Български  |  English

Хана Арент

е родена през
1906 г. в Хановер в семейството на немски евреи; умира през 1975
г. в Ню Йорк. Следва философия, теология и класически езици в
Марбург при Хайдегер, в Хайделберг при Ясперс и във Фрайбург при
Хусерл. През 1928 г. защитава докторат на тема "Понятието
любов при Августин". Непосредствено след това работи като
свободен журналист. През 1930 г., след едноседмичен арест заради
"враждебна пропаганда", напуска Германия. До 1941 г.
Арент живее в Париж, където се ангажира с организация, подготвяща
еврейските изселвания в Палестина. Междувременно завършва ръкописа
на първата си книга Рахел Варнхаген. История на живота на една
немска еврейка от епохата на Романтизма (публикувана едва през
1957 г. на английски и през 1959 на немски език). През 1941 г.
емигрира в САЩ, продължавайки като свободен журналист ангажимента
си към еврейската общност. През 1951 г. излиза Произходът на тоталитаризма
(немско издание Елементи и произход на тоталитарното господство,
1955); от същата година започва и академичната кариера на Арент
в различни американски университети (през 1963 г. професура в
Чикаго, от 1967 г. - в New School for Social Research, Ню Йорк).
През 1961 г. тя е наблюдател на списание "The New Yorker"
на процеса в Ерусалим срещу нацисткия престъпник Адолф Айхман.
Издава кореспонденциите си по-късно в предизвикалата силен дебат
книга Айхман в Ерусалим: репортаж за баналността на злото. Човешката
ситуация (немско издание - Vita activa или за дейния живот) -
смятаното за фундаментално философско изследване на Арент - излиза
през 1958 г. Други нейни по-известни публикации са: За революцията,
Истината и лъжата в политиката, Между миналото и бъдещето, Животът
на духа.

По времето, когато работи над Човешката ситуация, Арент споделя
в писмо до Карл Ясперс: "Толкова късно, едва в последните
години, започнах наистина да обичам света... От благодарност искам
да нарека книгата си за политическите теории "Amor mundi".


Amor mundi - залогът на този философски живот.



Човешката ситуация

в ситуацията на дискусия

Нестандартна биография, провокиращи въпроси,
теоретични загадки и методологически неясноти - темата "Хана
Арент" и поводът - успешният превод и издаването на книгата
й "Човешката ситуация" - са като че ли достатъчни предпоставки
за оживена и интересна дискусия. Идеята на организаторите (Информационната
служба при Посолството на САЩ в София, Издателска къща "Критика
и хуманизъм" и Институтът за критически и социални изследвания),
промоцията на "Човешката ситуация" да се превърне в
интелектуално събитие, място на сблъсък на различни гледни точки
и прочити на Хана Арент беше обаче отчасти подменена с идеята
за сблъсък на различни мнения и представи за ситуацията на дискусия.
Тезата на водещия за книгата на Арент като "повод да се говорят
(публично) смислени неща в една безсмислена ситуация", беше
нарушавана на моменти от точно обратната тенденция.

Най-общо бяха споделени пет мнения и представени три стратегии
на прочит на книгата. Една първа стратегия (Р. Пожарлиев: Съзерцаващият
човек и действащият човек) се проявява като усъмняване в общовалидността
на Арентовите теоретични конструкции. Колкото и да респектира
една теория със своята прецизност и перфектност, не бива да се
задоволяваме с нейното "съзерцание", а трябва да я оставим
да "действа" върху актуалните ни понятия, поставяйки
сама себе си под въпрос. И доколкото съзерцанието не е отношение
на покой към света, а "една от модалностите на активността"
(Пожарлиев), може би все пак трябва да допуснем "неспокойното"
съзерцание на теоретичните проблеми, поставени или само загатнати
от Арент, преинтерпретирайки ги и поставяйки ги под въпрос чрез
по-нови теоретични решения и едва тогава да ги оставим да действат
върху съвременните ни понятия - втората стратегия на прочит (Д.
Деянов: Модерната публичност: Арент, Фуко, Бурдийо). Или: преди
да поставим въпроса: "Не са ли гърците по-модерни, отколкото
си ги представяме?" (Деянов), трябва да се запитаме може
би, как те са модерни, т.е. да преинтерпретираме анализите на
Арент през решенията, които по-късните Фуко и Бурдийо дават на
загатнатите от нея проблеми - една оригинална стратегия на прочит,
която обаче е трудно да бъде последователно представена в границите
на едно десетминутно изказване и да бъде уловена и проследена
в ситуацията на слушане. Може би и затова тя беше възприета (една
от малкото реакции на аудиторията) като некоректен опит да се
подведат под един общ знаменател несъпоставими теоретични схеми.
Тази реакция само потвърди необходимостта и от третата стратегия
на прочит (Св. Събева, автор на предговора към книгата): Преди
да преинтерпретираме или изпробваме една непозната или малко позната
теория, явно трябва да рискуваме главоболието, което предизвиква
конфронтирането с новото и непознатото и с нагласата на респект
да проясним и разберем предпоставките (исторически, биографични,
методологически) на определен стил на мислене и теоретизиране
- условието за прецизна аналитична работа.

