Български  |  English

Цар, президент, народ

 

Екип на вестник „Култура” разговаря с Ивайло Знеполски и Никола Георгиев
 
Георги Лозанов: Поканихме ви за един от онези разговори, които „Култура“ водеше интензивно преди 2-3 години. Тогава като че ли обществено-политическите събития не само предлагаха примамлива видимост на светогледни тези, но и до голяма степен се „случваха” именно в коментара. По-късно тези разговори на страниците на вестника драстично намаляха, защото ставащото и говоренето (за него) си обърнаха гръб. Взаимно се „обявиха“ за безсмислени. Сега обаче сме свидетели на две събития, които сякаш сами молят за концептуализация - ако просто останеш при тях, те като че ли бягат от себе си. Става дума за посрещането на „Орлов мост“ и на други места на Цар Симеон II, на Симеон, на Симеон Кобургготски, на Симеон Борисов и т.н. и за първичните президентски избори на опозицията. Струва ми се, че коментарите на споменатите събития могат да се „огледат“ един в друг, защото и самите събития са разположени в две огледални политически повърхности - тази па монархията и тази на републиката. Огледалността се удвоява от факта, че и Посрещането, и Гласуването създадоха неочаквано голямо въодушевление по същество в една и съща, поне според мен, „електорална група” от обществото. Огледалността се утроява, защото в това неочаквано въодушевление и при двете събития се оглежда едно и също трето - ескалиращото недоволство от действащата в момента власт. Така че, нека изговорим явните и скритите, позитивните и негативните енергии, отприщени след идването на царя и по време на предварителните избори...
Ивайло Знеполски: За тези събития наистина много се изговори, но рядко бяха коментирани смислено в контекста на това, което става у нас. Ще започна с предварителните избори на опозицията за кандидат-президент, тъй като, според мен, това беше основното събитие. Какво се забелязва на повърхността? Въпреки всичките допълнителни символични значения, с които се опитаха да накичат предварителните избори, те показаха основно две очевидни неща, а именно, че Съюзът на демократичните сили е по-голяма формация от Народен съюз, че има съхранено значително ядро от симпатизанти, което във важни моменти за Съюза и за страната подлежи на политическо мобилизиране. Това характеризира СДС като политическа сила с потенциал. И тук изниква въпросът: защо, знаейки всичко това, президентът Желев се съгласи да участва в тези предварителни избори? Очевидно не само за него трябва да е било ясно, че едни „редовни” избори, в които участва цялото население, ще доведат до други резултати; че народното допитване не се покрива с партийното допитване. Съгласието на Желев да участва в тези избори, според мен, е резултат на негови погрешни преценки, а може би и на внушения отстрани, че продължава да има силно влияние сред електората, сред симпатизантите на Съюза на демократичните сили. В известен смисъл, като основател на СДС, той е продължавал да се мисли за имплицитен лидер на Съюза. За него този вот вероятно е бил необходим, за да докаже лидерството си, независимо че много фактори го изключват. Тези избори обаче показаха и още нещо - цялостна промяна в политическата ни култура. Нашият преход в един момент придоби патерналистична окраска; той си имаше „бащите“, които и от едната, и от другата страна го гарантираха с някаква лична морална тежест. (Между другото, Желев е от малцината, които останаха с неизчерпан морален потенциал.) Оказа се обаче, че вече сме навлезли в епохата на масовата политика, където моделът, предполагащ дадена голяма личност да прави самостоятелна политика, губи почва. Напред минават бюрократично-апаратните правила. Както, между другото, е и във всяка съвременна партия, която иска да държи властта. В случая в битката между двамата претенденти, от една страна, победи политическият маркетинг, а от друга - немотивираното желание на политическите елити да се разтоварят от авторитета на гарантите на прехода.
Георги Лозанов: Казвате „гарантите“... Освен Желев, кого друг припознавате като такъв авторитет?
Ивайло Знеполски: В левия спектър такива авторитети продължават да бъдат Александър Лилов и Андрей Луканов независимо от противоречивите оценки и критиките, които им се отправят.
