Български  |  English

Фалшификатите разрушават нашата памет

разговор с проф. Андрей Наков



С проф. Андрей Наков разговаря проф. Чавдар Попов


Днес като един от значителните дискусионни моменти се очертава този за границата между модерно и съвременно изкуство. Как виждате този въпрос?

Още от началото на изследователската ми дейност, тоест от края на 60-те години, се занимавам с фундаментите на съвременното изкуство. Защитих докторска дисертация върху Ренесанса, но винаги съм се интересувал от съвременно и от модерно изкуство. Защо от модерно изкуство? Бързо схванах, че няма да разбера съвременното изкуство, ако не съм проумял и не съм се опитал да си обясня модерното изкуство. За да съм по-точен: модерното изкуство обхваща периода от импресионизма до неореализма – 50-те и 60-те години на ХХ в. Дадох си сметка, че ако не постигнем аналитично корените на модерното изкуство, съвременното изкуство ще си остава все така неразбираемо, чуждо нам. Затова се хвърлих да изучавам началото на модерното изкуство в ХХ в. Започнах с експресионизма, кубизма, фовизма и бързо попаднах в капана на абстракцията. Захванах работа над теми, които малко хора проучваха тогава – началото на абстракцията, на конструктивизма, на дадаизма. И понеже знаех славянски езици – български, руски, полски, после научих и чешки, откриха се много пътеки, по които да правя моите изследвания. В периода 1969–1979 г. публикувах много. Започнах да работя върху конструктивизма, опитах да видя какво може да се каже за Казимир Малевич.

Нима тогава той все още е недотам проучен?

Все още причисляваха Малевич към конструктивистите, към геометрическата абстракция. Щом навлязох в текстовете му и в неговото изкуство, просто вече не можах да изляза – то се оказа много по-богато и по-неизследвано, отколкото бях очаквал. Книгата за конструктивизма, която ми беше поръчана във Великобритания през 1973 г., така и не написах никога, но в замяна пък излезе моя книга за Малевич, която ми създаде някакво име. Става дума за книга с негови текстове, която излезе през май 1975 г. в много известна издателска къща – „Шан Либр“. Тя и до днес е своеобразен „мит”, „ситуационистите“ на Ги Дебор бяха свързани с нея. Едновременно с това организирах изложби, подготвях и други монографии. Интересуваше ме най-вече началото на абстракцията и на дадаизма. От края на 80-те години се концентрирах основно върху Малевич – поръчаха ми голяма монография и сatalogue raisonné в Германия. Това беше проект, проточил се цели двадесет години, който немците не можеха да осъществят, имаше проблеми с документацията. Тогавашните комунистически власти в СССР не допускаха изследователи да работят в техните архиви, мен също. Започнах сериозна работа над Малевич, знам добре немски, работил съм в държавните музеи на Берлин. Унаследих събраната немска документация за Малевич и започнах да работя върху книгата. Беше ми изключително трудно. Нямах достъп до СССР, дори за един период преустанових работа. С падането на Берлинската стена архивите се отвориха. Още през 1987 г. ме покани жената на Горбачов, тъй като те имаха нужда от хора като мен, критически настроени към режима, за да покажат, че се отварят към света. Поканиха ме официално, имах възможност да работя в руските архиви, което ми откри път и за други неща. Така че моят каталог на Малевич излезе през 2002 г., а монографията – пет години по-късно в Париж. Става дума за огромна монография от 4 тома, общо 1600 страници, а заедно с каталога – над 2000 страници. Много сериозен труд за Малевич, с много неизвестни факти. Работил съм паралелно и над други неща, по теми, близки до началото на абстракцията. Смятам, че абстракцията е преломен момент в културата на ХХ в.

След всички тези проучвания и занимания как бихте определили ролята на абстракционизма в изкуството на ХХ в.?

Той е преломен момент в ХХ в. Последната ми книга се казва „Кандински, тайната. Енигмата на първата абстрактна картина“ (2015). Тя излезе на френски и на английски, в нея изследвам първата абстрактна творба на Кандински, на която малко хора обръщаха внимание. Даже пишеха, че тя не е важна, не е интересна. Най-големият комплимент, който получих, беше, че книгата ми представлява, от една страна, автентично изкуствоведско проучване, но едновременно с това се чете и като роман на Конан Дойл. След тази книга направих една изложба в Националния музей в Отава, Канада. Издадох и каталог, посветен на тази тема, в която вплетох и други художници.

