаление, СДС изложи България не само с борбата си срещу демоскопията. Друг гаф се получи във взаимоотношенията с европейските наблюдатели. Парадоксално, но факт: задача на СДС беше да им докаже, че те виждат само хубавата повърхност на българската реалност по време на изборите, без да могат да вникнат в лошата им същност. Напразно не един европейски представител се мъчеше да убеди опозицията: картината на изборите, въпреки драскотините, е добра, не я правете по-лоша, защото може и да ви повярваме! Европейците бяха готови да се съгласят, че българите са подготвени за демокрация, а фактически някои лидери на СДС се заеха с неблаговидната задача да ги разочароват колкото се може повече от самите нас. Те не си даваха сметка, че за европейците, като истински демократи, не е от такова значение дали ще победят тези, които се наричат демократи.
Те свързват демокрацията не със СДС, а с общите политически условия, със стабилността на политическата ситуация, с прогнозируемото поведение на политическите сили. Какъв човек е този, който се мъчи да убеди другите, че е всъщност по-лош, отколкото го знаят? И какво печели, като се добере до това?
7. По същия начин националният садомазохизъм вече се бе проявил в неподписването на споразумението за ненасилие и в някои последни нападки срещу председателя (президента). Признак за недостатъчни демократични устои е колебанието в третирането на председателя като надпартиен държавен глава или като особено опасен с правомощията си партизанин на противника. Глупавото задоволство от ударите срещу президента, които го дискредитират като идеологически диверсант, почиват върху неразбирането на основни положения в демокрацията. Аз също имам особено мнение за личността на Петър Младенов. Но това не би трябвало да има никакво значение. Веднъж приет за председател (президент), поддържането на неговия авторитет се превръща във върховен закон на демокрацията. Либерализмът изисква законът да се спазва по същия начин, както се пази авторитетът на президента - без изключения, дори при немалки съмнения. Педантизмът и формализмът са в случая абсолютно необходимата гимнастика за демократичните мишци. Дори опозицията да има някакви сведения, които биха накърнили репутацията на председателя, във всеобщ и в неин частен интерес е те да се игнорират. Само явни доказателства за държавна измяна може да са причина да се предприемат действия срещу президента. По същия начин само изключително драматични нарушения на закона, произтичащи от самия закон, могат да послужат за действия срещу него извън нормалната парламентарна процедура. В окупационните стачки, в гражданското неподчинение и във всяка форма на протест има израз на недоволство, но демократичността не е тяхна запазена марка. Готов съм да споря с всеки, че протестът срещу Централната избирателна комисия беше един антидемократичен акт. Разбирам зажаднялостта на нашите студенти да преминат най-после през етапа на шейсет и осма, но, по една известна максима, тя може да се повтори през деветдесета само като фарс. Нетърпението да видиш страната си демократична е понякога най-голямата пречка пред това.
Всички линии от грешки, гафове и автоголове, които някои ръководители на демократичните сили допуснаха напоследък, се събират в една-единствена точка. Това е ниската демократична култура, невъзможността да се контролират емоциите с мъжеството на разума, липсата на изградена ценностна система, управляваща вярно демократичното поведение. Например, съществува все по-крещящо разминаване между интелектуалното равнище на симпатизантите на СДС и примитивизма на вестник „Демокрация”. Докато БСП прави почти максимално с малкото интелектуалци, които й останаха, СДС вода гази - жаден ходи. Очевидно изтича времето за ръководителите „хамали”, които свършиха полезна работа с агитки, митинги, демонстрации, но са напълно интелектуално безпомощни да се занимават с истинска политика и дипломация - далеч от микрофоните и мегафоните. Без усилвател.
Това няма да са нито озлобените старци, нито млади кариеристи, нито недотам наивници на средна възраст.
 
„Култура”, бр. 25 от 22 юни 1990 г.
още от автора


 
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”