Български  |  English

Българските пиеси са образцови еднодневки

Георги Каприев

Българските пиеси са образцови еднодневки

.... 

Драги Георги,

Намирам идеята ти за тези анкети добра, но заедно с това съм леко изненадан, че си решил да сепарираш театралното на елементи, при което виждаме само първия – питанията за другите са засега скрити. Театърът действително е система, в него няма „най-важно“. Но: така си го решил и питаш първом за драматургията.

Нека погледнем най-напред към уводната част. Реторичните ти „изречения“ са точни, всичко казано не просто е така, то буди тревога. Това, което ме притеснява в думите ти след тях, е появяващият се при мен усет за някакъв стремеж към централизирано „подреждане“ на театралното, на „един театър, който е обществено организиран и финансиран“. Това а) сме го живели; б) знаем, че не може да докара нищо свястно.

Като всеки масов социален феномен театърът е общност на творците създатели и творците зрители. Общественото, сиреч външното за общността организиране, заедно със съответното финансиране, не може да бъде двигателят за генериране на промени, иманентни за общността. Иначе съм напълно солидарен, че сферата на театралното и изобщо сферите на т.нар. художествено творчество са неделими от сферата на образованието. Там нещата изглеждат по същия начин.

Сега остава да разнищим понятието „общност“ и по-специално „театрална общност“. Това в съвременната ситуация също е абстракция. Молекулата на театъра е: един се прави на друг, а друг един го гледа с доверие. Ако е така, тогава имаме огромно разнообразие от „театри“. Както в исторически план, така и днес, включително тук, у нас. Всеки от тях има своите цели, своите критерии за успешност, за атрактивност, за смисъл, ако щеш. Затова не мисля, че в „идеята театър“ може да има общ „план, идеология, проект“. Когато говорим за алтернатива, трябва да сме наясно с театралния сегмент, който имаме предвид.

Пречка пред подобна яснота е самата структура на театралното в България. В случая визирам държавните и общински театри, от които се очаква да представят всичко. Не им се признава правото на специализация. Казвайки „специализация“, нямам наум оставането в някакъв единствен стил. Най-късно след 1953 г. (премиера на „В очакване на Годо“) стилът или средствата не могат да бъдат база за театралното. Те са функция на нещо друго, а именно на избора на определено естетическо, интелектуално, ценностно ниво. Без структура, изграждана в хоризонта на това ниво, няма общност, а има именно и само абстракцията общество. Трябва да се отчете, разбира се, разрастването на мрежата от частни театри, студия, отделни театрални проекти и т.н. Притеснявам се обаче, че те в огромната си част или се определят за някаква една стилистика, обявявана за единствена, или се отдават на споменатото по-горе всеядство.

....

още от автора


 
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”