Копринка Червенкова: Така описаната от вас ситуация означава, че Желев не би имал шанс и при едни всеобщи избори. И че която и да е фигура, ако зад нея не стои голяма политическа сила, едва ли би могла да разчита на успех само заради моралния си кредит. Пък и политиците не обичат особено морала.
Ивайло Знеполски: Големият патерналистичен лидер с чувството за мисия няма шанс в допитване в тясно партийна среда, той има шанс само в директно обръщане към народа. Такъв лидер беше Дьо Гол, той първо се допита до народа, а след това си създаде партията.
Копринка Червенкова: Дьо Гол стъпва върху активите на Втората световна война...
Ивайло Знеполски: Желев пък стъпва върху активите на биографията си на автентичен дисидент, на човек, който, сам бил обект на репресия, има сили за съпротива по време на репресии; човек, който е, както се казва, тръгнал от нищото и създава заедно с група съмишленици опозиционно движение, човек, които е играл основна роля на кръглата маса, и т.н. Всичко това в решителни ситуации придобива особена тежест. Преди време говорих с френски колега, който сподели, че след Митеран във Франция се забелязва известно снижаване на авторитета на институциите - не че не са ефикасни, но в очите на публиката президентството на Ширак е загубило от блясъка и тежестта си. На въпроса ми „Защо е така?“, той отговори, че фигури като Дьо Гол, Митеран и т.н. са носили историята на Петата френска република - съпротивата, първите години след края на Войната, икономическия подем и т.н.. Т.е. статутът на личността придава статут на институцията.
Никола Георгиев: Поканата ви тъкмо аз да говоря за политика ме изненада. И последният политикан от кафенетата ще ви каже, че нямам хал хабер от политика и ще ме прати да си гледам римите и метафорите. И прав ще е човекът. Поканата ви си обяснявам така: вестник „Култура“ (но едва ли и читателите му) се интересува какво мисли една, вероятно много малка, част от българската интелигенция, която може да се определи с любимата на вестника дума „маргинална“ - какво мисли тя за две неща, които може да имат връзка с бъдещия държавен глава на България. Предварителните избори ли? За мене те са камбанният, засега погребалният звън за онова масово, спонтанно, импулсивно, улично - в най-добрия смисъл на думата – движение, което помним (и дали вече помним?) от незабравимите 1989-1992 г. В тези години предварителни президентски избори бяха ненужни и немислими. „Желев президент!” беше решаващият глас на разума и на улицата. Сега опозицията (доколкото е опозиция) се бие в гърдите, че е изградила мрежа, че е изградила структури, т. е. че върши това, което комунистите вършат в България от 80 години насам. Да си го вършат, след като това било политиката, но нека новоизпечените апаратчици престанат да се вайкат, че българите са изпаднали в политическо безразличие, и да бледословят студентската младеж, че се е отдръпвала от обществения живот. Хората вървят подир идеи и чувства, не подир апарати и структури.
Предварителните избори са не само доутвърждаващ симптом за обезкръвяването и бюрократизирането на българския политически живот, те сториха и една голяма беля - ударът върху г-н Желю Желев. Неговият случай е ясен, но все така тъжно симптоматичен. Мислещ и почтен човек влиза в политиката и се опитва да остане мислещ и почтен. На политическото поприще такъв човек автоматически се превръща в будала, когото при пръв удобен или неудобен случай изхвърлят. Чух преди малко мнението, че г-н Желев олицетворява носталгията по дисидентското минало и Големия баща. Без да го оспорвам, ще добавя, че г-н Желев изобразяваше възможността в нашия политически живот да участват независими и достойни хора. И ако той, доброволно или не, се върне при любимите си книги, то ще е знак, че българският политически живот ще се води от шмекери и мекерета, в най- добрия случай от безличия.
