Български  |  English

Мера според мера

 

Сенките и фалшивите пламъци на май 68-ма започнаха да избуяват на Изток към края на 70-те, а в края на 80-те еманираха в „нежна революция”. Това брожение на Запад завърши безславно. Както казва Жан-Люк Нанси – „без изход”. На Запад през 68-ма то е „нито бунт, нито реформа, нито революция”, като всеки от тези елементи неутрализира другия. На Изток - то е и бунт, и реформа, и революция, само че в един фарсов вариант, доколкото няма потребност от духовно (мистическо) осмисляне на пътя, а се заимства готов политически опит.
В модерното опредметено общество, където властва политическото действие и статукво, наивно се смята, че опитът може да се вземе наготово. И че една обществена система, обявена за вездесъща, може да се репродуцира механично. Тъкмо срещу тази ограниченост на политическото начало се разбуниха студентите и интелектуалците през 68-ма. И тъкмо тук не успяха. Обратно, през 89-та на Изток прегърнахме и повярвахме на политическото начало и тъкмо тук е заложена и предвещана екзистенциалната непълноценност на това движение.
В края на 70-те Георги Дюлгеров и Руси Чанев замислят и създават филма „Мера според мера” (1981), който предлага една критика на политическото. Още тогава по несравним начин е разкрита всеобщата недостатъчност на политическото начало, неговата трагическа неизбежност.
 
1. Архаични форми
Филмът разкрива преходна епоха - от архаични към модерни обществени форми. Архаичното общество, където живее чобан Танас (Руси Чанев), го прави Адам, „първобитно съвършен” - сляп и нищ за света, несъбуден, неотлъчен, самосъздаден.
В това пред-политическо време доминират символните форми на живеене и мислене. Те се въплъщават в „старейшините”, чиято воля е безпрекословна (главатарите Вели Бек и Постоль войвода); в словото, което е неписано, но свещено; в трудово-празнично-обредните начини на живот (жътва, сватби, панаир, надсвирване, обичаи); в липса на връзка с друг свят, освен с непознатия иноверец-поробител - затова своето се сакрализира и става начало и край (космос); в строгата, наследена морална норма; в смесицата между езически вярвания и християнска набожност; в упованието във висшата сила-справедливост на „създательот бог”. Както се вижда, политическото начало тук присъства в косвен порядък, а когато e явно (в лицето на поробителя) - като външен, различим, но непознаваем враг.
Но ето че веянията на епохата повличат и Танас. Случайно той е свидетел, но не знае да излъже, понеже знае само истината.
Вдовицата (Цветана Манева) го смъмря: „не си ти по гяволъците”. Танас е целомъдрен, непокварен и не може да живее с нечиста съвест. Затова когато, без да ще, застрелва попа, той се обръща директно към Свети Георги и му излива душата си, усещайки, че няма дистанция между тях.
Духовната инициация на Танас се извършва лично от Св. Георги, най-популярен в тази епоха. И тук става първото неизбежно смешение. Духовното зачатие е далеч от метафизичните откровения (както постъпва Иисус с рибарите), а се свежда до социално-политическо проглеждане (нещо характерно не само за нашето Възраждане). Св. Георги учи Танас, че не стига „само да живееш, да ядеш и да умреш”, че „всички народи и религии сме равни”, че „братята му са в неволя и са роби”, че трябва да ненавижда не „турцкиот народ, а турцката господарствена система”. И Танас вижда трите синджира роби... За Танас за първи път се открехва политическото измерение на света, парадоксално извършено от един светец. Почва дългият „възход-падение” на Танас. Във филма това е предадено блестящо - след като героят лети в небето, уловен за рогата на „белия овен”, и звучат откровенията-напътствия на Св. Георги към него, следва иронично приземяване с последващия голям епизод с мис Стоун и г-ца Цилка, взети за заложнички. Божията намеса съседства логично със зайкуджийската завера (днес биха казали терористическа акция). Танас е изгонен от рая на своето архаично (а-политично) морално битие и полита долу, при групата бунтовници, намацани като турци янкеседжии (мошеници), „вапцани като за карнавал”. Затова, съвсем закономерно, докато е „горе” и лети, Танас спонтанно прибавя до Св. Георги и „моят другар”. Войводата Гоце Делчев е съ-единен със светеца; Гоце е негов земен ипостас. За Танас възможно най-високото религиозно измерение се слива и олицетворява във високата морална осанка на Гоце. Клетвата, която изискват двамата „единосъщни” небесно-земни светии от Танас, разкрива синкретизма на зараждащото се у него политическо съзнание: „во името на бога, верата и честта... за свободата... да станем люде народни... народът да се потресе”. Така религиозният порив се съчетава и отъждествява с политическото самоосъзнаване, но, от своя страна, и политическият порив се извисява до подстъпите на религиозното.
 
