Български  |  English

За културната памет

 

Ян и Алайда Асман ще получат престижната Награда за мир на 14 октомври 2018 г. във Франкфурт. Големите теми на двамата учени са паметта на обществото, практиките на спомняне, помирението и монополът върху истината. Изследователката на литературата и културата Алайда Асман (71 г.) и съпругът ѝ, египтологът Ян Асман (80 г.), десетилетия наред взаимно се вдъхновяват в работата си. В мотивите за присъждането на отличието се изтъква, че съпружеската двойка е създала „творчество на два езика“ от голямо значение за съвременните дебати и за мирното съществуване на планетата. Ян Асман променя представата за Древния Египет като общество под произвола на фараона и създава портрет на цивилизация, подвластна на представите за ред и справедливост. Заедно със съпругата си той създава през 1978 г. обществото „Археология на литературната комуникация“, в което двамата привличат представители на различни научни дисциплини.

Какво означава за вас Наградата за мир?

Ян Асман: Бяхме напълно изненадани. Досега не сме пропускали телевизионното предаване от връчването на наградата, това бе почти сакрално събитие… Но не съм си и помислял дори, че някога самите ние ще я получим.

Алайда Асман: Настройваме се постепенно за тази нова перспектива.

Създадохте понятието „културна памет“. Общи ли бяха постановките на въпроса, довели до заниманията ви с културата на паметта?

Ян Асман: Да. Положихме основите на обществото „Археология на литературната комуникация“ с неговите годишни срещи и в хода на работата възникна идеята, че не само индивидите, а и обществата имат памет. Това означава, че те се обединяват в културата – със своите текстове, постановки, ритуали, образи. Ето какво ние наричаме „културна памет“.

Алайда Асман: Погледнато отвън, отначало изглеждаше, че по различно време сме се занимавали с тази тема, защото Ян публикува своите текстове много по-рано, докато аз бях ангажирана повече със семейството (семейство Асман има пет деца, б. пр.). В действителност развихме заедно и в синхрон тези идеи. При това подходихме към темата от две страни: той от Античността, аз – от Новото време и съвременността. Този двоен поглед разкри един въпрос, който преди това не съществуваше: как функционира културата, каква е основната ѝ задача. Всички култури пренасят знание отвъд индивидуалния житейски период и за целта изнамират все нови и нови телесни техники и медии. Става дума за разпознаваемост отвъд времето и промените. Нещо, което в никакъв случай не изключва обновяването на знанието, ала никой не живее само в мига и не започва просто отначало!

Дали заниманието с хилядолетни древни култури е идеалната основа да се направят изводи за днешното време? От дистанцията на времето по-добре ли се разпознават определени модели?

Алайда Асман: Има много различни модели. Например нашата западна култура функционира под знака на модернизацията – тъкмо обратното на древноегипетската. Ние живеем (или живеехме) с императива, че непрекъснато трябва да скъсваме с традициите, че трябва да загърбим миналото, за да поемем към новото бъдеще. Това ни е направило слепи за основната задача на всяка култура, която е следната – да предоставя знание на следващите поколения.

Ян Асман: Египетската култура, напротив, е живяла с императива да изключва промяната, за да остава през хилядолетията винаги „прозрачна“ и по-късните поколения да се разпознават в по-ранните. Не прекъсването, а континуитетът е бил важен тук. Египтяните са искали да се увековечат в своите монументи и техните надписи е трябвало да останат вовеки.

През анализа на култа към мъртвите стигате до възгледа, че мъртвите играят важна роля в обществото. Важи ли това все още за настоящето?

Ян Асман: Египтяните са живеели заедно с мъртвите, посещавали са техните гробове, пишели са им писма. Модерността е експулсирала мъртвите от обществото. Преди е можело да се отслужи панихида, можело е чрез молитви да се облекчи участта на мъртвите в чистилището и по този начин да се остане в контакт с тях. Всичко това изчезва в Новото време.

