Български  |  English

Да обичаш илюзиите си

разговор с Милчо Манчевски

Режисьор философ, балканец, който учи студентите от Нюйоркския университет на кино, познат най-вече с филма си „Преди дъжда“ (1994), за него получава номинация за Оскар и е носител на Златен лъв. Македонецът Милчо Манчевски подготвя новия си филм „Върба“, който ще разказва две и половина любовни истории, разположени в четири века. Снимките на шестия му пълнометражен филм са тази есен в Македония. През март Манчевски беше гост на София Филм Фест, за да представи последния си филм „Бикини Муун“, който обиколи фестивали на четири континента от Сао Пауло до Шанхай, за да разкаже една история за търсенето на топлина, близост, щастие.

 

С какво започва първоначалният ви подход към един нов филм – с история, герой, чувство или послание?

Две неща – първото се отнася до формата на филма. Може да е цикличен или фрагментарен разказ, може да е псевдодокументален филм. Така че първо започвам с формата и после продължавам с историята, и като казвам история – имам предвид сюжета. Те се появяват почти едновременно. Никога не мисля за посланието. То се развива, докато работиш по филма, и важните неща излизат наяве. Мисля, че ако започна с послание, това би било пропаганда. Героите се оформят в процеса на работа, докато пиша. Най-често когато вече имам идеята, нахвърлям пет страници кратък разказ и го оставям да отлежи дълго време, като постоянно добавям неща, но не пиша нищо.

Например хрумват ми малки идеи, докато говоря с приятели, и това продължава около година-година и половина. Щом идеята е готова, сядам и пиша първата чернова. Това ми отнема само около две седмици и е най-забавният период, защото, пишейки, изненадвам сам себе си. Понякога се появяват неща, които не съм планирал.

Тоест при вас първо са идеите и структурата, а не образите?

Да. Първо е филмовата форма, която директно се отнася към структурата, и впоследствие – сюжетът. Образите идват доста по-късно.

Какво усещане искахте да има „Бикини Муун“ и различава ли се то от крайния резултат?

По принцип усещането на филма идва сравнително рано. В „Бикини Муун“ исках да има усещане за безпокойство и неудобство. Усещане, което отразява състоянието на героинята, и това да бъде израз на идеята, че ние никога не знаем истината. Особено днес неприкосновеността на личния живот е постоянно нападана. Мисля, че това усещане е постигнато. Част от начина ми на работа е по интуиция, така че не е просто да си кажа, че искам да пресъздам определено чувство. Развивам това, докато работя – всяко решение, всяка среща с човек, актьор, оператор или локация ме подканя да оформя усещането.

 

Моделът на филмовия разказ, без да го защитавам или оправдавам, е моделът на романа от XIX век – линейно разказване с начало, среда и край, с някаква развръзка накрая, главни и второстепенни персонажи. Искам да кажа две неща – първо, не трябва да забравяме, че има кино, което не се занимава с разказа – авангардното и лирическото кино, една част е напълно абстрактна, друга – абсолютно концептуална – Стан Брекидж, Майкъл Сноу, Брус Конър и т.н. Второ, дори когато се занимавам с наративна структура, и като зрител, и като режисьор се вълнувам повече от иновативни подходи. Писането за мен е най-лесната и приятна част, в която имаш пълната свобода, защото си само ти и въображението ти. Когато режисираш, си зависим от материалния свят – от технологиите, от парите и от другите хора.



 
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”