2. Героичност и първа смърт
В началото четническите действия, макар и не съвсем лицеприятни, са героически. Защото Танас ги припознава като чисто морално действие. Той следва пътя, посочен от неговите светии - Георги и Гоце. Този синкретизъм обаче почва да се разпада, когато четата се пръсва и Танас остава сам, немил-недраг, а по-късно и когато става ясно, че „Македония е оставена под Турцко”. Политическото начало напомня властно за себе си и отрезвява лудите глави. Следва въстанието, което като всяко въстание е или прибързано, или закъсняло. Докато народът жъне по нивите, четниците се тепат. Това ги прави истински герои-мъченици. Защото за Танас и другарите му свободата, верата и честта са все още вътрешност на политическото измерение на тяхната работа.
И тогава идва първата смърт на Танас - със смъртта на Гоце. „Гоце не е жив, Гоце е убиен” - този рефрен разцепва душата му. Да бъдеш побратим със своя светия, това е чудо, това значи вярност в смъртта – „като падне единия, ке си зайде и другиот”. Вечното побратимство е обратното на политическото начало, което поставя мимолетните интереси над всичко. Да загине Гоце - това е сатанинско (извънчовешко) кощунство. В жертва е взета душата на Танас – „раната заздравела, сърцето здраво, а душата смърт сака”. Тогава Танас остава без дар-Слово, без Логос-Морал, без Свети Дух-Справедливост. Той остава сирота. Това е първото черно тържество на политическия хоризонт, който с яд разсича езиците и лицата на наивните и новородени люде като Танас.
Тук Танас отново търси помощта и намира сношение с надземните морални категории. Той сънува-предсказва смъртта на Гоце, а после в агонията си възприема идването на Кръстьо Асенов като земетресение, като пришествие. Асенов идва от горния свят, само горният свят може да спаси Дилбер Танас. Само заклинанието (... ярма-урма... брат-побратим), само грешните думи на майката – „вместо бог за здраве, бог да прости”, които идат като знамение-Истина, само гениална песен-речитатив като „Жив е той, жив е...”, само пророческото „Гоце те чака горе...” - могат да възкресят Танас. И само едно ново побратимяване (с Кръстьо Асенов) може да бъде изход за него - изкачване отново в небето на етично-социалния синкретизъм. Загубата на свещеното и избуяването на политическото могат да бъдат неутрализирани и скрепени само с печата на една нова мистична инициация.
 
3. Тримата побратими
Танас помни мечтата на Гоце, като се освободят, старите приятели да се съберат да живеят заедно, да покажат „на люгето, че може да се живее братски и най-важното - ке се обичаме”. За Дилбер Танас това не е утопия. Той не може без „побратимство”.
Затова след смъртта и на втория си побратим Кръстьо Асенов, Танас вече не е същият; той е в шок от несправедливостта. Този път обаче Кръстьо е убит от свои, от раздора вътре в организацията. Причините, естествено, убягват на Танас; той само за пореден път долавя невидимия здрач на политическото разногласие. От едната страна - Постоль, старият, идващ от архаичните хайдутски времена, от друга - Кръстьо Асенов, модерният, който слага учителката Аника наравно със святото народно дело. Танас е объркан; той се прекланя и пред двамата. Единственото, което може да направи, е да защити честта на своя побратим, макар и посмъртно.
Дилбер Танас не може да живее сам. Синкретизмът святост-политическа борба трябва да се запази, но това вече е почти невъзможно.
Тогава Танас се залавя за Христо Чернопеев, последния възможен побратим, на когото с ядни сълзи нарежда „ти да си жив, аз и в морето ке се фърлям за тебе”. Но Чернопеев стои вече несравнимо по-земно от високите пиедестали на предишните му посветители. Така от светиите Георги-Гоце, към спасителя Кръстьо Асенов, до водача Христо Чернопоеев (който може да е „добър войвода, но не е идеолог”) – тоест, от небето на светостта-борба, през облаците на модерния революционен идеализъм, до съмнителния земен прагматизъм - ето кривата, по която се спуска религиозно-социалният идеал на Танас. Докато настане денят на свободата.
 