Ивайло Знеполски: Масовата политика наистина е политика на бюрокрацията, на апаратите, тя не е политика, която се прави от отделни личности. Но радостта, че е открита формула, която ние за първи път експериментираме, е напълно преиграна и фалшива, тъй като предварителните избори са абсолютен инцидент, който не подлежи на повтаряне. И понеже започнах с пример от френския политически опит, нека прибавя, че един член на френския конституционен съд сподели в навечерието на нашите избори, че конфликтът Баладюр-Ширак породил нещо като идея да се направи вътрешен партиен вот. Имало е даже проект, но френският конституционен съд го отхвърлил с аргумента, че това е вътрешнопартийна работа и не е редно да ангажира френското общество. Моето твърдо убеждение е, че това беше измислена формула, която трябваше да реши по сравнително безболезнен начин казуса Желев.
Никола Георгиев: Днешните политически апарати с голяма охота говорят, че политическа власт се взема с помощта на тъкмо такива политически апарати; че без такава апаратура никой не може да спечели изборите. Дълбоко се съмнявам в подобни приказки и предлагам на интелигентните хора да не им вярват. Вярно е, 50 години в България нещо като силно организирана партия държеше държава и народ в ръцете си. Сега некомунистическите партии и съюзи се опитват да вървят по същия път.
И бившите, и сегашните комунисти наследиха стария апарат и им е добре. Всъщност, те си знаят колко им е добре. Но за мен е груба нравствена и политическа грешка маймунското имитирано на тези модели, още по-страшно е приканването: „Ние доказахме, че сме партия със силни структури”.
Георги Лозанов: Трудно ми е да повярвам, че политическата спонтанност отпреди 4-5 години ви се струва ефикасен политически механизъм за края на XX век.
Никола Георгиев: Струва ми се по-добрият механизъм, по-реалният механизъм дори. И значи ли нещо голата фраза „в края на XX век“?
Копринка Червенкова: Спонтанността не подлежи ли на по-лесна манипулация дори от структурите?
Никола Георгиев: Спонтанността и партийните структури са огън и вода. Загниването на спонтанността завършва със здраво ядро на СДС. Това здраво ядро губи изборите катастрофално.
Георги Лозанов: Да, но самото политическо поведение е културно отчуждено поведение, отчуждено тъкмо от масовите емоции, от страстите на „колективното тяло”.
Ивайло Знеполски: Очевидно ние не можем по пътя на уличната спонтанност да решаваме проблемите си десетилетия наред, но, струва ми се, Никола Георгиев иска да каже, че индивидуалните ни съзнания не трябва предварително да бъдат организирани и дирижирани.
Предварителните избори показаха, че българинът още не е подготвен да гласува мажоритарно, той може да гласува единствено пропорционално. Което пък е свързано и с определени архаични черти в нашия исторически характер - ние сме ориентирани кланово, не сме в състояние да преценим качествата вън от семействеността, за нас нашият притежава всичко, другият - нищо... Клановото мислене води до абсолютно предсказуеми резултати и да лансираш пред този тип съзнание личностни качества е повече от рисковано. Явно основният проблем за СДС, а оттам и основната цел на предварителните избори, е било разтоварването от патерналистичния авторитет на Желев (подобно е отношението към Лилов и Луканов в БСП). Забележете промяната в тона. Оказа се, че в момента, в който Желев загуби, той вече стана добрият претендент. Тоест, доводите срещу него не са политически, а по-скоро нетърпимост към основателя, към човека, който може да не се съобразява с дребните боричкания, който е някак „извън класациите”. Нормалната партийно-бюрократична процедура изисква да няма такива хора.
Никола Георгиев: Т. нар. партийни демокрации просто не търпят силно изявени личности. Девизът е възможно най-плътното безличие. Демократичните механизми потискат не само здравата ръка, но и индивидуалността. У нас между индивидуалностите се случи и г-н Желев. И видяхме какво стана с него.
Георги Лозанов: Аз виждам как двамата професори се сговориха на някаква романтическа вълна и спонтанно защитават индивидуалния образ на политика. Но самият този образ не възниква спонтанно, а е институционален, апаратен продукт. Как може публично да присъства един политик извън институциите и апаратите? Дори образът на Лили Иванова не е собственият й образ в романтически смисъл, а е продукт на институциите в шоубизнеса.
Никола Георгиев: Нашият романтизъм се проявява не само в това, че настояваме за друг политически живот, а като призив да осъзнаем в какво ни лъжат и в какво се самозалъгваме.
