Български  |  English

Фотография и архетипи

разговор с Роджър Балън



Един от най-влиятелните художествени фотографи в света – Роджър Балън, пристига за първи път у нас, за да открие ретроспективната си изложба „Архетипи“, разделена между „Квадрат 500“ (13 ноември – 13 януари) и Градската художествена галерия в Пловдив (14 ноември – 6 декември). Повече от 30 години той живее и работи в Южна Африка, където първоначално започва да снима малки селища и портрети на маргинали. С времето изгражда собствената си естетика, като добавя рисунки, предмети, инсталации. Занимават го подсъзнанието, сянката, страховете, ексцесиите и всичко, което тревожи човешкия ум и дух. С Роджър Балън разговаря Данислава Делчева.

Как и кога решихте да учите психология?


Изучавах психология в края на 60-те и началото на 70-те в Калифорнийския университет, Бъркли. Интересуваше ме силно начинът, по който действат хората, както и аз самият. Исках да науча повече за себе си. Но трябва да погледнем и времето – тогава, през 60-те, хората много се интересуваха от личните преживявания и от това да открият идентичността си по пътя на психологията. Не е както днес. През 60-те хората искаха да изследват собствения си смисъл по психологически, а не социологически начин. Така че вероятно съм продукт на времето си.

А какво е да си художествен фотограф през 2018 г.? Казвате: „Може да си фотограф, но дали си артист?“.

Да, проблемът отново опира до думата „изкуство“, която толкова пъти е била заблуждаваща по различни начини – ти си артист и какво означава да си артист? За мен изкуството е едно, а за някого другиго може да е съвсем друго. Напълно субективно е. Какво прави изкуството добро или лошо и какво му придава стойност? Единственото, което мога да кажа към този момент, е, че цялото изкуство е просто изразяване и да се опитваме да го дефинираме по някакъв друг начин, за мен е въртене в кръг. Някой, който рисува или снима залез по доста обичаен начин, се смята за артист. Трябва ли да споря с него? Той изразява себе си. Дали е добро или лошо изкуство? Мога да мисля, че е лошо изкуство, но от друга страна, виждам и творби, които се продават за милиони долари, а не смятам, че са по-добри. Така че не знам как да стигна до дъното на този проблем, де да имах отговор.

Според вас кой е безусловният източник на архетипи?


Безусловният източник на архетипи е човешкият мозък. Човешкият мозък е този, който определя какво е архетип. Ако хора от различни култури реагират и имат спомен за определени изображения и се чувстват привлечени от едни образи, тогава творбата трябва да е архетипна по същността си. Не ти е необходимо културно натрупване и интерпретация на една творба, за да си привлечен от нея и да я помниш. Само поради това, че си нарисувал или снимал небето например, не означава, че си създал архетипно изображение. Може да си нарисувал или снимал архетип, но да създадеш архетип е съвсем друга история.

Повече културно или повече по биологичен път се пренасят архетипите?

Би следвало да се предават повече чрез биологията, този пренос не е културен, значи е биологичен. Ако беше културен, нямаше да са архетипи. Ако аз снимам някого, например Мерилин Монро, която е културен архетип, и ти видиш нейна снимка и не знаеш коя е тя, вероятно няма да имаш никаква реакция. Но ти си обучен да мислиш за нея като за икона на красотата. А ако не знаеш нищо за нея, тя ще бъде просто още една жена. Отново трябва да се опитаме да дефинираме нещата – културните архетипи произлизат от културното познание и ако нямаш това придобито познание, може и да не ги оцениш.
Може да се гледа на архетипите от различни страни. Аз предпочитам психологическата и биологичната гледна точка, но разбира се, някой може да гледа на тях чрез социологията, културата, съвременността. Съвременните архетипи са културно обусловени.

Наличието на архетипи означава, че мисленето ни е структурирано. До каква степен според вас психиката на човека е предопределена?

Поведението на всеки човек, дори на животните, е отчасти придобито и отчасти – функция на генетиката. Човек не може да каже дали поведението му, от една страна, е фундаментално биологично, еволюционно, инстинктивно и от друга – културно. Факт е, че много хора се държат по доста сходен начин, както и повечето животински видове. Светът на кучето се определя от неговото обоняние. Кучето може да подушва миризми може би 1000 пъти по-силно от човека. Дори акулата може да подуши кръвта от 20 км разстояние във водата. Така че този свят се определя от биологията. Има сходство между хората от различни култури, което е биологично обосновано, но също има и разлики между отделните индивиди, култури, възрасти, полове и т.н. Как се балансират сходствата и разликите? Не зная.

Обичате да изследвате поведението на животните. До каква степен то прилича на поведението на човека?

По-голямата част от човешкото поведение е основано и се върти около животинските проблеми, било то свързани със секс, оцеляване, храна, територии, възпроизвеждане. Нещата, които движат човешкото поведение, се свеждат до няколко животински инстинкта, които, както казва Фройд – се сублимират и са усложнени от човешкия мозък, който еволюира с времето. Така поведенческите ни модели стават по-замаскирани по отношение на инстинктите, отколкото са при животните. Гледайки и наблюдавайки внимателно човешките реакции към поведението на други хора, можем да стигнем до заключението, че те са фундаментално инстинктивни. Но никой не може да говори за животинското съзнание, то все още е мистерия. Мравката, която ходи по земята – какво има тя наум? Не знам.

