Български  |  English

Румъния: проектът на режисьорите

През 2002 г. в Букурещ група млади режисьори – Раду Апостол, Александру Берчяну, Джанина Карбунариу, Ана Марджиняну и Андрея Валян, слагат началото на независима програма за насърчаване на новата румънска драматургия – dramAcum (Драма сега). Първата и най-важна цел е да се обнови репертоарът, да се говори на съвременен език за актуалните проблеми в обществото. На годишните конкурси за нови пиеси и за преводи на чуждестранна драматургия[1] се явяват десетки млади режисьори, актьори, драматурзи, преводачи, а също и хора с професии, които нямат нищо общо с театъра. Единственото изискване към участниците е пиесите да са на съвременна тема, да отразяват непосредствената действителност и по време на репетициите авторът да е съгласен да работи в екип с режисьора. Според концепцията на dramAcum драматургът e активен член на творческия екип. Фактът, че основателите на платформата са режисьори, гарантира успеха на промяната и трайността на нейния ефект. Наградените текстове на конкурсите на dramAcum веднага биват поставени на сцена и получават директен и бърз достъп до фестивали в страната и в чужбина. Платформата действа активно между 2001 и 2013 г. Днес може да се каже, че dramAcum e успешно осъществен проект от национално значение за румънската култура. Без да обяви манифестно края на своето съществуване, платформата просто се сля със самия театрален живот. „От няколко години dramAcum не функционира като група. Мисля, че изпълни програмата си да отвори една врата и да реализира една идея. Сега съществуват други инициативи и дори няколко магистърски програми за драматургично писане – в Букурещ и в Търгу-Муреш. Въпреки това смятам, че в Румъния има още много какво да се направи в тази област“, споделя драматургът Щефан Пека.

Днес опитът на dramAcum се прилага повсеместно – в големи и малки градове ежегодно или спорадично (на проектен принцип) се организират ателиета/резиденции, конкурси, фестивали, посветени на новата драматургия; усърдно се търсят и насърчават нови почерци, гласове, теми, стилове.

Националният конкурс за драматургия в Тимишоара, с над 20 издания, е най-престижният в страната (тема за 2017 г. – идентичността); вторият по значение форум за млади драматурзи е конкурсът за монодрама, провеждащ се в рамките на Фестивала на моноспектаклите в Бакау. По-нови са конкурсите, организирани от театрите в Констанца, Орадея, Пиатра-Нямц (за камерна драматургия, до 3 действащи лица), Сату Маре (тук конкурсът е на тема „Различните поколения в търсене на различните Румънии“, каквото и да означава това; пиесата победител ще бъде поставена на сцена, а подгласничките ѝ ще имат литературни прочити пред публика). Наскоро Националният театър „Караджале“ в Букурещ обяви конкурс за довършване на пиесата „Островът“ от Михаил Себастиан (1907–1945)[2]. Кандидатите трябва да предложат продължение на двете действия, останали незавършени заради внезапната смърт на автора. Наградата е 2000 евро и поставяне на завършената пиеса. Почти всички от изброените конкурси са съфинансирани от Румънския културен фонд[3].

Театралното списание revistascena.ro от две години провежда конкурса EQUAL за феминистка драматургия. Наградата за първо място е публикация и 1000 леи (около 450 лева), а също и препоръка за поставяне, отправена към всички държавни и независими театри в страната. Спорадично и други културни издания обявяват конкурси (yorick.ro), като наградата обикновено е публикация и ваучер за книги.

На тези конкурси младите драматурзи реално имат шанса да бъдат забелязани от професионалната сцена. Така започва пътя си и Елизе Вилк. Тя завършва журналистика и работи като разследващ журналист и преводач в Брашов, а през 2011 г. се записва в магистърската програма по драматургично писане на Алина Нелега[4] в университета на Търгу-Муреш. Именно тук Вилк написва най-успешната си пиеса – „Зелената котка“.

„Работех върху магистратурата си, тя беше на тема „театър за младите“. Участвах в един уъркшоп на двама американски драматурзи. Едно от упражненията беше да напишем за 10 минути всичко, което ни мине през ума, без да се цензурираме. Докато пишех, погледнах през прозореца и видях, че по покрива отсреща преминава котка. В този момент си помислих какво би било, ако тя беше зелена. След като 10-те минути свършиха, трябваше да изберем един образ от автоматичното писане и да напишем монолог за него. Избрах зелената котка. Така се появи първият монолог на Дани, с който започва пиесата... Знаех, че тези 6 страници с монолози ще се превърнат в пиеса. Първо, защото исках да напиша пиеса за силата на въображението, второ, защото знаех каква история да разкажа. Отдавна ме интересуваше въпросът какво кара децата да станат убийци. В работата ми като журналист съм се сблъсквала с много деца или младежи – престъпници.“