Алайда Асман: В западния модерен свят младите са призовавани да налагат волята си над старите. От движението „Буря и натиск“[1] насам това е освобождавало все повече културни енергии. В нашите култури старите са изгубили авторитета си и мъртвите наистина изпадат от обществото, което ни е поставило в осезаем контраст с множество култури, които черпят своите енергии от култа към предците. Мъртвите са незрими, но не задължително отсъстващи, както е казал Виктор Юго. Това се отнася преди всичко за войните, необузданото насилие и историческите травми. Тогава мъртвите трябвало да бъдат усмирявани с паметници и ритуали на паметта, тъй като иначе щели да се връщат като духове и да нападат живите. На признание подлежат преди всичко жертвите на исторически престъпления и по смисъла на справедливостта със задна дата те трябва да бъдат привлечени в паметта на живите, за да отворят общ път в бъдещето.

Във време на фалшиви новини и изтласкване на колективните спомени не можем да се освободим от впечатлението, че стойността на фактите е неимоверно накърнена. Колко опасна е тази тенденция за мирното съжителство?

Алайда Асман: Колективните спомени винаги са били изтласквани – след Холокоста например бяха нужни четири десетилетия, докато тази памет действително влезе в германското общество. Фалшивите новини възникват преди всичко в дигиталното пространство, защото там те могат да се размножават и разпространяват със светкавична бързина. Те обаче доведоха до критична позиция спрямо новините. Забелязвам, че фалшивите новини не се задържат дълго, затова пък предизвикват оживени дебати.

Ян Асман: При този феномен виждаме колко голямо е значението на истината за социалното сцепление. Дълготрайното недоверие отравя едно общество. Да имаме доверие едни към други – това е от основно значение. Стойността на истината днес е по-важна от всякога.

Вие изследвахте взаимовръзката между насилствения потенциал и пълния монопол над истината при монотеистичните религии. Вашите изводи по всяка вероятност днес са по-актуални от когато и да било.

Ян Асман: Наистина. Абсолютен монопол над истината предявяват само религиите, основаващи се на Откровението, което те вярват, че притежават черно на бяло, под формата на свещени текстове. Монотеистичните религии отдавна са се дистанцирали от тази опростена представа за истината, но фундаменталистите се придържат към нея още повече. Абсолютният монопол над истината води винаги до изключване на другите и до нетолерантност, в това отношение нищо не се е променило.

Как спомените могат да помогнат за запазването на мира? Каква роля играят годишнините и паметниците?

Алайда Асман: Всичко, което знаем за миналото, трябва да се помни, тълкува и утвърждава в настоящето. Структурата на практиката на спомняне радикално се е променила през XX в. След Първата световна война паметниците са съдържали мобилизиращи обръщения към мъртвите: „Вие не сте загинали напразно“. Мъртвите са били сакрални жертви на един героичен култ към войната. През 80-те години се зароди постгероична култура на спомена; след 40-годишно мълчание трябваше да бъдат намерени нови форми на спомена за Холокоста. Скулптурата „Пиета“ на Кете Колвиц в Нойе Вахе (мемориал на жертвите на войните и насилието в Берлин, б. пр.) например прехвърля акцента – от почитта върху скръбта. Тя обаче не може да бъде символ на еврейските жертви, защото, първо, става дума за християнски символ, и второ, в този случай майките не само скърбят, но и самите те стават жертви.[2]

Ян Асман: Мирът почива върху помирението и първата стъпка към помирение е в признаването на собствената вина към жертвите, в готовността да се поддържа будна паметта за случилото се и да се споделя с жертвите. Германия, която по време на нацизма е поела върху себе си най-тежката вина – чрез най-ужасните престъпления, които една нация някога е извършвала спрямо друга (в това число и спрямо собствените си граждани от еврейски произход), е отишла напред със своята култура на паметта. Дори и там, където не може да има прошка, споделените спомени носят мир.

Алайда Асман: Сега една гражданска организация в Берлин се е ангажирала с паметник, който да почете полските жертви на германската окупация между 1939 и 1945 г. В този период са били избити около три милиона поляци. От решаващо значение е да няма асиметрия във възпоминанието. Ако групата на жертвите си спомня усилено, а групата на извършителите усилено забравя, това не води до добросъседски отношения и пречи на общуването.