Ивайло Знеполски: Аз също мисля. че политиката не е възможна без апарати, без партийни бюрокрации, но партийната бюрокрация, когато с суперполитизирана и абсолютно недиалогична, се превръща в опасност за обществото. И това трябва да се каже ясно.
Никола Георгиев: Щом е така, нека се каже, но тогава не се сърдете, че на изборите не участват десетки и десетки проценти от избирателите.
Копринка Червенкова: През 1990-91 година мечтаехме за действащи партийни структури, за партийна демокрация, която ще мобилизира хората за определени политически цели, няма да ги оставя да се реят в обществото като „свободни валенции“, които не знаят какво искат. Сега точно тоз тип структури, които уж са присъщи на „нормалните” държави, ни дразнят. Защо става така?
Ивайло Знеполски: Наша грешка е, че възприехме лозунга „нормално“ и веднага започнахме да го пренасяме във всички области, да въвеждаме критерии и форми, които са се шлайфали столетия някъде другаде. А у нас единият е наследил структури и за да му противодейства, другият започва да изгражда свои структури. Оттам политическият живот зацикля, възпроизвежда нещо, от което мисли, че бяга...
Георги Лозанов: Вие говорихте с известна носталгия, че патернализмът в нашето общество е пострадал от предварителните избори. Но патернализмът сам по себе си ценност ли е, чиято загуба си заслужава да се изстрадва? Защо и преходът трябва да има бащи, след като той е преход тъкмо от самозабравили се „бащи на народа”?
Ивайло Знеполски: Ако има общества, които са в стадий, когато патернализмът може да изиграе положителна роля, не виждам защо самото понятие да ни плаши. Тук вече се приближаваме към втория обект на нашия разговор. Мисля, че цялата емоция, която се изля във връзка с гостуването на Симеон Втори в България, е израз именно на синовни чувства, на патерналистичен модел. Такава е действителността и не можем изцяло да я осъждаме и отхвърляме; не можем, като разгръщаме речниците по постмодернизъм, да казваме: патернализмът е нещо лошо. Той е състояние на неразвито обществено съзнание... Макар че веднага искам да направя едно необходимо разграничение: при Желев и при Симеон патерналистичната ситуация е съвършено различна. В първия случай става въпрос за взискателен авторитет, във втория - за месианско призвание. Като изключим периодите на потисничество, в които българинът не е могъл да прояви себе си, струва ми се, че той никога не е бил готов да се освободи от авторитетите, не е имал вътрешната убеденост, че може да се справи без тях, нито вътрешното желание да се справи с тях.
Георги Лозанов: Говорите за състояние на съзнанието, но вижте какво противоречие се получава. Предварителни избори. Бунт срещу бащите на прехода. Освобождаване от патерналистичния модел. Посрещане на царя. Преклонение пред символичния баща. Възраждане на патерналистичния модел. При това, както вече казах, общо взето, става дума за едни и същи участници в двете събития. Преодоляване на инфантилизма в полза на инфантилизма. Тук не само речниците по постмодернизъм, но и по психоанализа не помагат.
Никола Георгиев: Няма защо да ровим в речниците. Случаят може да се обясни с един прост, много популярен модел, често използван от волни или неволни демагози. За него - след няколко думи. Идването на бившия български цар беше важно за мене само по две точки. Първата си е мой личен дерт - от двете злини, републиката и монархията, съм избрал, както преценявам, по-малката и желая да умра като гражданин на република, а не като поданик на монархия. Втората и същински важната: как ще се държат нашите сънародници пред бившия цар. А някаква значителна част от тях са се държали така, че на човек му става и тъжно, и неудобно. Сега за обяснителния модел. Това е прастарият и свръх прост сюжет за Спасителя. В типичния вид случаи Спасителят идва някъде отдалеч, може и от божествените селения. В него има и в него виждат нещо изключително. Дори и нищо да не обещава (което почти не се случва), от него очакват големи дела: да спаси греховното отечество, да спаси Русия от войната и разрухата, Германия от ваймарските провали и унижения и т.н. Спасителят може да пристигне на магаре, в пломбиран вагон или с Боинг - това са подробности на епохата. За да има Спасител, нужно е да има хора, които очакват от него спасение, инак казано - посрещачи. Що за хора са това? Хора потиснати, разочаровани, хора, както те се възприемат, в безизходица, които безсилно предоставят съдбата си в ръцете на някой друг с вярата, че „само той може да ни оправи“. Да не преценяваме качествата на това поведение - те са ясни. Но в него има и нещо инфантилно; и инфантилизмът е толкова по-голям, колкото по-ограничени са възможностите на Спасителя. А тъкмо такъв е случаят с бившия цар и неговите посрещачи. Зная, че между тези посрещачи е имало хора и с други подбуди, но от това националното унижение - наблягам, националното унижение - не намалява.
