Български  |  English

Небето над мен, законите в мен

Лазар Николов на 75 години




Лазар Николов твърди,
че пътят на композитора в ХХ век е "...без кумири".
Героят на творчеството му - Прометей - отхвърля репресивните клишета
в мисълта и изказа, той е част от модернистичното тълкуване за
човешкия дух. Така и Лазар Николов стои далеч от етикета "авангардист",
или от определението "дисидент". Между Прометей и неговия
съвременник, обременен от идеологиите, са се натрупали множество
самотни пространства.

Присъствието на "висок идеал" отличава музиката на Лазар
Николов, който сочи като своеобразно мото Кант: "Две неща
изпълват с винаги ново и нарастващо възхищение и страхопочитание
духа - звездното небе над мен и моралният закон в мен".
Единението на дух и изкуство отрича еднопосочния експеримент
- Лазар Николов пресъздава художествената идея едновременно в
съвършенството и възвишеността на класическия идеал и в отвореността
на модернистичното разпадане. Така е в цялото му творчество: от
строгия антиромантичен език през чистотата на 12-тоновите структури
и звуковия експеримент до зрелостта на 80-те и 90-те години.

Лазар Николов е първият български композитор, достигнал до международно
признание през втората половина на ХХ век. Но как и кога естетическите
граници на световната музикална култура и на нашата "Нова
музика" ще бъдат съизмерни? Кога ще престанем да чертаем
граници между "нашия" и "другия" ХХ век? "Когато
настъпи неговият ден..." - както казва пианистката Анжела
Тошева, и неговата музика заеме мястото си в световните фестивали
за Нова музика, вероятно ще имаме повече отговори.

Безкомпромисната и трезва позиция на Лазар Николов е коректив
на конвенциите дори и в дните, когато се празнува 75-годишният
му юбилей. Разговорът, който осъществих с него по този повод,
ме провокира с иронията, а на места и със скептицизма. Професор
Николов не пожела да съизмерва и анализира, нито да говори като
за юбилей. Защото, както казва той, "...създаденото у нас
и през времето, за което говорим, е посвоему достатъчно значимо".


- Изминалите години, натрупаните
творби и идеи могат ли да се вместят, обобщят в определена концепция?
Вашият 75-годишен юбилей ни провокира към обобщения за развитието
на Новата музика у нас...

- Не съм композитор, който трябва да бъде изпълняван само на
специални дати и "юбилеи".Това не ми харесва... Бих
искал да присъствам в изпълнителската практика, да имам хубави
записи на нещата, които написах. Убеден съм, че те заслужават
това. Например от симфониите имат запис само първа и пета. Втора,
трета и четвърта са само просвирени - с благосклонното участие
на мои приятели-диригенти..

- Свързвате ли вашето творчество с естетическия бунт?

- Това са сложни състояния, които не бих могъл да анализирам,
да търся в тях логика. В личното ми развитие диктатурата не ме
интересуваше. И тогава пишех своята музика така независимо, както
пиша сега.

- Беше ли важно за вас да контактувате с Дармщат или с други
центрове на авангардната музика на Запад?

- Информация всеки композитор трябва да има. Обаче съвсем не
е необходимо да се съобразява с това, което другите правят. Не
мога да кажа дали спечелихме или загубихме от това, че не контактувахме
по-активно с тях. На никого не налагам своите убеждения. Мен ме
интересува произведението - и то моето - това, което аз пиша.
Все повече се убеждавам, че може да бъде написано и не с най-съвременни
и авангардни средства. Едно произведение не се слуша с календар
в ръка - на коя дата, защо и дали е написано с най-модерните средства.
Моята цел в онова време беше излизането към нови хоризонти. Това
бе някакъв вътрешен повик. Не можех да се повлияя от музика, която
не познавах добре или от такава, която не ми допада. А и нямахме
никакви контакти със Запада.

- Новото или ако употребим тази вече поостаряла дума авангардното,
притежава ли национални черти във вашата музика?

- Много бих искал, ако може националното в нашата музика да
се изяви без фолклор. Или да има само далечни навявания от фолклора.
За мен новото мислене бе и това: просто да мога със звуци, с тонове
да изразя и националния характер, и средата, в която живеех. Аз
самият не се смятах за много модерен автор - никога не съм си
поставял за задача да се "премеря" с друг автор - мой
съвременник. Мисля, че това не би променило самочувствието ми.