4. Свобода, антипатия и втора смърт
Появата на младотурците е ново, вече различимо и с просто око въплъщение на политическото начало. Първо, те са в съюз с бунтовниците, а после се опитват да ги подведат. Лодката на Танас се люшка между светостта-борба и нарастващото съмнение. Невидимите сили, които всъщност управляват съдбините на народите, започват да показват грубото си лице. Народите комай са беззащитни. Не помага тук нито високата моралност, нито дори Св. Георги. Спасителят на Танас от турците в мъглата, оказва се, не бил самият светия, а някакъв гъскокрадец, а нахлуващите в блатото турци всъщност имали нареждане да не стрелят, а да търсят повод да се оттеглят. В това прекрасно художествено удвояване се долавят първите симптоми на отчаянието у Танас, на разпадането на синкретичния му идеал. Той, бидейки участник и творец на историята, не може нито да види, още по-малко да разбере нейните мръсни, задкулисни машинации. Тя му се изплъзва, а Танас почва да се чувства като марионетка в нечии невидими ръце. Моментът, когато четата трябва да се разотиде и героите да заживеят мирен живот, е за Танас тъжен кошмар наяве. Не толкова защото нашият герой няма ни занаят, ни имот, а защото предчувства нелепия вкус на всекидневното битие. И защото се оказва, че свободата не носи освобождение, а само подменя един гнет с друг.
Танас не е гражданска личност, за да може да осмисли новото общество с новите му наредби. Но лишен от борбата, той почва да губи и светостта си. Примирява се с мирния живот, оженва се като всички и понеже не е свикнал да се труди на къра, проси за държавна службица и с ходатайство му дават такава. Но сладкият идеал не оставя да заспят бесовете на Танас; Танас бленува по свободата. Свободата „не е една ока хлеб, да си я купиш, она се взема по симпатия”, беше извикал той. Онова, което му липсва в следреволюционното време, е симпатията. Мишел Фуко пише, че симпатия е една от четирите фигури на сходството, което пък е най-важният инструмент на епистемата на Средните векове (XVI в.). „Симпатията притежава опасната способност да асимилира, да прави нещата тъждествени едни на други... Ако нейната власт не беше балансирана (от антипатията - б.м.), светът щеше да се превърне в една точка, в мрачната фигура на Същото.”
Танас умее да вижда и цени единствено чрез сходство и през фигурата симпатия/антипатия. Така четничеството и мирният живот са поставени под един знаменател и се мерят с един аршин. И в мирния живот Танас остава четник; не сваля четническата униформа от себе си.
Като четник се отнася той и към младата си невеста. Сам приема обет за целомъдрие с нея, след като узнава, че тя е от гъркомански род. Танас се държи „геройски” с жена си и не може да осмисли житейската й мъдрост: „Ти си ми мъж, ти си ми стопанин... нема веке наша-ваша вера... веке сме едно”. Той още е сляп да различава, затова й отвръща, че „всеко трябва да бъде от свои”. Напуснат от симпатията, Танас прегръща антипатията; и за да накаже неволния грях, отсича пръста си, заключва се с три резета от жената, която го обича, превръща се в някаква бълнуваща лунатизирана сянка.
Междувременно змеят на политическата игра съвсем се е разпищолил. „Ех, бай Гоце, ела да видиш как българи и младотурци заедно тропат хоро по Илинден...” - с горка ирония въздиша Танас. Довчерашните врагове сега си правят „ихтибар” и Чернопеев кори своите, че са „марули” и не разбират „голямата политика”. После пък младотурци и бунтовници заедно воюват чак в Цариград срещу султана, който междувременно свалил младотурците от власт. Дилбер Танас започва да изпитва антипатия и към себе си, дегероизирания, когато не ще да се харчи напразно в боя, а после и по време на екзекуцията на турските офицери. Въобще, „играчите” (както e прието да се казва днес) на политическата сцена се увеличават, а политическият театър добива вкус на зъл-сляп карнавал.
Танас умира втори път със смъртта на Постоль войвода и неговите момчета. Той им прощава всичко - и заговора срещу него, и дори убийството из засада на Кръстьо Асенов. Смъртта на войводата е смърт и за архаичния модел на животомисленето на Танас. Той не знае как да продължи и онемява, за втори път губи своя Логос-Морал-Борба. Укорните думи на мъртвото момче в съня-прокоба: „Мъже сме били, чиновници не сме били”, само слагат иронична епитафия върху вече гробното му чело.
 