Христо Буцев: Дали падането на Желев и посрещането на Симеон не са обвързани по следния начин: след период на отваряне на страната, обусловен от вътрешни и външни закономерности и символизиран от Желев, сега страната, за да се лекува, трябва да се взре в себе си, да се самозатвори; в същото време - и ясно защо - тя не може да си позволи да се затвори. И най-удобният символ на тази двойствена ситуация е Симеон и неговата двойственост - той е „затварящ”, вътрешен, родолюбив човек, в същото време е „идващият отвън“, „отварящият навън“. Питам се дали Желев всъщност не загуби именно защото символизираше безконтролното, от гледна точка на обикновения човек, отваряне на страната...
Ивайло Знеполски: Желев загуби от претендента на политическа сила, която в много по-голяма, или поне в същата степен, е за такъв тип отваряне. Така че тук този мотив не играе никаква роля. А и не виждам защо Желев да е адептът на екстремното отваряне. Знаем, че за малките държави това е един от големите проблеми - как да допуснат света до себе си и същевременно да не загубят културната си идентичност. За тях колебанието между полюса на отваряне и полюса на затваряне е естествен рефлекс. Смятам, че и двата полюса са еднакво полезни за културата ни. Някъде в тяхната динамика тя успява да намери и съхрани себе си. От тази гледна точка, определянето на Симеон Втори като „вътрешно-външен“ човек също едва ли е много точно. Просто той притежава и проявява чисто човешки качества, които ние в 50 години строене на социализъм и 6 години преход сме загубили. Ние сме груби, директни хора, това, което желаем, го заявяваме безпардонно и направо, шляпаме го като плесница. Загубили сме нюансите, загубили сме търпението, деликатността не защото биологично национално сме така програмирани, а защото тук човек бързо губи надежда, че може да постигне нещо, разчитайки на сложните механизми на селекциониране, което демократичните и улегналите общества предлагат. От тази гледна точка, Симеон Втори представлява европейският човек, културният човек, внимателният човек, неполитизираният човек. Него еднакво го интересува какво става и вляво, и вдясно, какво става с народа изобщо. После, той предлага много силен дискурс: дискурса на носталгията. В момента, в който ние всички сме отвратени от себе си, той идва и казва: „Тази страна върви успешно по пътя към демокрацията, тя е много красива. Аз много я обичам, носил съм я десетилетия в сърцето си, вие сте хубави, вие сте приятни за общуване...“ В ситуация на стрес като нашата това е приятно за чуване. Аз дълбоко се съмнявам дали, ако му се наложи да произнесе следващи дискурси, ще буди същото масово умиление; дали ще е в състояние да отговори на различните, често необосновани и нереалистични претенции; дали ще преодолее неизказаните агресии. Сега той не казва: „Аз дойдох, аз съм вашият цар, трябва да си получа това, което ми се полага“. Имплицитно може би се знае какво той иска да каже, но така и не го казва. Това е силата му. При него политическото, патерналистическото и хуманно-цивилизационното на избраното равнище на общуване изграждат сплав. На следващото равнище на общуване те вече няма да са в такова съотношение.