Респектираното от новото и непознатото проясняване, демистифициращото
сравнение с познатото и близкото, безреспектното практикуване
на теоретичния анализ са като че ли неизбежно трите стъпки или
трите модалности на интегриране на една теория в чужд дискурсивен
контекст. Доколкото дискусията върху "Човешката ситуация"
демонстрира все пак различията между тях, тя може да бъде оценена
- въпреки критичния тон на предложения тук неин прочит - като
стимулираща мисленето и осмислянето. На читателите на "Човешката
ситуация" и на въвлечените в ситуацията на дискусията остава
да намерят своята стратегия на прочит, а може би да изпробват
(в обратен ред) и трите.

Светла Маринова



Да се мисли чрез Хана Арент*

Има някакво предизвикателство в това произведението
на Хана Арент да бъде прочетено наивно, като исторически разказ;
за такъв прочит ни изкушава донякъде и самата тя, оставяйки в
почерка си на разказвач следи от речта, съпътстваща политическото
действие; така че упрекът към наивното четене ще бъде заслужен
само доколкото то не отчита, че политическото действие тук - по
самата си същност - е философско проблематизиране. Несъмнено достойнство
на предговора към българското издание е, че ни предупреждава да
се пазим от изкушенията на такова четене, прояснявайки феноменологическите
дълбочини на мисълта на Арент: криптонормативизмът на нейния феноменологически
метод; скритите препратки към феноменологиите на Хусерл и на Хайдегер;
полисът като методологически предмет, чрез който е възможна критиката
на модерността (а не като носталгическа фиксация) и т.н. И ни
предлага да четем произведението като една феноменологическа археология
на политическото. Приемайки всичко това без уговорки, аз ще избера
една различна стратегия на четене и ще "изляза в гръб"
на Хана Арент - не за да я критикувам, а за да продължа нейната
мисъл зад границите на мислимото от нея. Следвайки тази стратегия,
тук ще се обърна само към една от наченатите, но изоставени сюжетни
линии на "Човешката ситуация" - линията на лишеността;
връщането към тази сюжетна линия би дало възможност да се промисли
критически онова, което Арент казва за модерната публичност и
за критиката на модерността.

И така: на пръв поглед Хана Арент тръгва от класическата противоположност
между публично и частно; в действителност обаче тя открива нещо
далеч по-интересно, макар сама да не си дава сметка за това. Съвсем
лаконично логиката на това самонеразбиране е такава: докато за
античните гърци частният живот (както си личи от етимологията)
е преди всичко лишеност, следователно недопуснатост до публичността,
за модерния човек това далеч не е така - модерната частна сфера
има като най-характерна функция "да даде убежище на интимното".
Заедно с това обаче Арент - за да се разбере опасността от елиминирането
на частната сфера - се обръща към "онези несвързани с лишеност
черти на частния живот, които са по-стари от откриването на интимността
и независими от него" - напр. "да бъде надеждно убежище
от общия публичен свят" (навявайки на мисълта, че те са същностни
за всеки частен живот, вкл. - въпреки етимологията - на този на
античните гърци). С това проблемът за интимното се вписва в сюжетната
линия на онова в частния живот, което не е свързано с лишеност.
Какво обаче става с лишеността? Не се ли загубва нещо от смисловата
плътност на противоположността между публично и частно тогава,
когато частното не е вече преди всичко лишеност? Няма ли в гръцкия
случай някакво (феноменално) срастване на частния живот с лишеността,
което маскира противоположността между публично и недопуснато
до публичността като противоположност между публично и частно?
Какво става в модерното общество с недопуснатите до публичността?
Изоставянето на тази сюжетна линия на "Човешката ситуация"
отнема на Арент възможността да промисли следствията на собственото
си откритие.