-За вас стремежът към "новата музика" е част от
националното ни развитие - независимо от политическия или идеологически
диктат.

- Изкуство и политика са две различни неща. Смятам, че в нашето
развитие - на Константин и моето например - сме ги разделили реално.
Политика, морал, религия - това са неща, стоящи далеч от изкуството.
Процесите, които се извършиха в нашето съзнание в нашия път към
новото - това бе някаква вътрешна емиграция спрямо заобикалящата
ни действителност. Не бих избягал в Америка - мога да създам
своето изкуство единствено в себе си.

От 1949-та - годината на създаване на "Концерт за
оркестър", творбите и личността на композитора се превръщат
в "символ на формализма". През 1952 година лично тогавашният
председател на Съюза на съветските композитори - Хачатурян - го
критикува. Унищожителни са оценките, които му дават авторитети
на времето: "...Симфонията от Лазар Николов предизвика буря
от негодувание"; "...произведенията на Л. Николов представляват
невероятна безсмислица, натрупване на звуци, зад които няма никакво
съдържание"/Сп. "Българска музика, 52 и 54 г./. По принуда
Лазар Николов преминава през период на "нелегалност"
/когато той и Константин Илиев не показват новите си творби/;
а по-късно и през упоритото отстояване на своята естетика, въпреки
малкото и полулегални изпълнения. въпреки това той продължава
да прави своите открития, които го приобщават към света.

В "долната земя" на идеологическия резерват часовниците
се връщат назад. В същото време Третата му соната е изпълнена
за първи път от Антон Диков през 1961 в Париж на конкурса "Маргарита
Лонг."

В областта на културата не съществуват компенсации и сега откриваме
липсващи исторически пластове в културното ни самосъзнаване. Позицията
на отстояване, която разкрива музиката на Лазар Николов обаче,
е и достойнство на нашата култура - въпреки че тя не успя да подкрепи
своето ново и авангардно.

- Кое е това, което бихте нарекъл естетическа константа във
вашето творчество?.

- На първо място е творбата и нейното въздействие. Като говоря
за творба, и изграждане имам предвид, че някой ще я слуша. Творбата
е предназначена не само за автора, но и за публиката. Аз наистина
съм традиционен, държа на старите схеми - като почнем от Баховото
време, та чак до края на XIX век. Подреждането на музикалните
ми мисли е такова. В разговорите за моята бъдеща книга съм го
казал: има два начина на подреждане на музикалната мисъл. Единият
е класическият, който аз следвам. Другият - например при Дебюси
е на фрагменти и той не търси никаква динамика - там съществуват
само образи, които се спояват по някакъв начин. Фрагментарното
властва също и при Стравински, по-късно при авангарда всичко се
слива в сложна сплав. Но дори и в авангардните творби аз харесвам,
когато е сполучена динамиката или развитието, което за мен е
"класическо".

- Съществува ли философска или естетическа максима, която
следвате?

- Най-важното за мен е, че колкото и да харесвам определени
мисли, аз не следвам никого. По природа не приемам авторитети
и нямам кумири.

- Често говорите, че закономерното, порядъкът са нещо важно
в музиката ви.

- Музикалната мисъл съществува в целостта на музикалната творба.
Тя "е" от първия до последния тон на композицията. И
най-важното тук според мен си остава принципът на единство в многообразието....


- Шонберг твърди, че музиката е един вид морално послание.
Съществува също така твърдение, че същност на музиката е играта
на формите, чистотата на конструкцията. Композиторите на ХХ век
като че ли се ориентират към една от двете максими.


- Истинското изкуство
не се занимава нито с право, нито с математика, нито с етика
или идеология. Изречената идея не е смисъл на изкуството. То съществува
само за себе си - може обаче да върши и чисто хуманна дейност.
Старая се моята музика да е насочена към хората. Но без всякакви
дидактически или идеологически намерения. При всяко положение
обаче изкуството е игра. И едва след това търси и постига внушението.


- И отново
искам да попитам за отношението ви към класическата традиция.
Не е типично, особено ако погледнем западноевропейските сериалисти
- да се твори през втората половина на ХХ век в традиционните
жанрове като симфонията или инструменталния концерт.

