Български  |  English

Да снимаш папата без дубъл


Вим Вендерс за смелостта на папа Франциск

От няколко години Вим Вендерс работи върху документален филм за папа Франциск, който в началото на лятото излезе по екраните в Германия. Заглавието е програмно: „Папа Франциск – човек на думата“. В основата са четири дълги интервюта, които Вендерс е правил в продължение на две години с Хорхе Марио Берголио. Според режисьора филмът му не е портрет, а един вид „биография на идеите“ на папата.

В медиен план папите са неповторими фигури. Винаги в бяла роба, винаги в една и съща роля, независимо кой папа се крие зад нея. Към папата винаги са отправени изключително много погледи. С какво Франциск стана интересен на един толкова опитен кинорежисьор като вас?
Още в първата секунда, в която папа Франциск бе представен, ме заинтригува името му. Беше избрал името на св. Франциск от Асизи, което бе важен знак. Никой не го очакваше. Ала името носеше обещание. Затова още в самото начало се интересувах от всичко, което той правеше, казваше и пишеше. Бях възхитен от неговото слово, от неговото непретенциозно, просто и въпреки това съвършено ново слово.


Какво от всичко това преоткрихте в човека Франциск?
По време на всеки от четирите дълги разговора откривах, че той се интересува от всички хора и е на мнение, че Бог обича еднакво всички хора, независимо от изповеданието и дори от религията им. Тази позиция, че Бог обича всички, според мен е истински нова. Това доста ме развълнува, защото колкото повече го опознаваш, забелязваш: той го вярва. Той вярва във всичко, което казва, живее това, което казва. В днешния свят това е нещо необикновено. Вече никой не очаква хората действително да застават зад онова, което казват.
При папа Франциск много често говорят и знаците…
Това, че винаги носи старите си обувки и се вози в малки коли, са малки знаци, но те доказват, че всичко, което проповядва, той наистина го живее и вярва. Затова след около година измислихме в монтажната заглавието: „Човек на думата“. Чудесно е, че той заема тази длъжност; че стои изцяло зад онова, което казва и върши.


И все пак заглавието изненадва. За мнозина Франциск е по-скоро човек на жестовете, на докосването. Как се съвместява това с „Човек на думата“?
Изгледал съм почти всичко, което е казал. Имахме на разположение целия архив на Ватикана. Там са записани всички негови пътувания, всички негови речи – независимо дали в бежански лагери или в затвори, пред ООН и американския сенат. Прочетох и изгледах всичко. Затова в интервютата, които направихме, думите са най-важното. Исках филмът да не е биография на Хорхе Марио Берголио, а биография на онова, зад което папа Франциск застава. И то да е неговата дума.


Какво е впечатлението ви – как общуваше папата по време на снимките?
Във филма се вижда как той общува, колко директен е, как гледа хората в очите, колко внимателен е към всеки, когото среща. Усетихме го и ние в екипа по време на снимките. Бяхме 10 или 12 души – няколко асистенти, сценични работници, той обаче не правеше никаква разлика между продуцента или режисьора, или когото и да е на снимачната площадка. Поздравяваше всички еднакво приветливо и сърдечно, ръкуваше се с всички. Видях на някои записи, че понякога часове наред върви през тълпата и поздравява всеки, защото иска да покаже, че за него всички са еднакви. Това е необичаен начин на общуване, усеща го всеки, който е там: че това не са празни думи, че за него всички хора са еднакви.


Наистина филм като този, който направихте с Ватикана, не е имало досега. Предишните папи бяха изключително боязливи. Може би техният антураж беше боязлив. Забелязахте ли по време на снимките тази ватиканска боязливост?
Всъщност не. Преди всичко не в общуването със самия папа Франциск. И Дарио Вигано, префектът на Секретариата по комуникациите, по чиято инициатива се случиха нещата, бе изключително открит и още в началото заяви, че Ватиканът няма да ми се меси. Можах да направя филма, който смятах за правилен. В този смисъл комуникацията беше изключително небюрократична. Разбира се, направихме го незабелязано. Не мисля, че много хора знаеха за филма. Може би за да предпазим папа Франциск, снимахме в продължение на две години, преди да го оповестим. Иначе имаше прозрачност и отвореност, за каквито само можем да мечтаем.
Във вашите документални филми съпровождате фотографа Себастиао Салгадо, кубинските певци от „Буена Виста Соушъл Клъб“ и други. Какво беше да снимаш папата, играещ самия себе си?
Още в началото обясних на екипа, че никога няма да молим папата да снимаме повторно даден въпрос. Ако не постигнем нещо, то е по наша вина. Никога няма да го караме да прави определен жест или да гледа в камерата. Всичко, което той правеше, бе напълно естествено. Той никога не играеше себе си, винаги беше самия себе си.


 Има ли нещо, което научихте от Франциск?
Най-много запомних неговата смелост, пълната му неустрашимост. Той наистина е един от най-смелите хора, срещу които съм заставал. Всеки път отново и отново ме впечатляваше, колко малко боязън има в него, колко е открит, колко незащитен се изправя пред хората. За да го направиш, се нуждаеш преди всичко от кураж.


Като дете сте искали да станете католически свещеник. След снимките с папа Франциск какво изпитахте – по-скоро тъга или по-скоро облекчение, че това не се е случило?
Никога не съм съжалявал за нещо, не съм носталгичен. Зная защо не тръгнах в тази посока. Наблюдавах същото и при моя баща, той също дълго е обмислял дали да не следва теология, но накрая е избрал медицината и нито за секунда не съжаляваше. Вярвам, че съм намерил правилното, онова, което най-много ми приляга. Хубаво е, че заснех нещо, което засяга и моята вяра, доста по-пряко засяга вярата ми, отколкото много други филми, въпреки че досега не съм я прикривал, тя присъства винаги във филмите ми. Много се радвах, когато завършихме филма. Твърде голяма е отговорността, когато започнеш нещо такова. Разчиташ само на себе си, за да решиш какъв вид филм ще бъде, как да представиш папата. Никой не ми се е месил. Нещо, което е добре, но от друга страна, носиш пълната отговорност за всичко. В края на краищата, понякога отговорността е голяма тегоба.


Католическата църква се смята за много телегенична, за театрална. Това днес предимство ли е, или по-скоро слабост?
Може да бъде и двете. Театралното може да представя богатство или понякога власт. Понякога театралността леко прикрива скромността на папа Франциск и неговия стремеж към бедна Църква за бедните.
 

Интервю на Гудрун Зайлер от filmdienst.de.
Превод от немски: Людмила Димова



 

още от автора


 
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”