Български  |  English

Нравите подивяват

Идентичностите се разтварят, обществата стават хипернервни, агресията расте: светът е разглобен. В интервю с Рене Шой от „Нойе Цюрхер Цайтунг“ философът Петер Слотердайк обяснява голямото безпокойство, което се усилва от миграционната динамика. Къде сме и накъде се сриваме

Някога Лайбниц направил възможна една модерна онтология, задавайки въпроса: „Защо има нещо, а не нищо?“. Днес, във времена на миграция, от една страна, и на нарастващо безпокойство, от друга, си задаваме същия въпрос под леко променен знак: защо живеем в общества, а не без общества?
Нашият общ живот в модерни големи политически тела е чудо, за чието обяснение не са мобилизирани достатъчно мисловни ресурси въпреки цялата социология и политология. Този, който би могъл да формулира валиден отговор на вашия въпрос, би бил единственият достоен носител на Нобеловата награда за мир, и то за всички бъдещи времена.
По това сме на едно мнение, но все още не сме напреднали. Кажете ни: защо живеем в общества!
Моля, по-бавно! Още думата „общество“ може да се окаже капан. Знаем ли ние какво е общество? Ако погледнем към националните държави, в които днес най-често не можем да живеем, без същевременно да се оплакваме от тях, би трябвало първо да ни обземе философско удивление. Съвременните големи политически тела се разпростират от Норвегия с 5 милиона души, през Италия и Франция с около 60 милиона, Германия с 80, Русия със 140 и САЩ с над 300 милиона, та до Индия и Китай с 1,3 милиарда души. Всичко това са системни чудеса, които почиват върху тайните механизми на взаимовръзка или взаимопринуда. Ето кое трябва по-внимателно да изясним, ако искаме да продължим да съществуваме с възможно най-малко войни. Към тези механизми трябва да се подхожда внимателно. Човек има няколко дузини познати, максимум няколкостотин, ала той съществува съвместно с милиони – това е чиста алхимия. Повърхностното говорене да „общество“ и „комуникация“ скрива проблема.
Може да се отговори по класически гръцки начин: човекът е обществено същество и не обича да прекарва времето си в самота.
Разбира се, Аристотел има право, когато описва човека като zoon politikon. Ала този зоологически отговор е тавтологичен: човекът живее в общество, защото е общително човешко същество, такива са и пингвините, както и овцете, и мравките. Древните гърци впрочем не са могли да подозират мащабните измерения на модерните общества. Ала те са знаели – човек може само да се диви как живеят други народи. Така е все още и с нас, щом отидем в непозната страна. Сякаш сме попаднали на шумно човешко събрание, което вече дни наред дискутира като обезумяло. Трябва да постоиш по-дълго, за да получиш усещане за какво спорят.
Близо до ума е следователно един втори отговор: това, което държи хората в модерните големи политически тела – били те народи, или нации, е спорът по различни теми. Тогава политиката не би била проблемът, както се твърди в последно време, а решението: политическият спор споява всички тези хора, които иначе малко неща биха обединили. 
Политиката е болката, която възниква, когато други хора искат друго. Затова можем да приемем обществата като общности на болката, също и като общности на нараняването и нервността, или комуни в спор. Тези дни все по-често мисля за Никлас Луман и неговата теза: това, което знаем за света, го знаем чрез медиите. Медиите са устройства за циркулация на темите. Това е едната половина от истината: знанието за света възниква предимно медийно, така нареченият личен опит винаги играе по-малка роля. Това важи още за Античността. Повечето от това, което атиняните от времето на Перикъл имат в главите си, са научили от предлитературните медии на своето време: от градския слух, митовете, клюките и речите на агората. Освен това от „народното радио“ – Омир.

Целия текст можете да прочетете в книжното издание.

още от автора


 
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”