Как една семейна двойка изследва дадена тема: работата винаги ли присъства във всекидневието – от закуската, така да се каже, до вечерните часове?

Ян Асман: Имаме предимството да подхождаме към общата тема от две различни страни.

Алайда Асман: Един такъв продължителен разговор е чудесен ресурс. В диалога имаш големия шанс да провериш собственото си мислене, да го коригираш и разшириш. Ала наред с това вършим множество други неща – почистваме и реставрираме стари шкафове, свирим, учим се от нашите пет деца, които се занимават усилено с кино и ни обясняват света.

Ян Асман: Преди повече от 20 години започнахме да преподаваме заедно и продължаваме. Работата със студентите, докторантите и постдокторантите е също чудесен опит, който ни носи много нови идеи и познания.

Изследователската работа никога не спира: над какво работите сега?

Ян Асман: Работя върху книга за Осевото време – понятие, което философът Карл Ясперс въвежда през 1949 г. Според него през 500 г. пр. Хр. се е случил, както казва Алайда, „големият взрив на модерността“, в чийто отзвук живеем и ние. Пиша за историята на тази концепция от 1779 г. до днес.

Алайда Асман: Връщам се към един мой доклад за „истината“, като подемам и друга една мисъл на Карл Ясперс, разгърната в речта му при връчването на Наградата за мир през 1958 г.: истината може само да се търси, но не да се притежава, а още по-малко с претенция за монопол.

Интервюто е публикувано в boersenblatt.net.

Превод от немски: Людмила Димова

 

Алайда Асман произхожда от семейство на теолози; следва англицистика и египтология; от 1968 до 1975 г. придружава съпруга си на археологически разкопки в Горен Египет. През 1993 г. поема катедрата по англицистика и общо литературознание в Университета „Констанц”, пенсионира се през 2014 г. Гост-професор в Принстън, Йейл, Виена и Чикаго. Сред книгите ѝ са: „Легитимността на фикцията“, „Историческа забрава – историческа обсебеност“, „Време и традиция“, „Пространства на спомена: форми и превращения на културната памет“, „Дългата сянка на миналото“ и др.

Ян Асман е роден в семейството на архитект, следва класическа археология, древногръцка филология, египтология. От 1967 г. работи за Германския археологически институт в Кайро. През 1976 г. поема катедрата по археология в Хайделберг, пенсионира се през 2003 г., но продължава активната си дейност. Гостуващ професор в Париж, Йерусалим, Йейл, Хюстън. Автор на многобройни трудове, някои от които са преведени и на български: „Културната памет“, „Мойсеевото разграничение“, „Египет. Смисъл и история“, „Монотеизъм и космотеизъм“, „Изход. Революцията на Стария свят“ и др. 

 

Наградата за мир, чиято равностойност 25 000 евро, е сред най-известните германски отличия в областта на културата. Присъжда се от Борсовия съюз на германската книжна търговия и се връчва на финала на Франкфуртския панаир на книгата в Паулскирхе. От 1950 г. насам с нея са отличени писатели, философи и учени от страната и чужбина, сред които нобеловите лауреати Херман Хесе, Марио Варгас Льоса, Орхан Памук, мислители като Мартин Бубер, Карл Ясперс, Паул Тилих, Ернст Блох, Юрген Хабермас и много други. Миналата година наградата получи канадската писателка Маргарет Атууд.

 



[1]Буря и натиск“ (на немски Sturm und Drang) е течение в немската литература, развило се през епохата на Просвещението, в периода 17671785 г. Б. пр.

[2] Кете Колвиц създава пластиката „Пиета“ през 1937/38 г. в памет на своя син, загинал в Първата световна война. През 1993 г. скулптурата – в увеличен мащаб, е поставена в мемориала Нойе Вахе. Изборът на произведението, направен от правителството на Хелмут Кол, предизвиква бурни дебати. Основният аргумент срещу него е, че жертвите на Холокоста са изключени чрез тази скулптура, която се отнася до Първата световна война. Б. пр.

още от автора


 
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”