Никола Георгиев: Що е Симеон и има ли той почва у нас, е отделен въпрос. Мен ме интересуват обществените интереси, националното и човешкото достойнство. И така, навреди ли неговото идване? С оглед на българските национални обществени интереси - да. Той не дойде в 1990 г., нито в 1991 г., нито в 1992 г. И много добре знае защо не дойде. Защото между 1990 г. и 1992 г. България за първи път от Балканската война насам имаше някаква възможност да избира свой път, да се уповава на себе си. да решава сама, да действа сама. Симеон тогава беше излишен, нямаше нужда от спасител. Той избра най-мрачния момент за България, най-безнадеждния (или поне достатъчно безнадежден), в който го посрещаха, за мой срам, като спасител - и не само бъдещата, опази боже, дворцова камарила и придворни блюдолизци, а и много сиромаси. Да погледнем клишето „Дойде като обикновен гражданин“. Аз по-лъжлива фраза от това не съм чувал. Не е обикновен гражданин човек, който минава през портата на високопоставените личности и е посрещнат от такива тълпи. Той просто не се е поучил от примера на дядо си. Симеон е живял девет години в България, от които само 3-4 са съзнателни. Фердинанд е изкарал 31 години в тази държава и е построил много, и е обикалял, и я е харесвал, и в изгнание сълзи е ронил за Евксиноград - „Да видя поне един път Евксиноград!“. Той знае, и синът Борис знае, че нито като частно, нито като полуофициално лице е редно да идва в България в интерес на българското общество. Идването на внука възпламени много тлеещи верноподанически чувства, които по законите на масовата психология се предадоха и на различно мислещи хора. Създаде се психоза и тя е пораженческа психоза, психоза на слабостта, на капитулацията - „Той ще ни оправи, той ще ни спаси, дайте ни си го!“. Сцената много ми прилича на старите руски рисунки, московчани три дни и три нощи седят на колене пред стените на Кремъл и си искат цар. С идването си той волно или неволно причини на България самоунижение. И като умен човек, както си обяснявам, побърза да замаже грешката, като обяви, че не е очаквал такова (разбирайте такова раболепно и царепоклонническо) посрещане.
Копринка Червенкова: В статия на моята съименничка Румяна Червенкова имаше много любопитно наблюдение: тълпата вика „Искаме си царя!“. Но от кого точно го иска? Кой трябва да го даде? Значи над него се привижда някаква инстанция, която дава царе. Коя е тя?
Никола Георгиев: Жабите, разказва Езоп, искали от Зевс цар, молили го, квакали, молили го, квакали, та на Зевс му дошло до гуша, грабнал един смок и го запратил в блатото. И ние ли сме такова блато?
Христо Буцев: Както казвате, че е вредно, така може да се окаже, че е много полезно. Защото за един организъм, ако приемем, че това е отрова, понякога е добре да се срещне с отровата, за да изработи своите противоотрови. В този смисъл, това посещение в исторически план може да се окаже изключително полезно.
Ивайло Знеполски: И аз като Никола Георгиев съм републиканец и по възпитание, и по убеждение, но не съм склонен да гледам толкова заклеймяващо на тази визита просто защото не смятам, че Симеон Втори с нещо ни е виновен. Така или иначе, още в първите дни на промяната тлееше някаква форма на монархизъм. Самият факт, че имаше над 10 монархически сдружения, които се надпреварваха кой да спечели благоволението на царя, кой да го представя, заедно с гротескната си страна, издава неизживени настроения и илюзии. И мисля, че ако те се потиснат, ще бъде по-лошо.
Копринка Червенкова: Илюзии за какво?
Ивайло Знеполски: За някаква по-целесъобразна форма на управление. За някой, който наистина е „над“, който не е беден и няма да награби, който не е в мафията, който не е в определена партия. Затова отначало подхванах темата за патернализма - явен е стремежът към обективен арбитър, към някакъв гарант, който ще ни спаси от собственото ни безпринципно боричкане. Освен това, ще донесе със себе си цивилизационни норми. И поне в своето поведение Симеон Втори запази универсалния начин на говорене, точно според модела на класическия патернализъм. Докато той не е станал открито агресивен, подозренията към него са проблем на обществото, а не негов проблем.
