Български  |  English

„Неизговорено, неартикулирано време“

Посетих т. нар. Музей на социалистическото изкуство в София през лятото – заради скулптурата „Реконструкцията като трагедия и фарс“ на Петър Садофски и Дан Трантина (в сътрудничество с Владимир Кубин).
Силно и драстично произведение, свързано с историята на младия източногерманец Хартмут Тауц, решил да избяга през Чехословакия в Австрия през лятото на 1986 г. Двама граничари пускат след него обучени кучета, които го нараняват тежко, а вместо да му помогнат, граничарите го разпитват и оглеждат околността. Тауц се оказва в болница прекалено късно и умира. Никой не е съден за тази смърт, а отговорните за нея живеят и днес в Чехия и Словакия.
Историята е разказана с имената и на граничарите, и на кучетата в текст до произведението. Но странно, на табелата не се упоменава, че то е направено през 2015 г. и e представено пред Европейския парламент в Брюксел. Тази информация не се открива и в публикацията на сайта на Националната галерия, част от която е и Музеят на социалистическото изкуство. И за да научи годината на създаване на „Реконструкцията като трагедия и фарс“, зрителят трябва да влезе в сайта на Садофски и Трантина.
За годината става дума, да подчертая. За онзи минимум информация, който всеки музей предоставя на посетителите дори и в най-кратките етикети към експонатите. Ако годината не се знае, музейните експерти се грижат да посочат поне периода, в който произведението е създадено. За да може зрителят да направи връзката с другите си знания за този период и да положи творбата на съответното ѝ историческо място.
Започвам с този детайл, защото в него сякаш се отразява базисната сбърканост на т.нар. музей на социалистическото изкуство.
Той се яви в резултат на амбициозната „Концепция за водещи столични музеи“ от януари 2010 г. на Министерството на културата. В нея той беше заложен като „Музей на тоталитарното изкуство“. В краткия текст там се споменава, че в България още няма музей, свързан с времето на тоталитаризма, каквито има в Чехия, Полша и Унгария . Има и следното интересно изречение: „Разположено извън историческия център, предлаганото място не е натоварено с друг исторически смисъл и позволява безпристрастно възприемане на експозицията“. А изречението е интересно именно с предварителната грижа за „безпристрастното възприемане“ на бъдещите експонати в музея, определени като „представителни образци на изкуството, създавано в нашето близко минало“.
При всеки случай с интерес зачаках да видя кои представителни образци от близкото минало ще се определят като „тоталитарно изкуство“ в бъдещия музей. Но когато малко преди откриването на 19 септември 2011 г. той бе преименуван в „Музей на социалистическото изкуство“, ми стана ясно, че концепция този „музей“ няма. Просто защото не може току-така да си смени в крачка названието. Няма как музейният екип да е работил по концепция за „тоталитарно“ изкуство година и половина, а после тя автоматично да се приложи към „социалистическо“. Най-малкото трябва да е ясно какво се разбира под „социалистическо“ изкуство.
В сайта на Националната галерия за Музея на социалистическото изкуство пише: „В него се представят произведения от периода на социалистическото управление в България (1944-1989)“. Което просто не е вярно. Управлението беше комунистическо. Идеологията беше комунистическа и на власт беше Българската комунистическа партия. Социализмът в устройството на държавата се привиждаше само като етап в изграждането на комунистическия строй. Впрочем да отбележа, че според „мъдрите вождове“ в моето детство комунизмът трябваше да бъде построен през 1980 г. А като наближи това време и стана ясно, че никакъв комунизъм не се появява, бе измислен етапът „развито социалистическо общество“ като следваща стъпка в изграждането на комунизма. Като вече не се ангажираха с краен срок за построяването му. По-късно се оказа, че „зрелият социализъм“ тогава всъщност е бил периодът на „застоя“...
Музеите в другите бивши социалистически страни доста ясно определят, струва ми се, периода като „комунистически“ – с което отварят разговора в обществата си за същността на режима и неговата идеология, повлияла в една или друга степен върху всички сфери на живота. Включително и върху изкуството, където съвсем конкретно се разглежда идеологически наложеният художествен метод „социалистически реализъм“.
За разлика от тях в нашия „музей на социалистическото изкуство“ единствената идея е сякаш да се избяга максимално от идеологията, белязала периода, и той да бъде сведен просто до минало време между годините 1944-1989, което трябва някак да се обозначи.  В него художниците са правили някакво изкуство – защото те това си правят принципно. Което обществото може да предположи и без наличието на този музей. Само че той като че ли е призван да изпълнява друга функция – да елиминира или най-малкото да разводни и обезсмисли разговора за това минало, като формално бележи цялата художествена продукция от периода като „социалистическо изкуство“. Придавайки, да кажем, еднаква идеологическа тежест – или лекота съответно – и на портрета на комунистическия вожд, и на натюрморта с цветя, създаден по същото време. Което е тъкмо начинът нищо да не кажеш, покажеш или разкажеш за него.
Така „Музеят на социалистическото изкуство“, макар и новосъздаден, попада в общата тенденция на музеите в страната. В друга своя статия по темата  цитирам скорошни изследвания, според които времето на социализма е „бяло петно“ в българските музеи, те са се капсулирали, не могат да създават и да поддържат разказ за близкото минало и залагат по-скоро на „премълчаването“. А инициативата за осмислянето и музейното му представяне идва от други агенти: „Паметта за социализма търси „пролуки“ да изплува през изложби, макар и организирани от други институции“.
И така, какво видях като Музей на социалистическото изкуство това лято:
- Скулптурен парк, който трябва да изпълнява функцията на постоянна експозиция и в най-голяма степен да напомня за идеологията в изкуството. И го прави тематично с портрети на комунистически вождове и соцреалистични композиции. Но и го „разводнява“ с произведения, които нямат връзка нито с едното, нито с другото, а просто са създадени някъде в периода 1944–1989. Отделен е въпросът, че понякога нямат и табелка, която да поясни кой е авторът и защо са там. Така общото впечатление е за склад с ненужни артефакти, а не за музей.
- Изложба от плакати в залата. Защото тя е една, при това съвсем не голяма. В сградата на музея се помещават разни подразделения на Министерството на културата, та може би заради това – място за постоянна експозиция няма, а си има само една зала – за временни изложби. Текстът пред входа обясняваше колко значимо е изкуството на плаката, без да казва нищо за самата експозиция. Разглеждайки я, предположих, че това са плакати на студенти от Художествената академия, работили по зададени от преподавателите теми. Текстът в сайта на Националната галерия потвърди това мое предположение. А това можеше да ми се съобщи на място все пак...
- Видеозала, съвместена с билетна каса и магазин за сувенири. Прожектират се откъси от кинопрегледи с комунистически вождове от времето на соца. На мен ми говорят нещо, но на по-младите и на чужденците – едва ли.
И насред всичко това единствено гостуващата инсталация (4 юли–30 септември 2018) „Реконструкцията като трагедия и фарс“ обсъждаше смислено комунизма...

 

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”