 

По време на магистратурата си Елизе Вилк участва и в творческо ателие по драматургия, ръководено от Джанина Карбунариу[5]. Именно в рамките на това ателие „Зелената котка“ е завършена и за първи път е поставена на сцена от студентски екип (всеки от 13-те автори работи в екип с шестима актьори, режисьор, сценограф, театровед и специалист по връзки с обществеността, така че ситуацията да копира в миниатюра творческия процес в един истински театър). Пиесата е структурирана като плетеница от монолози, дотолкова фрагментирани, че формират кохерентен, парадоксален диалог, без шестимата персонажи да влизат в директно общуване. В центъра на вниманието са лутането на младежите в света при липса на реално родителско присъствие и модел; хаосът от суеверия в главите им; търсенето на знаци в разочароващото всекидневие, които да им посочат валидна посока или уникална съдба, която да следват; оттеглянето на децата в измислен свят; опасностите, които ги дебнат.

„Реших че не трябва да спирам дотук, ще напиша трилогия. Така се появи вторият текст – „Хартиени самолети“, който спечели Националния конкурс в Тимишоара и вече е поставен в няколко театъра. Последната част от трилогията реших, че ще бъде монодрама, но все отлагах. Когато видях обявата за конкурса в Бакау, крайният му срок ме мотивира да завърша текста „Крокодил“. Сега пиша един текст за деца на немски, за немската секция на театър „Гонг“ в Сибиу. За първи път пиша за деца, персонажите ми са една фея, прахосмукачка и дете, което няма никакви желания.“

Днес Елизе Вилк е смятана за най-представителния глас от новото поколение драматурзи. Всичките ѝ пиеси са поставяни многократно в Румъния и в чужбина (Италия, Русия, Германия, Гърция), преведени са на няколко езика, включително и на български[6]. Тя е един от малкото автори, чиито текстове циркулират автономно в театралните среди, без да е обвързана с режисьор, група от съмишленици или конкретна сцена. Тази автономност на автора и неговите пиеси е може би следващият етап, надскачащ колективното творчество на съмишленици, „борещи се“ със старата театрална система.

Групата dramAcum разчисти пътя за новите гласове главно чрез три начина на работа: режисьорът е и автор на текста на спектакъла (Джанина Карбунариу); автор и режисьор работят заедно при поставянето на текста (Михаела Михайлов/Раду Апостол, Щефан Пека/Ана Марджиняну) или текстът е създаден колективно от целия сценичен екип (бар-театър „Mаказ”, пространство за политически ангажиран театър). Една от спецификите на марката dramAcum е отказът да се работи по предварително съществуващи текстове. Текстът трябва да е „пресен“, специално написан за случая.

„Зелената котка“ превърна младежката тематика в истинска театрална мода. Преди 2012 г. драматурзите се интересуваха предимно от проблемите на 2535-годишните. Михаела Михайлов („Лоши деца“[7], „Момиче войник“), която е финалист в конкурса на dramAcum през 2006 г. с пиесата „Страх ме е“, е може би единственият автор преди Вилк, отдаден на проблемите на тийнейджърите.

„Интересуват ме остро актуалният театър за деца и младежи, горещите проблеми, които поставят под въпрос образователната система в Румъния, ценностите, на които учим децата, и как бихме могли да променим нещо. С Раду Апостол създадохме спектакъла „Спомени от училищната ера“ и още един, на който държим много – „Семейство offline“ – за децата, оставени сами у дома, и тези, на които родителите са в чужбина.“ (Михаела Михайлов)

Днес много от начинаещите драматурзи участват в конкурси и творчески ателиета с теми за избягали от дома деца, за насилието в училище и семейството и т.н., надявайки се вероятно да повторят успеха на Елизе Вилк. На тазгодишното ателие ДРАМА-5 в независимото културно пространство „РЕАКТОР за творчество и експеримент“ в Клуж-Напока трима от петимата автори резиденти разработваха теми из трудния живот на подрастващите. В рамките на програмата ДРАМА-5 петима автори получават възможността да работят по свободно избрана тема в продължение на един месец. Ателието завършва с публичен прочит на пиесите, една от които (по избор на поканения режисьор) ще бъде поставена на сцена. Тази година между авторите на ДРАМА-5 беше и Мария Манолеску, започнала творческия си път от платформата dramAcum, тя е спечелила третия ѝ конкурс през 2007 г. с пиесите With a little help from my friends (реж. Раду Апостол, Национален театър, Яш, 2007), и „Садо-мазо блус бар“[8] (реж. Дж. Карбунариу, Много малък театър, Букурещ, 2007). Новият ѝ текст, създаден по време на ателието в Клуж, е посветен на 100-годишнината от Обединението на Румъния през 1918 г. и по иронично-поетичен начин наслагва многозначителната дата върху живота на едно обикновено семейство от 2018 г. Очаквано, този текст беше много по-завършен драматургично в сравнение с тези на по-младите ѝ колеги.

