Български  |  English

Витрини и деградации

Преди 70 години в архитектурния живот на България
става важно събитие. Появява се първият брой на сп. "Архитект".
С това се слага началото на архитектурния периодичен печат у нас.


Двадесетте години са може би най-значителният период в архитектурата
на настоящото столетие. В Съветския съюз, Германия, Франция, Холандия
архитектурният живот кипи, в битка със старото се утвърждава архитектурата
на модернизма. През същата тази 1927 година се провежда международният
конкурс за сграда на Обществото на народите в Женева, на който
отклоняването на проекта на Льо Корбюзие предизвиква скандал.
Пак тогава във Вайсенхоф край Щутгарт се изгражда прочутата жилищна
група с участието на много от западноевропейските модернисти.
В книгата на Илф и Петров "Дванадесетте стола", видяла
бял свят през 1927 г., брилянтите на мадам Петухова са се превърнали
в клуб на железничарите с "огромни фасадни стъкла и железобетонни
покрития". Наистина точно тогава в Москва Мелников строи
един от прочутите си клубове - клуба "Русаков".

В България модернизмът настъпва плахо. През 1927 г. проф. Дюлфер
възстановява опожарената сграда на Народния театър. През следващата
година арх. Антон Торньов строи черквата "Св. Параскева"
в София, а арх. Георги Овчаров - сградата на Агрономическия факултет,
повлияна от немския експресионизъм.

Любопитно е да съпоставим проблемите, вълнували колегията тогава,
със сегашната ситуация. Арх. Торньов огорчен споделя, че името
му като автор на новата внушителна "Св. Параскева" остава
неизвестно за обществеността. Седемдесет години по-късно анонимността
на архитекта не е преодоляна. Медиите, широко отразили освещаването
на черквата в Неделино, не намериха за необходимо да споменат
нейните автори - архитектите Олег Николов и Иван Калайджиев. За
този обект през 1997 г. те получиха наградата за християнска архитектура
"Св. Пимен Зографски". Сградата се придържа към установената
архитектурна традиция, а благодарение на грижливо проучената градоустройствена
ситуация тя така органично се вписва в контекста, сякаш е била
тук от векове.

Архитектурата на съвременната православна черква остава и днес
един от острите творчески проблеми. Привържениците на модерното
отношение изтъкват, че архитектурата от края на ХХ век, дори и
свързана с такава консервативна институция като православната
църква, трябва да отразява дълбоките промени, настъпили в мисленето,
представите, технологиите и въобще във всички области на живота
- включително и в отношението към религията. Използването на форми
от друго време може да роди само подражания, които никога няма
да надхвърлят оригинала. Техните опоненти изтъкват, че в установените
архитектурни форми е закодиран дълбок смисъл, който превръща черковната
сграда в модел на мирозданието; че в самата тяхна хилядолетна
неизменност се съдържа тайнство, необходимо на човека в неустойчивия
съвременен свят. Проведената през пролетта конференция "Вяра
и култура" потвърди необходимостта от диалог, но не приближи
съществено позициите. Все пак конкурсът за храм "Св. Мина"
в "Лозенец" показа, че и част от духовенството осъзнава:
в края на хилядолетието религиозната архитектура не може да е
същата както в неговото начало. Първопремираният проект (арх.
Бойко Какарадов) съчетава, в духа на постмодернизма, традиционни
форми с отпратки към съвременността.

В един от първите броеве на сп. "Архитект" Чавдар Мутафов
посвещава статия на пластицизма в архитектурата или, съгласно
по-точното негово определение, на "тестяната архитектура".
Да припомним, че по това време експресионистът Менделсон вече
е построил обсерваторията в Потсдам. Но ако меките пластични форми
на експресионистите са плод на цялостна концепция, а пък "Ла
Педрера" на Гауди - уникална проява на своеобразен гений,
струва ми се, че прекаленото използване на кривата линия в днешните
сгради, и то жилищни, у нас по-често прикрива идейно-концептуална
нищета. Идеи, експериментирани и в българската архитектура не
толкова отдавна, като междинните жилищни форми (редови, килимообразни
и др.), организация на жилището на принципа "родители-деца"
(освен на утвърдения "ден-нощ"), залагане на функционална
и пространствена гъвкавост, в това число и на делимост на жилището
(актуална днес с оглед на отдаване на част от него под наем),
използване на пасивни слънчеви системи и т.н. остават извън творческия
арсенал на повечето архитекти.

Безспорно за това състояние на нещата имат значение и принизените
изисквания на масовия предприемач, чийто главен интерес е застрояването
(което не значи непременно оползотворяването) на всеки квадратен
сантиметър от разрешеното "петно". Но жилищните сгради
са продукт с голяма трайност, която надхвърля сиюминутния интерес.
Затова привличат вниманието такива разработки като жилищния комплекс
"Бъкстон" на архитектите от АДА. Редовото градско жилище
с двор, решено на полунива, разбира се, не е нещо принципно ново,
но понастоящем се отличава изгодно от стандартната многоапартаментна
сграда, а от друга страна все пак е по-достъпно от свръхлуксозната
резиденция. Това придава на проекта и социално звучене, което
може да се окаже и измамно на фона на масовото обедняване. Може
би е време да реабилитираме компрометирания лозунг "Архитектурата
- социално изкуство". Показателно е, че за "къща на
годината" сп. "Идеален дом" предпочете пред изящните,
решени с много вкус и вещина - но и с много средства интериори,
една къща, която не блести с нищо - освен с великолепния си двор.
Дворът също е част от жилищната среда, а уютът, който внася едно
одухотворено присъствие, е по-важен от лукса - това е посланието
на този избор.

Разбира се, това не означава, че месингът, мраморът и хубавата
керамика са нещо лошо. Рекламната къща на ул. "Иван Асен
II" в София (арх. Владимир Михов) притежава забележителни
пластически и пространствени достойнства, интерпретирайки уроците
на Льо Корбюзие и Ричард Майер. На ул. "Тотлебен" се
откроява облицована с розов риолит фасада изразителна, но благородно
сдържана (архитекти: АДА). Към тях може да се прибави и сградата
с административни и жилищни функции до хотел "Кемпински-Зографски"
в "Лозенец", проектирана от архитектите Атанас и Лорита
Панови. Същите архитекти бяха отличени на "Интерарх"
за проекта им за еднофамилна къща в Бояна - проект, който изоставя
традиционния фолклорен идиом в полза на едно напълно съвременно
звучене.

За съжаление тези обекти с несъмнени архитектурни достойнства
и "витрините блескави" не могат да разсеят впечатлението
от общата деградация на градската среда - занемарено благоустройство,
унищожени или неподдържани зелени площи, хаотично и свръх сгъстено
застрояване, отсъствие на градски дизайн, остри социални контрасти.
В ход е абсурдното разбиране, че възстановените собственици имат
пълна свобода на действие в рамките на своя имот - дори в разрез
със закони, норми, правила и режими на застрояване. Равновесието
между обществения и личния интерес трябва да се въдвори, без да
се чака възстановяването на финансовата мощ на общината и държавата.
още от автора


 
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”