Никола Георгиев: Категорията „личен режим” е трайна българска категория. Личен режим у нас започва да се установява постепенно след убийството на Стамболов. По време на Първата световна война Фердинанд се подписва „Самодържец български”. Личният режим на Борис започва още от най-голямото престъпление, което е направил, от съучастието му в деветоюнския преврат, а през 1934 г., когато суспендира конституцията, режимът става съвсем личен. В български условия т.нар. парламентарна монархия е „мижи да те лажем“. В българските условия и десет конституции да има, много бързо парламентарната монархия се изражда в личен режим. Ние имаме този опит и при формалната монархия, и при Живков. Той единствен в Европа създаде династия при социалистически условия, семейна, потомствена династия. И най-демократичният, и най-благо говорещият, и най-умният човек да дойде тук и да стане конституционен монарх, за кратко време българските угодници ще го наобиколят, ще се подлагат под, зад и пред него (девизът на една българска политическа партия спрямо Фердинанд е: „Пред Вас, под Вас, зад Вас“) и отново ще си имаме придворни политикани, придворни шутове, придворни поети, придворни писатели, съпроводители на лов и т.н. Затова, без да имам право да предупреждавам, предупреждавам, че българска конституционна монархия е невъзможна.
Копринка Червенкова: Ако бяхте поканен, бихте ли отишли на обеда, който Симеон даде на девет души интелектуалци?
Никола Георгиев: От този ден насам интелектуалците в България са с девет души по-малко. Което значи, че вече почти ги няма.
Копринка Червенкова: Защото кани гражданинът Симеон Борисов или защото кани царят?
Никола Георгиев: Защото не мисли държавнически, а той, макар че е изпъден цар, трябва да има държавническо поведение. За 45 години толкова българи емигранти оставиха кости в чужбина - кой ги оплака, кой ги съжали? Сега изпъденият някога цар влиза в ролята на изгнаник клет, който иска да види отечеството. Това показва колко неясна е в България границата между лични чувства, личност и държавнически интереси.
Ивайло Знеполски: За мен е любопитно да знаем неговия искрен, съкровен коментар за това посещение, да знаем как се модифицира неговото поведение в сблъсъка със социалната инфантилност, с неоправданите очаквания, които са в състояние да стъписат всекиго. Лично аз мисля, че един от резултатите от посещението на Симеон Втори може да бъде окончателният му отказ от идеята да се върне тук.
Никола Георгиев: Това потвърждава, надявам се, казаното, че е сбъркал, идвайки. Напакостил е с нещо на народа, напакостил е с нещо и на себе си. А иначе съм напълно съгласен, че тук има инфантилно поведение, инфантилни очаквания, отношение като към цар от народна приказка за деца.
Георги Лозанов: Това е критика на действията на един монарх от гледна точка на републиканеца. Може би тя ще е комплимент от гледна точка на монархиста.
Никола Георгиев: Не съм нито републиканец, нито монархист, социалният ми идеал е друг - и неизпълним. Но то е друга работа. Господин Лозанов, и убеден монархист би могъл да упрекне бившия български цар, а един крал направо би му рекъл: „Поставил си в омаскарено положение народа си, лъснала му е на този народ или на част от него твърде мрачна страна от съзнанието му.“
Ивайло Знеполски. Бурната реакция на посрещането беше не толкова на вълната на промонархизма, а на вълната на някакви хуманни ценности, които Симеон Втори олицетвори, на вълната на някаква ретростилистика. С този свой език, запазил малко от архаичните си български структури, с думи, които са излезли от употреба, с някои изрази, които навремето сигурно са били в книжовната част на езика, а сега са преминали в битовото...
Никола Георгиев: Макя, говори си човекът на шопски, със силен западнобългарски акцент.
Ивайло Знеполски: Това е сугестията на един архаизиран български език с цялата му прелест и емоционална наивност на изказа, зад която може да стои едно съвсем не наивно поведение. Съществува явен контраст между много шлифованата мисъл и архаизирано-битовизирано-емоционалния език, който я изразява и влияе на общуването. Но това е предмет за специално филологическо изследване.
Никола Георгиев: Който научи веднъж шопски, не го забравя - дори и да изкара живота си в Испания.
7 юни 1996 г.
„Култура”, бр. 26 от 28 юни 1996 г.
още от автора


 
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”