А над какво работите напоследък?

В момента работя над тема, продължение на споменатата изложба. Става дума за началото на новата скулптура на ХХ в., на абстрактната скулптура – 1914–1916 г. Книгата ще излезе тази есен. Тя основно е посветена на Владимир Татлин, но не само на него – засегнати са и конструкциите на Пикасо, има много неща за Кручоних, за руските кубофутуристи. Ще е богато илюстрирана с неща, които са малко известни.

Виждате ли връзка между тази абстрактна скулптура и днешния инсталационизъм?

Има много съвременни художници, с които разговарям по тази тема. Мислех дори да посветя книгата си на един от тях, който е мой приятел – на съвременния английски скулптор Ричард Дийкън. Всичко произлиза и тръгва от Татлин. От него начеват много връзки с работите на Карл Андре или Ричард Сера. Затова съвременните художници се интересуват от моите публикации. Наскоро бях на вернисажа на един известен френски художник от групата „Сюпор/Сюрфас“ – Клод Виала. Отидох да го видя, без да се познаваме, а той ми заяви, че една моя книга от 1972 г. му е отворила нови хоризонти. Става дума за книгата ми „Последната картина“, също публикувана в „Шан Либр“ – текстове за конструктивизма и други подобни теми. Виала каза, че тази книга е отворила врата към цялото тяхно поколение, била е важна за тях и ги е променила. За първи път някой ми го казва лично и толкова прямо.

А в коя линия, водеща началото си от модерното изкуство, според вас се вписва нашият сънародник Кристо?

Кристо е по-скоро резултат на дадаизма. Нека кажа, че е мой личен приятел. С него много сме разговаряли, макар това да не е лесно, той не си пада по приказките. Бях в Лондон и видях проекта му „Мастаба“, но не успяхме да се видим, говорихме само по телефона. Кристо в общи линии е резултат на неодадаизма, но под друга форма, разбира се. Ала той е свързан с това направление. Някой ден трябва да напиша текст за него. Познавам го от 1969 г. Тогава напуснах Франция за две години. Една година бях в Ню Йорк и една година преподавах в Монреал, Канада. Ходил съм всеки втори уикенд в Ню Йорк и редовно се виждахме с Кристо.

Изследователската ви дейност срещала ли ви е с други известни български художници от ХХ в.?

Всъщност не. Единственият художник с български корени, с когото съм имал личен контакт, това беше Георги (Жорж) Папазов. С Георги Папазов се запознах лично, защото ме заинтересува неговото творчество. Когато бях в Съединените щати, работех в архивите на Йейл. В каталога попаднах на неизвестно за мен име – Жорж Папазов. Реших, че е българин. Видях после, че е роден в Ямбол. Потърсих картините му, нямаше ги. Слязохме, за да ги потърсим в подземието на музея заедно с уредника, и намерихме седем картини. После проучих кой е, открих го случайно. Върнах се във Франция и го потърсих. Оказа се, че живее на много известно място, близо до моя дом – във Ванс. Живееше в съседство с един човек, с когото имах много лична връзка – полския писател Витолд Гомбрович. Писал съм за него, защото съм от полски произход, майка ми е полякиня. Живял съм и съм преподавал в Полша, там ме смятат за поляк. Гомбрович ме приемаше любезно, сприятелихме се. Негов съсед през три къщи беше Папазов. Отидох, звъннах на вратата на Папазов и той ме прие радушно. Казваше, че съм много различен от българите, които идват при него. „Те идват, казваше той, но винаги искат нещо: картини или каквото и да е. А теб те интересува творчеството ми. Такива българи няма.“ Сприятелихме се въпреки огромната разлика във възрастта. Напълно се бе оттеглил от парижката сцена, имаше конкретни причини за това. Опитах се да го кандърдисам да направи изложба в Париж. Успях да го убедя и през 1972 г. изложбата стана след едно тъй дълго прекъсване. Ала скоро след това той почина ненадейно. Здравето му изневери, а инак беше як българин. Остави завещание, в което настоява Андрей Наков да напише книга за него. Бях почуден, не смятах, че това е моя тема. Но тъй като го беше записал в завещанието си, за няколко месеца събрах материали и написах книга, която излезе през 1973 г. След години открих много архивни материали за него. Сега бих могъл да напиша четиритомник за Папазов, но нямам време. Интересен ми е като личност и присъствие. Във Франция ме смятат за експерт по Жорж Папазов, това донякъде е странно.
Не познавам други български художници. Много ме интересува Гео Милев. Бих искал да го включа в историята на модерното изкуство. Уви, той на никого не е известен извън България. Ще се опитам при удобен случай да го включа в мои лекции и мои текстове, за да се разбере, че е имало такава фигура. Смятам го за изключително надарена и силна личност. Неправилно е бил смятан за комунист, тъкмо това искам да коригирам.