5. Трагедията на Танас и на такива като него
Трагедията на Танас е предизвестена. Тя е заложена още в акта на посвещение - в абсурдния синкретизъм между святост и политическо начало. Така нито светостта добива по-дълбок религиозен смисъл, понеже е лишена от метафизическото си основание, нито политическото е принизено толкова, колкото заслужава. Всъщност, трагедията на Танас е в това, че остава жив - проблем на всеки „революционер”. Затова и Левски прозорливо заявява, че след свободата ще отиде да се бори за нечия друга свобода. Защото този синкретизъм е статичен. Той бързо се разпада, когато я няма нагледността на несправедливостта. „Борбата” премахва архаичните форми на несправедливост, но „мирният” живот ги заменя с модерни. Танас чувства болезнено това, но не може да познае тези нови форми. Защото те са създадени с политически средства, а Танас сакрализира политическото. Той отказва да приеме, че това, което е било част от идеала, може да се превърне в източник на ново потисничество.
Танас няма как да разбере, че политическото е инструмент и може да се ползва всякак, а сакралното е самоцел. Политическото начало, мимикрирало като част от моралния идеал, бързо погазва целия идеал, щом се махне външното му основание. Тогава настъпва разцеплението; сакралното се отделя от врявата на деня и се оформя като метафизично състояние, а политическото деградира в най-добрия случай до професия. На политическия произвол, независимо какъв е той, няма как да се противостои. Единствената му действена и житейска алтернатива е любовта.
 
6. Любовта - противодействие на политическото
Тук във филма настъпва нечуван обрат. Разочарованието и антипатията на Танас, породени неизбежно от победата на политическото, са прекършени и накрая надмогнати от една крехка жена - неговата вярна невеста (Катя Иванова). Свещената й любов се оказва единствената противоотрова на профанното политическо. Въпреки че е жестоко пренебрегната, тя извършва три подвига на любовта - два пъти жив го измъква от опасността, а третия път дори мъртъв не си го дава и „варди душата му”. Тя сключва залог с последната инстанция - със Смъртта, и то не за да запази Танас за себе си, а за да даде живот на дете, заченато от любовта им.
Този образ на някаква самодива-мадона, тази българска Жана д'Арк на любовта, тази богиня на жертвата е достойна да влезе в класиката на световното кино. Любовта на тази проста невеста надмогва „игрите и играчите”, преодолява най-закоравелите скрупули на Танас, които дори антипатията му не можа да смие, изправя го на върха, където „всите веке сме едно”. Тази любов е отвъд верите и народите, отвъд антитезата четник-чиновник, отвъд трагическата слятост между политическото и светостта, отвъд смъртта. Така интимното противостои на политическото, а мистичното се извисява над прагматичното.
 
7. Въпросът на Танас
Чобан Танас - Дилбер Танас - Немтур Танас... „Си жив ти, бре?”
Това горко питане е всъщност първият въпрос, който Танас сам задава на себе си. Кой да му бъде следващият побратим, когато и невестата му умира, изпълнила облога си докрай. Кой, ако не той самият? Танас пита себе си дали може сам да си бъде побратим, дали може да бъде още морално същество сред условията на всеобщия и всесилен политически бяс. Защото годината е 1912. И се захваща Балканската война, чиито топовни салюти разтърсват поредния сън-прокоба на Танас. Политическият ужас започва. Мъки, мъки!... Този път те са донесени върху рогата на същия „бял овен”, който преди 12 години го бе качил на възбог.
Филмът свършва внезапно, както внезапно свършва и ръкописът на историческия Танас. Обаче въпросът на Танас продължава да звучи, понеже от него не може да се избяга и днес.
„Култура”, бр. 43 от 3 ноември 2000 г.
още от автора


 
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”