Именно то обаче дава мисловния импулс да се прочете "Надзор
и наказание" на Фуко през проблема на модерната публичност
- проблем, който (въпреки че не се интересува от него) Фуко неволно
преформулира чрез своя - при това неформулиран в обобщена форма
- методологически императив: една публичност може да бъде мислена
теоретически само ако я огледаме в онези, които не са допуснати
в нея (т.е. "лишените"); и ако изучим технологиите на
властта, на която те са подвластни. (Ако това е така, то дали
недопуснатите в публичността живеят в частното или в дисциплинарните
пространства е вече производен проблем.) Тогава трябва да огледаме
модерната публичност в онези, които се отклоняват от "властта
на Нормата" - болните, лудите, престъпниците, децата; както
и да изучим дисциплинарните технологии (ср. паноптичната машина,
"разлагаща двойката виждам/съм виждан") като "обобщени
формули на властта", чрез които тя нормализира индивидите,
прониква в телата им, за да се окажат те едновременно икономически
полезни и политически покорни. Така дисциплинарните учреждения
на модерността (затвор, казарма, училище, болница) са, както би
казал Хабермас, придобилата публична релевантност сфера на частния
живот на онези, които не само не са допуснати до публичното, но
са и лишени от частно пространство. Така не само затворът заприличва
на училищата, на казармите, на болниците, а те всички заприличват
на него, но и - според знаменития афоризъм на Фуко - душата се
оказва "затвор за тялото"1.

Разпростирането на дисциплинарните технологии навсякъде из модерното
общество пък откроява проблема за публичния паноптизъм ("как
е възможна - без кулата на надзирателя - "машина, която разлага
двойката виждам/съм виждан"?")2, проблем
който не е поставен от самия Фуко, но ми дава възможност да се
върна към Хана Арент. И да хвърля нова методологическа светлина
върху нейната теория за модерната публичност: за възникването
на социалната сфера, която, макар и завладяла публичната "не
е нито частна, нито публична"; за нейната противоположност
с частната сфера, доколкото тя е "убежище на интимното";
за нормализаторските и нивелиращи изисквания на социалната сфера
към обитателите си (ср. едновременно диктатурата на das Man при
Хайдегер и проблема за нормализацията при Фуко); за оттеглянето
на разграничаването и различието в частния живот. Връщането към
изоставената от Арент сюжетна линия на лишеността тук дава възможност
да се мине "зад гърба на феномените" (така тънко уловени
от Арент) и да се открие структурната истина. Така противоположност
на социалното, завладяло модерната публичност, ще се окажат дисциплинарните
пространства; така зад нормализираното поведение ще се откроят
дисциплинарните технологии на властта; така глъбинно измерение
на интимното ще се окаже интериоризираната власт на Нормата, превръщаща
душата в затвор за тялото; така ще се установи как на покорното
тяло е отнет Арентовият "порив за изява".

Всичко казано дотук обаче принадлежи все още на стратегията на
четене, не на самия прочит; а само той ще ни даде възможност да
се върнем към методологическия предмет, чрез който Хана Арент
критикува модерността - античният полис, за да го мислим не през
противоположността между публично и частно, а между публично и
недопуснато до публичността. И може би за да поставим (заедно
с един млад български философ, посветил се на този проблем) въпрос,
там където за Фуко е безвъпросно ясно, че "ние сме по-малко
гърци отколкото си мислим": в какво сме гърци и в какво не
сме?

Деян Деянов



* Арент, Х. Човешката ситуация. Издателска къща
Критика и хуманизъм, 1997. Добросъвестният превод на Константин
Янакиев, прецизната редакция на Кольо Коев и задълбоченият предговор
на Светлана Събева (въпреки лошата хартия и ситния шрифт) ми дават
основание да оценя това издание на "Критика и хуманизъм"
като едно от най-добрите в полето на хуманитаристиката за изминалата
година.И като още едно свидетелство за открояващия се издателски
почерк на директора на "Критика и хуманизъм" Антоанета
Колева.
още от автора


 
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”