Съществуват ли много бели полета в сферата на модерното изкуство, където работите от години?


Толкова непроучени неща има, не можете да си представите колко много! Виждам ги. Моят италиански асистент ме питаше: „Господин Наков, ходите по музеите, но виждате картини, които друг не вижда“. Казвам му, че гледам по различен начин. Преди трийсетина години организирах изложба за Михаил Ларионов, който е един от първите абстрактни художници, посветена на неговия „лъчизъм“. Като направих тази експозиция, стана скандал, провокиран от търговци на картини, които искаха да я саботират, защото им пречеше. И до днес „лъчизмът“ и експресионизмът на Ларионов в дълбочина не са изучени и разбрани напълно. Би трябвало да напиша и нещо по тази тема, но ме интересуват нови сюжети, не стари. За Папазов също би трябвало да се издаде нещо по-голямо, моята монография е кратка. Сега пиша за Татлин и кубистичните конструкции на Пикасо, за които има спор – скулптури ли са, или не. Аполинер ги е нарекъл скулптури. Развивам тази тема в една глава от книгата си. Непроучено е и отношението на италианските футуристи спрямо импресионизма. Има огромен брой теми, които могат да се превърнат в книги или в изложби.

Имахте ли възможност да видите новия облик на Националната ни галерия в София – т.нар. „Квадрат 500” – при последното си пребиваване в България? Какви са впечатленията ви?
Много негативни. Отначало това беше мой проект, замислен на същото място, който по-късно бе похитен и подменен от Светлин Русев. Нямам нищо против, че настоящият проект се осъществи, не ме разбирайте погрешно, но целият музей е неправилно построен, няма например никаква перспектива за модерно изкуство. А при липсата на такава перспектива не може да се гради стойностна колекция. Изложбата, която видях при откриването, беше направо трагична. Тя е резултат на антимодернистката идеология на соцреализма, чиято жертва също е и Русев. Неговото виждане за българското изкуство в последните десетилетия е ужасно, той просто погуби няколко поколения художници. Експозицията в галерията представлява, както казват руснаците, една „неразбериха“ – нещо твърде объркано, хаотично, без никаква система. Бях доста разочарован, стана ми неприятно. Отидох да видя музея, но поставих условие да не се срещам със Светлин Русев. По едно време той дойде и аз си тръгнах. Убеден съм, ще мине време и нещата ще се променят.

И накрая, накъде върви изкуствознанието днес? Наемате ли се да определите основните му тенденции и насоки?

Върви в много различни социологически и културологични посоки. Но има един много съществен проблем – изкуствоведите днес не работят с оригинални произведения, а със сканирани образи. Оригиналът изчезва. Това е ужасно! Тук съзирам една от огромните опасности днес. Стигна се до циркулирането на огромен брой фалшиви картини, което разрушава нашата памет. Аз се боря срещу това. Трябва да се мисли над тези неща и да се внимава, разрушаваме паметта на нашата култура, което е крайно тревожно. Другият проблем е, че се издават огромен брой книги за изкуството, които фактически не казват нищо. От десетилетия се пишат монографии, в които половината книга се състои от библиографии, копирани от интернет. Но се публикуват и много сериозни изследвания – например за Дюшан или за Кандински, за Бекман или за Роден. Така че, от една страна, се печатат огромен брой непотребни страници, а от друга – правят се сериозни изследвания.

Андрей Наков (род. 1941 г.) е френски изкуствовед от българо-полски произход, един от световноизвестните изследователи на модерното изкуство. Завършва изкуствознание във Варшава през 1963 г. и емигрира по политически причини във Франция. Преподавал е в университетите на Ню Йорк, Париж, Монреал, Лондон и Познан. Автор на множество монографии и каталози на изложби, посветени на руския авангард, конструктивизма, дадаизма и абстракцията. Той е организатор на мащабната изложба на Малевич в галерията „Тейт”, Лондон (1976), а книгата му „Руският авангард“ (1984) е преведена на множество езици. Автор е на монография за Александра Екстер (1972), за Жорж Папазов (1976) и др.



 



 
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”