Освен проблемите на тийнейджърите, други супертеми в най-новата румънска драматургия са феминизмът, хомофобията („Баща ми, свещеникът“ от Габриел Санду, „Лалета, лалета“ от Богдан Джорджеску), документални пиеси по досиетата на Секуритате (Джанина Карбунариу – „Печатни букви“, „За продан“), политическият театър (Щефан Пека/Ана Марджиняну – „Рошия Монтана – физически и политически аспект).

Въпреки богатата програма от конкурси и ателиета, които целят да стимулират новата драматургия, почти няма автор, който да се препитава само от тази дейност. Мария Манолеску пише в сайта си, че си изкарва хляба с copywriting, а Елизе Вилк с характерната си обезоръжаваща искреност обяснява:

Мисля, че на пръстите на ръката се броят хората, които се препитават от писане в Румъния. Никога не съм се опитвала да се откажа от стабилната си работа, за да имам повече време да пиша. Просто нямам куража. Идеята да остана без постоянен доход ме плаши“.

 

 

Елизе Вилк

Аглика Олтеан е театрална критичка и историчка. Работила е като драматург в Народния театър „Иван Вазов“ и във варненския театър „Стоян Бъчваров“, научен сътрудник в Института по изкуствознание към БАН. Авторка е на книгите „Мелодрамата през погледа на теорията“ (2000) и „Българската драматургия през 90-те години на ХХ век“ (2004), съставителка на антологията „Нова българска драматургия на XXI век“ (2006). Учила е в НАТФИЗ, ЕНЕSS – Париж, Университета на Барселона, PUC–Рио де Жанейро. През 2006 г. получава постдокторска стипендия от New Europe College Букурещ, където се запознава с най-новите течения в румънския театър. От 2008 г. живее и работи в Клуж-Напока, Румъния.

 



[1] От самото начало dramAcum има програма за преводи на съвременни пиеси. Режисьори и преводачи работят в екип, за да изследват новите тенденции в съвременния театър. Изненадата в преводаческата програма идва от скандинавските автори, които предлагат необичайни и новаторски теми, визия и стил на писане.

[2] Михаил Себастиан (кръщелно име Йосиф Хехтер, 1907–1945) – писател, драматург и литературен критик, публицист. Привлечен е от литературния кръг „Критерион“, който включва имена като Емил Чоран, Мирча Елиаде и Йожен Йонеско. Умира при пътен инцидент. На български: Михаил Себастиан, „Произшествието“, ИК „Изида“, София, 2017. Превод от румънски Христо Боев.

[3] Румънският културен фонд има като основни цели да финансира културни програми и проекти в страната и чужбина. Сесии се обявяват два пъти годишно. Веднъж годишно има сесия за финансиране на издателски проекти.

[4] Алина Нелега (р.1960) е утвърдена румънска журналистка, литературна критичка, преподавателка и драматуржка. Една от емблематичните ѝ пиеси е „Амалия, дишай дълбоко“ (2005) – драматичен монолог за битката за оцеляване на младо момиче след самоубийството на майка му в комунистическа Румъния. Днес Нелега е артистичен директор на Националния театър в Търгу-Муреш и ръководи магистърската програма по драматургично писане в Университета за изкуства в града.

 

[5] Джанина Карбунариу (р. 1977) – режисьор и драматург, завършила Националния университет за театрално и филмово изкуство в Букурещ. Там защитава и докторат на тема „Режисьорът като драматург“. Между 2013 и 2015 г. е лектор в театралния факултет в Клуж-Напока. Тя е сред основателите на проекта dramAcum. Печели наградата на Съюза на румънските артисти УНИТЕР за най-добър спектакъл – „За продан“ в театър Одеон – през 2015 г. От септември 2017 г. е директор на Младежкия театър в родния си град Пятра-Нямц.

[6] „Зелената котка. Съвременен румънски театър“, подбор и превод Лора Ненковска и Иван Радев, изд. „Панорама плюс“, 2015 г.

 

[7] Пиесата на Михаела Михайлов „Лоши деца“ е поставена у нас от реж. Благой Бойчев (театър „Реплика“).

[8] Пиесата е публикувана в антологията „Зелената котка. Съвременен румънски театър“, оp. cit. За други нови румънски пиеси вж. и: „Нова румънска драматургия. Pro Text/Драма сега”, изд. „Панорама плюс“, 2010 г.

още от автора


 
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”