Български  |  English

Отзиви в немската преса за спектакли на Лилия Абаджиева

Три публикации в германски вестници за български театър - това не се случва всеки ден. "Страданията на младия Вертер" на Малък градски театър "Зад канала" и "Хамлет" - копродукция на сливенския театър, Сдружение "Летен театрален университет" и Нов драматичен театър "Сълза и смях" гостуваха в Германия. Публикуваме със съкращения тези отзиви.



"Берлинер моргенпост":

"Фестивалът има за цел да покаже, как източноевропейците рефлектират процесите на промяна в своите страни. Концепцията е вълнуваща, но още първият спектакъл показа, че тя се осъществява само отчасти. Малкият градски театър "Зад канала" от София представи една поп-версия на "Страданията на младия Вертер". Режисьорката Лилия Абаджиева не взима съвсем насериозно романтичната история за любов и самоубийство - тя по-скоро умело я иронизира. Младата българска театралка бяга от реалността и търси спасение в областта на забавното. Но който иска да направи от това политическа позиция, бързо попада в ничия земя."



"Берлинер цайтунг":

"Театралната програма на фестивала беше открита с българската постановка "Страданията на младия Вертер", подготвена по Гьоте с текстове от Киркегор, Кафка и Елиът. Работата на режисьорката Лилия Абаджиева е подчинена на стилистиката на кичовите пощенски картички. На заден план се издига пъстра арка от свежи цветя, по която Вертер изпълнява акробатични упражнения, докато Лоте хладна стои отдолу. Отпред - маси с пишещи машини. Страдащият Вертер пише писма, Вилхелм тревожно чете. В средата през сцената преминават завеси - отляво-надясно и обратно. Почти липсващата атмосфера се компенсира от подходяща музика за настроение. Постановката дотолкова е лишена от идеи, че предизвиква само прозявки. Затова пък актьорите са симпатични, преизпълнени от механизирана, комедиантска радост от играта, която не разказва нито за любов, нито за самоубийство, но за сметка на това доказва, че самите актьори са много гъвкави и владеят голям набор от гримаси. Веднъж нахлузили този корсет, те не го смъкват повече. Веднъж докоснати, те повтарят репликите си като навити оловни войници от армия, разделена на два пола. Христо Мутафчиев играе Алберт като мачо, който плюе през зъби. Янина Кашева е една истерична, антисексуална Лоте като библиотекарка. Самата режисьорка пък играе някаква госпожица Б. - смесица от фатална жена и розова Барби. Само Димитър Рачков като Вертер е по-различен. В неговата интелектуална гъвкавост навремени се промъква тъжовното чувство за изгубеност, повеят на драмата, около която постановката се върти в продължение на два часа, без да знае защо."



"Тагесцайтунг" (Ралф Пьоршке):

"Тази табелка, разбира се, е едно огромно преувеличение. На нея пише "Хамлет", а в началото на сцената се виждат просто петима мъже в старомодни дрехи, които демонстрират танцьорската си несръчност под звуците на нещо като инструментален рок от 80-те години и се тепат като патета по сцената. След това куриозно начало не по-малка е и следващата изненада: че българската "Лилия Абаджиева Кампани" наистина играе "Хамлет", при това - следвайки доста стриктно Шекспировата канава и стараталено преразказвайки историята за уж лудия принц, дето отмъщава заради баща си. А всъщност постановката на Лилия Абаджиева беше рекламирана предварително като присмехулно-пародиен коментар към тази драма, която, тъй или инак, не е еднозначна. Въпреки всичко много бързо изкристализира онова, което търси режисьорката, родена през 1966 година в София: не толкова да се саморазправя с Шекспир, колкото да разпердушини напластената театрална практика, да я вземе за мезе и да я попилее по всички посоки. Като гледаме с каква наслада Абаджиева кара своите актьори да окарикатуряват мухлясалата театрална патетика, ни обзема подозрението, че по традиционните театрални сцени в България сигурно се играе някакъв ужасен театър. Да гледаш такъв спектакъл тук обаче далеч не е толкова забавно, колкото е навярно в България, просто защото подобни пъстроцветни саморазправи с театралната азбука у нас отдавна излязоха от мода. И ето че критикът неусетно се е озовал в капана на сравненията Изток - Запад, решавайки, примерно, да направи паралел с постановката "Хамлет" на Петер Цадек... Така че нека по-добре да приемем, че у дома си Лилия Абаджиева прави точно това, което трябва, и да пренебрегнем обстоятелството, че на фестивала в Берлин да показваш полуголи тела е по-скоро конфузия, отколкото провокация, и че вицът е доста блудкав в съответната пародия на балет. Нека по-добре да констатираме, примерно, с каква невероятна лекота Абаджиева съумява да извлече ритъм и динамично театрално движение от такива превтасали общи места като монолога "Да бъдеш или да не бъдеш..." Уменията на Абаджиева всъщност излизат наяве именно когато тя се отдалечава от оригиналния текст и оригиналното действие. Например, когато по време на един абсурден учебен час строгата учителка пита учениците си по какво Хамлет всъщност се отличава от традиционните отмъстители. Или пък когато към края, докато бършат измитите съдове, актьорите съвсем между другото съобщават, че всички са мъртви. Или пък съвсем накрая, когато някакви тъжовни образи взаимно си тикат плюшени животни в ръцете. А съвсем, съвсем накрая, когато изглежда, че в настоящата театрална вечер смелото твърдение "Хамлет" е било наполовина оборено, наполовина санкционирано, Абаджиева още веднъж преобръща нещата, при това - срещу вече аплодиращата публика и посредством персонална поява, и то каква! Както е известно, една от най-твърдите конвенции в театъра е, че накрая актьорите се покланят, публиката ги аплодира или освирква, а на премиери се появява и режисьорът. В случая обаче една нетърпимо гръмка музика направо задуши плахите аплодисменти, изпълнителите и режисьорката, нахлузили сензационни слънчеви очила с бели рамки се разбунтуваха срещу принудата да се кланят, ръкоплясканията отскочиха от бронята им и ансамбълът не прие дори задължителните рози от организаторите, което постави съответните отговорници по връчването в доста тъпо положение. Лилия Абаджиева коварно измами публиката, отнемайки й отколешното право да благодари, респективно да изрази недоволството си. А това беше най-силният, най-умният жест през тази вечер. Жест, който носеше и елементи на отмъщение. Благодаря й за него!"
още от автора


 
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”