Колективното несъзнавано повече пречи или ни помага?

Колективното несъзнавано, предполагам, е повече интелектуална концепция, отколкото инстинктивна. Това е свързано с поведението и може би значи, че мозъкът е много сложен, масивно количество непознаваема химия, която работи, за да създаде така нареченото съзнание и начина, по който се свързват нещата – да създаде тези, които сме. Емоциите са трудни за дефиниране, понеже може да чувстваш толкова много от тях наведнъж. Съзнанието е смес от векове възприятие, невербални поведенчески модели. То е смес от състояния на ума и тялото. Освен това склонни сме да сме зависими страшно много от езика – опитите да дефинираме идентичността си, това също създава проблеми.

При това положение нуждаем ли се изобщо от архетипи и в случай че имаме разбирането за тях, по какъв начин те биха могли да ни помогнат?

Повечето хора не осъзнават архетипите, не ги използват, макар да са заобиколени от културни архетипи. Културният архетип всъщност ни отдалечава от самите нас. Може би отговорът е, че не се нуждаем от архетипите. Защото културните архетипи доминират в нашия свят и ни отнемат от нашите вродени същности. Но ако говорим за нашите биологични, колективно несъзнавани архетипи, това би било начин да разберем по-добре себе си. Едното е по-скоро психологически задълбочено пътуване, а другото, което според мен повечето хора преживяват – е това отклоняване от естествената ни природа. Има сили, които се опитват да създадат културни архетипи, които мислиш, че ти принадлежат, а всъщност са ти били наложени...

Вие от какви архетипи се интересувате най-много?

Интересувам се от архетипите във фотографията – архетипи, които оказват влияние чрез колективното несъзнавано върху сходните реакции на човека, когато види определени изображения. Тези изображения имат обща естетика и смисъл, на които хората отговарят по някакъв начин, макар да нямат никаква връзка с културните условия, в които те са направени.
Трябва да погледнем към снимките, които имат сходен ефект за различни култури. В историята на фотографията няма много такива, защото по-голямата част от фотографията е документиране. Говоря за сериозната фотография, а не за някой, който снима рождения ден на детето си. Повечето от хората, които се занимават с фотография сериозно, се занимават с това да документират света наоколо по специфичен начин. Малцина от тях са успели да създадат изображения, които носят непреходност в себе си. Става дума за това, когато през различни периоди от време хората видят снимката, да не кажат: „Не разбирам тази снимка. Къде е това?“. Няма много фотографи, които да го постигат. Среща се повече в живописта, защото картината е доста по-усъвършенствано средство в изкуството, отколкото е фотографията. Особено изобразителното изкуство в последно време е далеч по-обиграно. С изкуството на Джаксън Полък или някой друг художник средностатистическият човек може да установи връзка.

В кои случаи фотографията отразява реалността и в кои я трансформира?

Преди всичко, „реалност“ е ужасна дума. Ние не познаваме реалността, тя е необхватна. Ако няма съзнание, няма и реалност. Щом умреш, реалността изчезва, тя е просто функция на ума. Реалността в ума ти е в субективна връзка със света. Човек може да подобри реалността. Може да подобри всичко. Философите векове наред се занимават с този въпрос. Аз не съм най-умният, който е разбрал историята на философията, но имам отношение към нея. Мога да уловя и да схвана повечето от тези процеси. Сериозните фотографи се опитват да създадат изображения, на които хората да реагират. Ако можеш да изразиш колективното несъзнавано по много директен начин в творбата си, тогава е по-вероятно тя да окаже по-силно влияние.
Когато гледаш голямото изкуство, Микеланджело или някой от другите майстори, то притежава някакви артистични архетипи в себе си...

Какво е необходимо, за да превърнете един човек във фотографско твърдение?

За да направиш добра фотография, трябва да познаваш средствата. Това твърдение е все по-малко вярно с течение на времето, защото вече не е нужно да разбираш технически качеството, камерата върши голяма част от работата. Да правиш добри снимки не е по-различно от това да пишеш поезия, философия, да правиш театър. Изисква разбиране на историята на средството, подсилените слабости на тази медия, кога влияе и кога – не. Изисква много работа, концентрация, въображение, време. Някои хора могат да похарчат много време, енергия и пари и да не създадат силни изображения. Изисква някаква вътрешна способност да правиш тези неща, не е само въпрос на концентрация и въображение, а и на способност да преминаваш в други зони, да отваряш по-далечни врати за себе си и за останалите хора.

Какви въпроси бихте искали да предизвикат фотографиите ви у хората?

Защо виждат изображенията по начина, по който ги виждат? Защо реагират така, както реагират? Вдъхновяват ли ги тези снимки, или ги плашат по някакъв начин? Какво въздействие им оказват? Бих искал фотографиите да им помогнат да разберат своята сянка и самоличност и да се надяваме, че това може да има положителен ефект върху тях и тези около тях. Няма такава гаранция, но това е моята надежда.

 



  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”