Български  |  English

Авангардът и революцията

„Триумфът на твореца“ – така е озаглавил Цветан Тодоров последната си книга (която успява да завърши преди смъртта си), посветена на отношението между художествения авангард в Русия и тоталитарната съветска власт в периода 1917–1941 г. Цветан Тодоров разглежда съдбата на творци като Маяковски, Пастернак, Булгаков, Манделщам, Шостакович, Айзенщайн, преди да проследи пътя само на един от тях – художника Казимир Малевич, който се оказва особено богат, доколкото поема в най-различни посоки. Представяме фрагменти от подготвяната от издателство „Изток-Запад“ книга в превод на Нина Венова.

***
Отношението между творците и революцията се развива в два етапа. Първо е приемането на идеята за революция преди нейното осъществяване през 1917 г., когато творците имат активна роля с изграждането на образ, който ще окаже влияние върху надигащата се революция. Вторият период е главна тема на книгата и обхваща отношението между творците и властта след революцията. Тогава хората на изкуството са принудени да реагират на реалности, съществуващи независимо от тях. […]
Една форма на художествено творчество, появила се в началото на ХХ век и получила названието авангард, играе тук особено активна роля. Творците отхвърлят всички предходни традиции, характерни за тяхното изкуство, разчистват напълно миналото и градят произведенията си върху нови принципи. В Русия в навечерието на Първата световна война авангардистки подход откриваме у художници като Кандински, Ларионов, Гончарова, Малевич и много други, у поети като Хлебников, Маяковски и други футуристи, у театрали като Майерхолд. Авангардистите по общо правило смятат себе си за революционери, всеки в своята област, като мнозина от тях изразяват жива симпатия към обществено-политическата революция, макар да не участват в нея. С други думи, те вярват в родството между художествената и политическата революция. […]
Би могло да се види въобразената от творците близост като удовлетворяваща ги илюзия и да се приеме заключението на някои историци. „Художественият и политическият авангард понякога са бленували за общо настъпление към едно и също освобождение“, констатира Реймон Арон, ала практиката на социалистическия реализъм в СССР свидетелства за противното: „Свързването на двата авангарда беше родено от едно недоразумение и от изключителни обстоятелства“.
Взаимодействието може да протича и на по-дълбоко, несъзнавано ниво, независимо от намеренията и личните вкусове. Произведенията на изкуството въздействат върху духа на времето не само като си присвояват и разпространяват неговите теми, но и като посяват и отглеждат други идеи, които иначе биха останали встрани от вниманието. Тогава те популяризират не дадени художествени форми, а техните философски или политически предпоставки. Такава идея е суверенната власт на твореца, който не трябва да се съобразява с никаква граница, с никаква традиция. Като се освобождават от цялата тежест на миналото и постановяват, че ще създават съвсем ново изкуство на литературното, живописното или музикалното поле, творците се изявяват като всемогъщия Бог, който в първите дни на Сътворението следва единствено повелите на собствената си воля. […] Творци и революционери се мислят за демиурзи, за богове на съзиданието.
Творбите на авангарда легитимират практиката на тоталното разрушение за разчистване на терена, като същевременно популяризират идеите за несломимата сила на волята, за неограничеността на човешките способности, тоест един свръхчовешки идеал, подхождащ на новия свръхчовек.

***
Веднага след Октомври започва втори голям етап от отношението между творци и революция, или по-скоро от срещата под диктовката на тази революция. […] Перипетиите на тези съдби ми приличат на епизоди, с чиято помощ един сръчен романист илюстрира пътищата на своите персонажи. Творците, чиято участ припомням, не само са били много надарени създатели (впечатляващ е дори само броят им в художествения живот на Русия през първите десетилетия на века), но и самият им живот безспорно прилича на роман, богат на изненади, обрати, загадки и разкрития, често с драматичен край, наситен с убийства, самоубийства, предателства, героични действия и храброст.

***
Тоталитарният режим не търпи никакъв плурализъм и налага единичното в множество области: разнообразието на политически ориентации е премахнато в полза на една-единствена партия, властите са съсредоточени само в едни ръце, информацията има само един източник, религията е подчинена на светската власт, а икономиката – на политиката. В течение на периода, който ни интересува, 1917–1941 г., отношението между политическата власт и творците преминава през няколко стадия, докато режимът налага своя диктат над все по-разширяващи се територии от съществуването на индивида: отначало над действията и поведенията, после над изповядваните идеи и накрая над формите, присъщи на художествените произведения.


Целия текст можете да прочетете в книжното издание.

още от автора


 
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”