Български  |  English

Българската колекция в „Помпиду“

разговор с Бернар Блистен

Как се стигна до идеята български творби да станат част от огромната колекция на центъра „Жорж Помпиду“? И знак за какво е това? За попълване на белите петна върху картата или за нов поглед към зони, доскоро минавали за периферия?

Светът на изкуството е свят на съучастие. Този свят не би съществувал без връзки, изтъкани между хора, които вярват, че е важно да бъдат опознати творците на нашето време. Тъкмо в линията на това съучастие бихме искали да работим заедно с българите. Центърът „Помпиду“ внимателно следи всичко случващо се на международната сцена. Започнахме да изследваме съвременното руско изкуство след падането на Берлинската стена и продължаваме в тази посока. Даваме си сметка, че след годините на мракобесие творците работят, за да еманципират умовете на хората. Ето защо бихме искали да попълним колекциите си с творби от България, искаме да разсъждаваме над ситуацията на днешния свят. Живеем в много травматизиран и тревожен свят и знаем, че творците са тези, които ни казват неща далеч преди другите.

Много съм щастлив, че имате намерението да създадете музей на съвременното изкуство в София. Центърът за модерно и съвременно изкуство „Жорж Помпиду“ разполага с огромна колекция и не би могъл да се самообновява, ако не осмисли новата ситуация, новата сцена на изкуството. Това е теренът, на който искаме да работим заедно, създавайки колекция от днешна България. Знам колко трудно е всичко това. Знам, че това изисква много усилия. Ала то е част от идеята за Европа, към която съм толкова привързан и която трябва да се съхрани въпреки бурите на съвремието.

Кой бе конкретният подтик, за да се заинтересувате от българското изкуство?

Импулсът дойде от познанството ми с Десислава Димова. Винаги има мигове на откриване. Тя ни убеди да дойдем в България и да открием сцената на съвременното българско изкуство. Осъзнавайки, че притежаваме невероятна колекция от модерно изкуство, решихме да се заинтересуваме от днешното изкуство. Нуждаем се от съвременното изкуство, за да вникнем в миналото, и обратното. Както казах, сложихме началото с нашия голям проект, посветен на изкуството на днешна Русия. По една невероятна ирония на историята колекцията на центъра „Помпиду“ започва тъкмо от 1905 г. -  годината на първата руска революция. И е нормално тя да продължи до ден днешен. Започвайки работа в Русия, осъзнахме, че имаме дълг към Източна Европа. Срещата ни с България започна да се осъществява чрез посещения от страна на мои колеги – на Никола Лиучи-Гутников, който постави началото на големия проект „Колекция!“ в Русия, както и на полска изкуствоведка от моя екип, която засне редица творби на съвременното българско изкуство. В първия етап се опитваме да очертаем сферата на съвременното българско изкуство, което не познаваме или поне не познаваме достатъчно. Нашата цел е да обхванем българското изкуство в цялата му многоизмерност. Лично аз си мечтая да можем да представим и вашата литература, киното. Два български филма бяха представени на последния фестивал в Кан. Тъкмо в тази перспектива работим. Знам, че София е град, където има огромен интерес към съвременната музика. И то към такива течения като „метъла“ – аз също обожавам „метъла“! Не става дума само за селекционирането на няколко български творби, които да се присъединят към огромната колекция на центъра „Помпиду“ и да потънат там. Десет творби на Недко Солаков са част от нашата колекция, както и видеа на Красимир Терзиев. Българското изкуство не е неизвестно. Необходимо е да се разшири перспективата, да се обогати представата за него.

Живопис, скулптура, инсталации – нищо няма да убегне от вниманието ви?

Мултидисциплинарността е онова, което ни привлича. Нито един от изтъкнатите творци в миналото не е бил само художник. Да вземем за пример един от най-големите – Никола Пусен. Той не е бил само художник, но и декоратор, театрал, политик, всичко това едновременно. Големият артист е човек с цялостна визия за света. И това е най-интересното.

Един от най-големите съвременни творци на България, макар и да идва от Америка, е Кристо. А какво да кажем за Кристо? Той е скулптор, автор на инсталации, човек на пърформанса. Въпросът на музея е как да побере всичко това. В момента заедно с Кристо работим над неговата голяма ретроспектива, която подготвяме за след година и половина. Идеята ни е вътре в нея да попаднат и филми за неговите пърформанси. Работата на музея е в това: да активира.

Фиксирали ли сте определен брой творби? Една колекция винаги има своите граници?

Не, не… Когато започнахме съвременната си руска колекция, отначало смятахме да се ограничим до четиридесетина творби. Ала се оказа, че е невъзможно, и Никола Лиучи-Гутников продължи да работи. Събрахме около стотина работи и продължихме нататък. В гигантска страна като Русия това е съвсем нормално. Днес разполагаме с около 400 творби.

От какви автори? От най-утвърдените имена или има млади и не толкова познати творци? Въпросът е принципен.

Всичко е много относително. Например някои от авторите в руската ни колекция имат световна известност – като Ерик Булатов или Иля Кабаков, но се откроява и друго поколение в изкуството. Освен това има огромна разлика между художествената сцена в Москва и тази в Санкт Петербург. Много интересни художници живеят в други региони. Убеден съм, че и в страна като България не всичко се изчерпва със София, че интересни художници има и другаде.

По какъв начин възнамерявате да придобиете подбраните творби? Доколкото разбирам – чрез дарения от колекционери?

Това е мечтата ни! Бих искал българските колекционери, които ценят творците, да проумеят колко важно е за тяхното развитие те да станат част от големите световни музейни колекции.

Колекционерите винаги имат ключова роля в работата на музея. Колекционерът предусеща, а кураторите идват след това, а не преди. Ако разгледате колекцията на центъра „Помпиду“, ще се убедите в огромната щедрост на колекционерите. Дързостта на колекционерите е тази, която създава богатството на културното наследство.

Официалното изкуство от времето на комунизма провокира ли ви? Както и линията на съпротивата срещу него?

Канонът на комунистическото изкуство също ни интересува. Моят сътрудник Никола Лиучи-Гутников подготвя в „Гран Пале“ в Париж изключително интересна изложба, озаглавена „Червено“. Изложбата е посветена на изкуството от времето на комунизма: от 1917 до 1953 – годината, в която умира Сталин.

В какви времеви рамки смятате, че би било възможно да се създаде тази българска колекция в центъра „Помпиду“?

Може би до две години. Трудно ми е да кажа. Първият етап на руския ни проект „Колекция!“ отне между година и половина-две години. Не ми се иска да протакам, вече не съм толкова млад. А държа да осъществявам проектите си.

 

Разговорът води Тони Николов

 

 

Бернар Блистен (род. 1955 г.) e директор на Центъра за модерно изкуство „Жорж Помпиду“ от 2013 г. От 1984 г. работи като куратор, от 1995 до 2005 г. преподава съвременно изкуство в Екол дю Лувр. Създател на т.нар. „Нов фестивал“, който се провежда от 2009 г. в центъра „Помпиду“, обединявайки в едно най-различни хоризонти в изкуството. Организирал е първите ретроспективи в центъра „Жорж Помпиду“ на артисти като Кристиан Болтански, Ед Ръша, Даниел Бюрен и др. Комисар на Биеналето в Сидни (1984), на международната секция „Аперто“ на Биеналето във Венеция (1990), на Биеналето в Йерусалим (2009). Автор на монографиите: „Анди Уорхол, киното“ (1990), „Една история на изкуството на ХХ в.“ (1998), „Даниел Бюрен и архитектурата“ (2004), „Музеят, който не съществува“ (2010).



 
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”