- Според мен "класичното" означава образец. Знам,
че дванадесеттоновата техника изключва класическата полифония
от Бахов тип, както и сонатно-симфонична разработка. Несъвместима
е и с традиционната метроритмика и организация на времето, с формалните
схеми на XIX век. Дванадесеттоновата музика е съвсем друга материя
и тя търси новите си форми - по-специално тези от втората половина
на ХХ век. Но и никъде не е казано, че не мога да използвам архетипа
на музикалното мислене, идващ от традицията. Мога да определя
моите решения - в областта на симфонията или сонатата с думата
еклектика. Да - сега вече, в края на века, говорим за плурализъм
на формите и полистилистика, дори за еклектичност, но вече не
със знак на отрицание. Но дори и ако кажем, че писането на симфонии
или моят прочит на сонатните форми с дванадесеттоновата техника
е един вид еклектика - защо не? Постига се някакво съчетаване
на форми в епоха на друг интонационен и ритмичен строеж с нова
техника. Бих бил много доволен във всеки случай, ако решенията
ми не се повтарят.

Двайсти век е епохата, в чиито естетически фокус е поставена
традицията - в конфликта със/срещу нея. Авангардът, определил
се като антиизкуство, утвърди естетическата инстанция на новото.
Но ХХ век преосмисля не по-малко активно и историческите метафори
в художественото съзнание. Тежненията към традиционното - оттук
почти "романтичните" черти на дванадесеттоновия ни авангард
- представляват алтернативен прочит на културно-историческите
ценности.

Този феномен се е породил не без съпротивата срещу фалшифицираната
парадигма на класичното в естетиката на "социалистическия
реализъм". Българската модерност на 50-те и 60-те години,
която не се афишира като изкуство на протеста, притежава вътрешна
необходимост да рефлектира в себе си традицията. Музиката на Лазар
Николов продължава в своята техника и естетика линията, набелязана
от Албан Берг - тя съчетава в себе си откритието на едно сложно
дванадесеттоново писмо с метафоричния прочит на традиционните
жанрове - симфонията, инструменталния концерт, сонатата. Традицията
се е превърнала в естетически апел към съвременника.

- Съдбата на вашите творби от самото начало е свързана с тази
на изпълнителите и приятелите. Това започва още от "Концерт
за оркестър", дирижиран от Константин Илиев...

- Първите изпълнения са много различни като концертна сполука.
Дори и при диригент като Константин вторите и третите изпълнения
понякога бяха по-добри. Да се разкрие текстът на една творба е
трудно. Само един път се случи това - при премиерата на "Симфония
за 13 струнни", осъществена от Васил Казанджиев. Васил имаше
няколко месеца за работа над творбата и я направи перфектно.

- Чувала съм, че Добрин Петков с месеци е изучавал партитурата
на "Прометей", когато е подготвял премиерата....

- Той просто я сътвори - изтръгна я от черните ноти върху бялата
хартия. Работи с партитурата в продължение на седем месеца.

- Беше ли впрочем "Прикованият Прометей"произведение
на протеста ?

- Ако бях от хората, търсещи известна суета в това отношение,
щях да отговоря утвърдително. Но аз харесвах идеята за Прометей
още от ученическите си години - когато изучавахме Есхил и античната
трагедия, а това беше преди Втората световна война.

- Кои други ваши изпълнители и приятели са свързани със съдбата
на творбите ви?

- Редицата от имена, които трябва да спомена, е голяма. Мисля,
че аз, както и всеки съвременен автор съм получил много от изпълнителите
си. Изпълнителят е този, който от едно неродено дете - творбата
- изгражда човек с физиономия и характер, съживява го от небитието...


-Как виждате вашето творчество от 90-те години насам и в бъдеще?


- Мисля, че именно от този момент съм навлязъл в най-зрелия
си период. Идеите ми станаха по-задълбочени, по-философски. Мисля,
че съм се опитал да кажа нещо значително с композиции като последните
ми триа, или с "Отблясъци и залез". Все повече тук съм
се отърсвал и от класическото, отдалечил съм се от всякакъв намек
за тематично изграждане. Не зная дали ще имам сили, но бих искал
да изведа до край тази нова насока.

още от автора


 
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”